Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (28)

Глава XXVIII

От всички пациенти, които минаваха през моя кабинет — а те бяха безкрайна върволица — някои нямаха по-жалък вид от довежданите при мене от собствената им невъздържаност. Докато седях така, засенчил очи с ръка, и слушах мълчаливо, като свещеник в своята изповедалня, някаква трагична история, породена от невъздържаност, неволно се замислях за една от най-ценните човешки добродетели — умереността. И често в такива случаи си припомнях, макар и малко неохотно, пророческите думи на моята баба пуританка, чийто прадядо умрял за вярата в битката при моста Ботуел и която, когато бях дете и ме улавяха в някаква простъпка, ме викаше да седна върху коленете й, като слагаше преди това очилата с метални рамки на отворената страница на Библията и ми заявяваше, че няма да получа обичайния си съботен подарък, като заключваше тържествено: „Както виждаш, има смисъл да бъдеш добро момче!“.

Но в тая последна касационна инстанция, когато пациентът лягаше съблечен на кушетката, за да го прегледам, рядко имаше причини за шега и усмивка. Ето ви например гастрономите — ония лакомци, които, неспособни да устоят на хубавите меса и вкусните сосове, на пастетите, сладкишите и трюфелите, бяха вече изкопали гроба си със своите собствени зъби. Ето и старите развратници — с разрушени простатни жлези, отслабнали сфинктери и обременени от всички ония мъчителни страдания, които богинята Венера праща с радост на своите привърженици като награда за вярна дългогодишна служба. Ето ви и наркоманите от всякакви разновидности, като се почне от нещастната стара чистачка, която имаше навик да моли разтреперана за шишенце опиум, „за да облекчи колита“, и която обикновено успяваше да го получи, и се свърши с елегантната млада светска жена, изумително самоуверена, но с разнебитени нерви, която размахва пред очите ми подправена рецепта за хероин и ме увещаваше — разбира се, напразно — да я изпълня, понеже аптеката била затворена.

Ето ви най-после и алкохолиците.

— Търсят ви по спешност, докторе.

— За какво?

— За Мъри, докторе. В пансиона на Ли, на Лейн.

— Нямам пациент на име Мъри. Какво се е случило с него?

— Напил се. Напил се до смърт.

— По дяволите! Това не е случай за мене.

— И все пак елате. — Този млад човек, който бе минал през страничната врата на кабинета, имаше твърде съмнителен вид, гузен, неспокоен поглед и ниско подстригана коса. — Елате, защото иначе Мъри сигурно ще пукне — добави той и повдигна неопределено рамене.

Прехапах устни. Как ненавиждах тия посещения в Нотинг Хил Лейн! Те винаги бяха свързани с някаква неприятност. Накрая казах намръщено, че ще отида, щом се освободя.

След малко вече вървях из мизерните квартали, които образуваха района на Лейн, и почуках силно на излюсканата врата на един пансион с надпис: „Удобни легла. Само за мъже“. Отвори ми някаква мръсна жена, наметната с шал, която въпреки надписа, забраняващ достъпа за нейния пол, изглежда се чувстваше в заведението като у дома си.

— Мъри? — изръмжах й аз.

— Хайде, хайде, не ми се блещете. Ето стаята му ей там.

Помещението беше съвсем малко, в дъното на коридора. Къщите в тая гъсто населена градска част бяха залепени една до друга и стаята беше толкова тъмна, че в първия момент не можах да видя почти нищо; след малко, когато очите ми свикнаха с полумрака, на скъсания сламеник върху разнебитеното легло забелязах някаква просната фигура на мъж, облечен и с обуща на краката. Беше небръснат, сакото му бе потънало в кал, яката му бе раздрана, а очите се взираха с някакъв непреодолим ужас сякаш във вечността. Всичко наоколо говореше за беднота, мизерия и нещастие — гола маса, скъсан куфар и двадесетина изпомачкани книги. Ужасният безпорядък в стаята, жалкото състояние на обитателя й — всичко това ме накара да възкликна тихо.

— Господи! Каква бъркотия!

