Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (26)

Глава XXVI

— Докторе, не мога… не искам да имам дете.

Беше четири часът следобед, часът за „най-изтънчените“ пациенти, и жената, която говореше така възбудено, беше висока, елегантна и хубава дама, облечена в моден тъмносив костюм с диамантен клипс на чудесната си черна шапка.

Току-що я бях прегледал и след като избърсах старателно ръцете си, остави пешкира на мястото му и се обърнах към нея.

— Малко е късно да вземате такива решения. Трябваше да помислите по този въпрос преди два месеца. Вие сте бременна точно от девет седмици. Детето ви ще се роди към средата на юли.

— Не искам… Вие трябва да ми помогнете, докторе. Просто трябва.

Колко често преди бях чувал тия думи! Чувал ги бях от малките уплашени продавачки, изпаднали в беда; от една зачервена от срам стара мома на тридесет и пет години, която ми бе казала с разтреперан глас, също като героиня от стара мелодрама, че била „опозорена“; от една прочута филмова звезда, решила на всяка цена да спаси кариерата си; и преди всичко, от себични неврастенички, които се страхуваха от родилните болки и се плашеха да не загубят фигурата, здравето, живота си и — най-главният претекст — „любовта на съпрузите си“.

Сегашният случай беше малко по-различен. Познавах пациентката Беатрис Гленденинг от светските приеми; познавах и съпруга й Хенри, както и двамата й големи вече сина. Те бяха богати хора, с къща в Найтсбридж и голямо имение в Хампшир, където ставаше чудесен лов на фазани и където бях прекарал няколко много приятни почивни дни.

— Разберете, докторе… парите нямат никакво значение. Аз просто трябва да ликвидирам този въпрос и съм готова на всякакви жертви. — Тя ме погледна право в лицето.

Думите й бяха съвсем недвусмислени. Подобни предложения всъщност ми бяха правени и по-рано, но може би никога така дръзко и открито. Такъв беше случаят и с една френска модистка — стройна, елегантна и обаятелна жена — охладняла към съпруга си, която бе създала интимни връзки с друг мъж и която с престорени сълзи в хубавите си очи се беше навела към мен, опитвайки се да ме хване за ръцете.

Лекарят е човек като другите хора, той потиска своите инстинкти също така трудно, както останалите мъже. Въпреки това никога не съм си загубвал главата, ако не по морални причини, поне от съображения за лична безопасност. Щом един лекар започне да прави аборти, рано или късно ще пропадне.

В нашия район обаче имаше мнозина колеги, които рискуваха и вършеха тайно аборти срещу огромни хонорари, докато настъпи оня неизбежен ден, когато някое нещастно момиче умре и те бъдат разкрити, опропастени и пратени за дълги години в затвора. Може би отчаянието просто заслепява такива пациентки, но все пак винаги съм се изненадвал от факта колко малко от тях съзнават огромната опасност, която се крие в един незаконен аборт. Такава операция носи риск дори при най-добрите болнични условия. Извършена обаче набързо в мизерна стая със зле дезинфектирани инструменти от някой брутален и неопитен лекар, тя води до силен кръвоизлив, последван от инфекция и остър перитонит.

Имаше други сред моите пациентки, които вярваха, че съм в състояние да ги спася от този кошмар просто като им дам едно хапче ерготин или някакво очистително; също и такива, които ми признаваха, че са прибягвали до най-чудновати способи, като се почне с бани с вряла вода и се свърши с гимнастически упражнения, като например слизане по стълбите заднишком в приклекнала поза. Бедните създания — някои бяха почти смешни в своето нещастие, а между тях имаше мнозина, които заслужаваха съчувствие и подкрепа; и аз наистина им ги давах, заедно с цял куп добри съвети, но нищо друго.

Беатрис Гленденинг не беше нито комична, нито невежа, а волева и умна светска жена, която имаше значителен успех сред най-доброто общество.

Единственото разумно отношение, което можех да възприема спрямо нея, бе да погледна шеговито на този случай. Затова й казах с лека насмешка:

— Съзнавам, че е мъничко неудобно — с тия двама големи сина. И на всичко отгоре, ще пропуснете сезона в Лондон! Но Хенри сигурно ще бъде доволен.

— Не ставайте глупав, докторе. Хенри не е бащата.

Макар че бях очаквал донякъде подобен отговор, аз замълчах.

По време на гостуванията в имението им бях срещал неизбежния семеен приятел — един близък другар на Хенри, който ходеше на лов и риболов с домакина; спортен тип и „добър човек“, към когото изпитвах неприязън от самото начало и който очевидно беше в интимни връзки със съпругата на Хенри.

— Да — рекох най-после, — неприятна история. Но не мога с нищо да ви помогна.

— Не желаете да ми помогнете?

— Просто не мога.

Настъпи мълчание. Лицето й бе пламнало и очите изпускаха светкавици. След момент тя си сложи ръкавиците и взе чантата. Една отблъсната жена се превръща във враг за цял живот.

— Много добре, докторе, няма какво повече да говорим.

— Само една дума, преди да си отидете. Не се оставяйте в ръцете на някой шарлатанин. Иначе може да съжалявате.