Гласът ми накара човека да се надигне и от устата му се занизаха несвързани думи. Беше явно в много тежко състояние, имаше мускулна треска, зениците му бяха разширени и целият бе така посинял, че веднага разбрах — изправен съм пред случай на Адамс-Стоуксовия синдром^[1]. Но симптомите на делириум тременс са нещо крайно неприятно и затова няма да се спирам на тях. Инжектирах му стрихнин и той започна да ме ругае с немощния цветист език на разстроен от алкохола мозък, като сипеше истински поток от безсмислици. Но когато спазмотичното възбуждение най-после спадна, нещастникът се отпусна омаломощен на леглото и неочаквано изпече един цитат: „Quos deus vult perdere, prius dementat“^[2].

Тая рязка промяна от затъпено към нормално състояние и начинът, по които бе изказан цитатът, ме изненадаха и сепнаха. Взрях се по-внимателно в Мъри, като се мъчех да различа чертите му под мръсотията и брадата. Не изглеждаше възрастен, нямаше повече от тридесет и пет години. Косата му беше все още гъста и черна, челото гладко, чертите чисти и хубави. Въпреки това в изражението му се четеше опитът на цял човешки живот, тъжен и печален като смъртта.

Почаках, докато се унесе в неспокоен сън, и подредих стаята, доколкото можех. Вдигнах една книга: беше „Енеидата“; втората — „Паоло и Франческа“. Въздъхнах. После смачках с крак някаква буболечка, отърсих се от бълхите, заслушах се в дишането на болния и излязох от стаята.

В хола разпитах жената, която бе останала да ме чака. Не можах да узная нищо от нея. Обаче аз имах други източници за осведомяване и понеже бях решил да науча нещо за пациента си, отклоних се от пътя към къщи и намерих моя добър приятел Александър Блеър.

— Значи сте се запознали с Мъри! — Полицейският сержант остави писалката си върху бюрото. — Да, наистина това е цяла история. Но съвсем кратка. Дяволски кратка. Пиянска. — И след къса пауза: — Нещастният човек, като го погледнеш сега, просто няма да повярваш, че е бил в Хароу^[3] и Оксфорд. Да, един от най-способните учени. Какво ли не предричаха — че ще стане професор, лорд-канцлер^[4]… И какво всъщност стана? Тука го знаем от около пет години и макар че трябваше да го задържим един-два пъти, направихме всичко, за да му помогнем. Настанихме го в „Клариън“ като журналист. Работи прекрасно; в продължение на три месеца всички бяха възхитени от него, после за двадесет и четири часа пропадна напълно. Пфу! Просто да не повярваш. Послушайте съвета ми, докторе: не се занимавайте с него.

На другата сутрин обаче отидох отново при Мъри и после още няколко дни поред, макар че не съм алтруист — пациенти, които не могат да ми платят хонорара, обикновено не ме съблазняват. Но имаше нещо, което просто ме привличаше към Дейвид Мъри; в началото може би неговата безпомощност, по-късно, редкият трагичен чар на самия човек.

Този чар беше безспорен. Начетен, чувствителен, с убедително слово и духовит, Мъри беше очарователен събеседник. Слушах го как говори и забравях мизерната стая и бедността, която царуваше в нея; той просто ме омагьосваше.

Един следобед, когато Мъри се беше съвзел почти напълно и можеше, макар и с усилие, да се изправи на крака, събрах кураж и рекох:

— Защо не се откажете от алкохола? Окончателно. Ще направя всичко, което мога, за да ви помогна.

Мъри ме изгледа косо, после се засмя кратко, с горчивина, която проявяваше за първи път.

— Лечение, което добрият приятел лекар предлага, а? Вие пускате нещо в чая ми, когато не ви гледам. Нещо безвкусно. И без мирис. И на другата сутрин — готово, болният е спасен! Боже мой! Предложението ви е чудесно, макар и само за това, че представлява нещо ново.

Изчервих се цял.

— Мислех само…

— Няма смисъл да мислите, докторе — прекъсна ме Мъри вече с по-мек глас, — няма никакъв смисъл. Нима смятате, че не съм опитвал? Та аз съм бил при цяла дузина лекари в Ливърпул, Лондон, Берлин. Лежал съм и в санаториуми, докато ми дойде до гуша от тях. Аз съм некоронованият крал на приютите за алкохолици. Опитвал съм всичко. Но без полза. Алкохолът е съставна част от мене. Неразделна част. Целият съм прогнил от това проклето питие. Напълно прогнил, повтарям ви. — Гласът му ставаше все по-висок. — Аз съм пияница, непоправим пияница. В часа, в който мога да напусна тая къща, ще отида веднага в кръчмата на Марни. Там си имам запазено кътче. Всички ме познават. Забавлявам публиката. Когато съм полупиян, започвам да им разправям цинични френски анекдоти. А когато се напия съвсем, карам ги да се превиват от смях с гръцки епиграми. Хората мислят, че не са гръцки, а китайски, но какво значение има това — нали всички ми ръкопляскат! Когато съм пиян, нали разбирате. Да, ето къде отивам и къде пия за сметка на приятелите си. Ако имам късмет, това продължава шест месеца, докато изпадна отново в делириум тременс. Тогава лежа цял месец. Виждате ли — това е почивката и лечението ми. После отново ставам годен да пия в продължение на половин година.

Извърнах очи.

— Ако случаят е наистина такъв, тогава, струва ми се, не може да се направи нищо.

Мъри помълча известно време, после, подтикнат от внезапен импулс, ми протегна ръка.

— Понеже сте толкова добър, докторе — заяви той, — нека направим опит: просто да си опитаме късмета.

Неговото леко иронично държане не беше особено насърчително, но аз вече не можех да се изплъзна. Още същия ден му изпратих един от по-старите си костюми, няколко ризи, чорапи и връзки, чифт обуща и малко пари — достатъчно, за да може да се постегне. После се заех да му търся подходяща работа. Това не беше лесно; нито един от големите универсални магазини, където смятах да го настаня, не се съгласи да го вземе като продавач. Но най-после щастието ми се усмихна.

Един от моите богати пациенти, Джейкъб Харисън, управител на застрахователно дружество в Камдън, имаше син, който се готвеше за трудните конкурсни изпити във Външното министерство. Момчето беше слабо по класическите предмети и имаше нужда от усилена подготовка през следващите три месеца. Когато споменах, че познавам един отличен преподавател, бащата веднага прояви интерес. Изпратих му Дейвид Мъри. Харисън го разпита и ангажира.

В началото не можах да открия особен ентусиазъм у Мъри към новата му служба. Той хареса ученика си и обеща да напълни главата му с достатъчни знания за Еврипид и Вергилий и все пак проявяваше някакво равнодушие и уклончивост, които ме разочароваха и ме караха да подозирам, че не изпълнява своите задължения от уговорката ни.

Един следобед обаче Мъри се появи неочаквано вкъщи и се втурна в кабинета ми.

— Докторе — възкликна той пребледнял и задъхан. — Смятам, че ще успея. Този път със сигурност.

— Но аз мислех… Бяхме се споразумели…

— О, аз ви мамех. Всъщност не съм се отказал напълно. Но сега вече ще сложа истински край.

Докато го гледах втренчено, той продължи с безспорна решителност:

— Защо не? Щом съм решил, ще го направя. Никога преди не съм стигал до решителен опит. Но сега ще го направя. Да. Ще ми помогнете ли както обещахте?

— Да — отговорих аз бавно, — ще ви помогна.

Ако по-рано се бях съмнявал в Мъри, сега всичките ми съмнения изчезнаха. През следващите седмици бях постоянно край него, подкрепях го с всички сили като лекар и като приятел; и наблюдавах как той изпи до дъно чашата на най-горчивите страдания. Сутрин светлината дразнеше очите му, самият той се чувстваше ужасно зле и просто умираше за чашка алкохол. Нощем чувстваше, че полудява и не може да спи. Когато жаждата за алкохол ставаше нетърпима, започваше да плаче като безсилно дете. Но продължаваше да се бори ожесточено. Започнах да се надявам, че накрая ще се излекува.