Тя не даде вид, че ме е чула, и излезе бързо, без да каже дума.

Този разговор ме остави не само с особено неприятен вкус в устата, но и развали напълно настроението ми. Схващах, че съм загубил ценна пациентка, един прекрасен приемен салон и дузина крехки фазани, на които бях свикнал да гледам като на естествен годишен подарък. Предполагах, че никога вече няма да видя мисис Гленденинг. Колко се заблуждавах обаче и колко малко познавах тоя неукротим женски характер!

След десетина дни телефонът неочаквано иззвъня. Беше самият Хенри Гленденинг. Беатрис — съобщи ми той — имала ужасна настинка, инфлуенца. Ще бъда ли така добър и любезен да отскоча до Найтсбридж, щом намеря време? Доволен от това „сдобряване“, след един час се озовах в градската градина на Гленденинг и ме въведоха незабавно в стаята на Беатрис.

Тя лежеше и около нея се суетеше една сестра — едра, на средна възраст жена, с плоско и широко лице. В началото ми се стори по-болна, отколкото предполагах — страшно бледа, с безкръвни устни и явни признаци на силна треска. Оттеглих завивката озадачен и истината неочаквано блесна пред мене. Кюртирана зле и набързо, тя беше пламнала от инфекция и кървеше най-малко от дванадесет часа насам.

— Всичко е приготвено за вас, докторе — обърна се към мене сестрата с беззвучен глас, подавайки ми съд с кърпи и марля.

Дръпнах се, обхванат от студен гняв. Изпитвах желание веднага да си отида. Но нима можех? Болната се намираше в крайно опасно състояние. Трябваше да направя нещо за тая проклета жена, и то незабавно. Чувствах се едва ли не като впримчен в капан.

Залових се за работа. Манипулациите, боя се, не бяха особено деликатни, но Беатрис не протестираше и понесе силните болки мълчаливо. Най-после кръвотечението бе спряно. Приготвих се да си тръгна.

През цялото време, докато се грижех за нея, очите й бяха впити в лицето ми. И сега рече с усилие:

— Инфлуенца е, докторе. Хенри знае, че е инфлуенца. Ще чакам да дойдете пак тая вечер.

В библиотеката долу заварих Хенри, който ме чакаше с чаша шери, загрижен, естествено, за жена си и все пак гостоприемен както обикновено. На ръст той беше дребен човек, стеснителен и донякъде с неуверено държане, наследил бе голямо състояние от баща си и харчеше значителна част от него, за да направи хората около себе си щастливи. Когато погледнах откритото му добродушно лице, всичко, което смятах да му кажа, замря на гърлото ми. Просто не можех да му открия истината. Не можех.

— Лошо нещо било това, инфлуенцата, докторе.

Поех шумно дъх.

— Да, Хенри.

— И в такава остра форма у жена ми…

— Боя се, че е така.

— Нали ще й помогнете, докторе?

Мълчание.

— Да, Хенри. Ще й помогна.

Вечерта отидох пак. И през следващите десет дена я посещавах и сутрин, и вечер. Случаят беше крайно неприятен и деликатен, защото изискваше постоянна лекарска грижа. Навярно аз имах известен дял в поддържане на заблудата: но истинската стратегия се провеждаше от самата Беатрис и сестрата, които проявиха изумителна находчивост. В резултат Хенри Гленденинг, който живееше през цялото време в същата къща и който спеше в стаята до болната, нито за миг не се усъмни в истинското състояние на нещата. Това изглежда невероятно, но е факт.

В края на месеца направих последната си визитация. Мисис Гленденинг беше вече оздравяла и сега си почиваше, изтегната на канапето в гостната с бледо, безплътно лице, облечена в розова рокля за чай с фина бяла дантела на ръкавите и яката. Навсякъде из стаята имаше цветя. Хенри — щастлив и все така влюбен — се суетеше непрекъснато около нея. След малко една спретната прислужничка — мрачната сестра отдавна беше изчезнала — сервира чая.

Беатрис ме погледна с широко отворени и замислени очи, като побутваше парчето кейк в чинийката си.

— Докторе, следната седмица Хенри ще ме заведе в Мадейра. Смята, че ще имам нужда от промяна на обстановката.

— Действително имаш, скъпа.

— Благодаря, мили.

О, боже, това двуличие, това вероломство на жените… тая спокойна, преднамерена и адска лукавост.

— Първата седмица ще бъдем съвсем сами — добави тя мило. — Нещо като втори меден месец. После към нас ще се присъедини Джордж. Ние и двамата сме привързани толкова много към Джордж!

Очите й потърсиха моите и уловиха погледа ми, без да трепнат нито за миг.

— Още малко чай, драги докторе? Като се върнем, трябва да дойдете с нас на лов.

Когато станах да си ходя, Хенри ме изпрати до вратата и ми стисна топло ръка.

— Благодаря за всичко, което направихте, докторе. — И после добави: — Ужасно лошо нещо е това, инфлуенцата.

Минах целия път през градината Кенсингтън пеша, като скърцах със зъби и мърморех: „Тая жена, о, тая проклета, тая триж проклета жена!“.

Но през ноември получих обичайната дузина фазани. Те бяха наистина крехки, много крехки.