Колкото и странно да изглежда, аз нито веднъж не потърсих никакъв по-дълбок мотив в стремежа на Мъри да се излекува от алкохолизма. Една майска вечер обаче, когато стоях до прозореца вкъщи, видях нещо, което истински ме изненада. По улицата вървяха Мъри, неговият ученик и една деветнадесетгодишна девойка, в чието лице веднага познах сестрата на младия Харисън, Ада, която неотдавна се бе върнала от едно религиозно училище във Франция. Нямаше нищо особено смущаващо при вида на тия трима души, които се смееха и приказваха; онова, което ме порази, беше изражението с което Мъри гледаше Ада.

Когато го срещнах следващия път, споменах уж случайно името на девойката. Лицето му веднага се озари от оживление.

— Прекрасно момиче, нали? — възкликна той. — По-прекрасно от роза. — И цитира сякаш на себе си: — „Ето я, цялата в роса, току-що излязла от манастирската килия…“ — После помълча и добави с усмивка: — Знаете ли, докторе, това изглежда съвсем невероятно, но е истина. Ада действително ме харесва. Вчера се разхождахме из парка и тя непрекъснато се смя на моите глупости. Разбрах, че се забавлява. Когато се запознахме, просто не смеех да я погледна. Сега е друго. Чувствам, че започвам да ставам отново човек.

Беше това, от което се страхувах. Мъри беше влюбен. Ада беше мила, невинна, красива и само деветнадесетгодишна — любимката на своя богат баща. А Мъри беше на тридесет и четири години, беден парий, с повредено здраве, което нищо не бе в състояние да възстанови. Какво можех да му кажа? Нищо — нищо, което не би сломило сърцето му.

Времето течеше. Младият Харисън се яви на изпитите; след няколко дни го срещнах на улицата в отлично настроение — бил на едно от челните места в списъка на издържалите.

— Страшно много сме ви признателни, задето ни препоръчахте Мъри — каза ми той, грейнал в усмивка. — Татко иска да отида с Мъри на почивка във Франция, като ни плати всичките разноски. Нещо като награда, нали разбирате.

— Много се радвам, заради самия Мъри.

— Впрочем, докторе, ние решихме, че понеже той е вече нещо като приятел на нашето семейство, би трябвало… да го поканим на сватбата.

— Каква сватба?

— На Ада. Следващия месец. — И той спомена името на човека, за когото щеше да се омъжи сестра му, младши съдружник във фирмата на баща му, като добави: — Вие също ще получите покана тия дни.

Поканата наистина пристигна. Същата вечер, след приемните си часове, се отправих бавно към жилището на Мъри. Предполагах, че ще има нужда от моята утеха и подкрепа. Не го заварих вкъщи.

— Къде мога да го намеря?

Жената ме погледна с дръзките си презрителни очи, в които се четеше някакво зле прикрито задоволство.

— Потърсете го в бара на Марни.

„О не, само това не“ — мислех си аз, когато бързах по улицата. Но когато минах през летящата врата, разбрах, че страхът ми е бил оправдан.

Мъри седеше в старото си ъгълче, заобиколен от своята тайфа; беше мъртвопиян и едва се държеше да не се сгромоляса на земята. Размахваше непохватно ръце и цитираше Омир: „Богове, старият оракул се завръща“. Хората го гледаха зяпнали, но след малко — когато им рецитира една импровизирана версия на „Вуйчо Тоби и часовника“ — избухнаха в продължителен и гръмогласен смях. Внезапно сред врявата и гъстия дим Мъри ме съзря. Млъкна като поразен от гръм, пребледня ужасно и в очите му се появи измъченият израз на грешник, захвърлен в дълбините на ада.

— По дяволите — изстена той, — защо още живея?

Но думите му бяха заглушени от нов гръмогласен смях, някой напълни пак чашата му, друг подхвана някаква песен. Разбрах, че няма какво повече да търся тук, и си отидох.