Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (14)

Глава XIV

Шотландците — и днес още твърдят решително това — са емоционален народ и доктор Камерън беше, дълбоко в душата си, сантиментален човек, с тая разлика, присъща за повечето северняци, че не проявяваше чувствата си открито. Всеки показ на чувства представляваше за него признак на слабост и всяка груба дума беше по-съдържателна от цяла дузина вълнуващи речи. Така, една неделя, по време на закуска, няколко седмици след случките, които току-що описах, той вдигна очи от металическия кафеник и за мое изумление рече сухо:

— Реших, че вие не сте ми нужен повече като помощник.

Настъпи мъртво мълчание. Наистина аз бях мислил за възможността да напусна Камерън, но само когато реша, че това ще е в мой интерес. Но едно подобно уволнение беше съвсем друго нещо и аз пребледнях от унижение и изненада. Тогава, преди да се съвзема от сътресението, строгото му изражение се смекчи от една крива усмивка.

— Но мога с удоволствие да ви оставя като съдружник. Какво ще кажете да делим наполовина, млади човече? Ще ви предложа условия, каквито пожелаете.

Кръвта нахлу обратно в лицето ми с такава сила, че ми се зави свят.

— Помислете си няколко седмици — предложи Камерън, — обсъдете въпроса с приятелите си и… — той стана с дяволито пламъче в очите и се отправи към вратата — с оная млада дама, която е имала смелостта да прояви интерес към вас.

Това беше огромен, незаслужен жест и аз още пазя свято в сърцето си мисълта, че бях успял да спечеля уважението на този упорит и високонравствен стар провинциален лекар — човек, който говореше малко, но забелязваше всичко, който проникваше веднага в душите на хората с прозорливия си остър поглед и който никога нямаше да избере за свой сътрудник колега, когото не би ценил и почитал. Но неговото решение беше и разумно. Както се изразяваше сам, той „старееше“ и искаше да намери някой, който би споделил грижите и отговорностите на любимата му професия — някой, който един ден би могъл да го наследи.

Първият ми импулс беше да приема с жар, но Камерън настоя да последвам съвета му и да поговоря с моите близки. Отидох най-напред при бившия си шеф, професор Стокмън, чието мнение ценях особено много. За моя изненада, той никак не одобри намерението ми да остана в Танокбре. Смяташе, че мястото не е подходящо за мен, и без да омаловажава значението на провинциалната лекарска практика, заяви, че би било истинска глупост да погреба себе си и — добави той — способностите си в една отдалечена планинска долина на запад. Тия решителни думи ме разколебаха. Сърцето ми подсказваше, че трябва да остана при Камерън, разсъдъкът настояваше да го напусна.

Докато се намирах пред тая дилема, зимата връхлетя върху нас с последната си ярост и времето стана ужасно. Валеше сняг, после дъжд, после пак сняг и отново дъжд, докато пътищата станаха почти непроходими, потънали в лапавица и кал. Пътуването се затрудни, а работата стана крайно уморителна. Ежедневното ми облекло се състоеше от тежки обуща с гети и най-дебелото палто от гардероба ми. Сънят се превърна в лукс. В цялата област върлуваха плеврит, пневмония и всички видове настинки.

Беше най-лошото време през годината и да работиш от сутрин до вечер, като тичаш от един участък до друг, бе истинско робство. Въпреки това, сякаш напук, тъкмо тоя непосилен труд ме подтикваше да остана. Как бих могъл да изоставя стария човек в подобно време?

Късно една януарска нощ, след като бях прекарал особено изтощителен ден, влязох тежко в трапезарията, смъкнах обущата си, обух леките си чехли и се тръшнах на стола, отпускайки се за момент с огромна въздишка на облекчение пред пламтящия огън; после поех мълчаливо чинията с димяща супа, която Джанет донесе от кухнята, след като чу, че се прибирам. Вън вятърът виеше и вилнееше в тъмнината и запращаше в прозорците ледени зърна, които барабаняха като далечна стрелба.

„Моля ти се, Господи — помислих си, като потръпнах леко, — не искай от мен да излизам тая нощ отново.“ И безцеремонно засърбах парещата супа, без да се отдалечавам от огъня.

След половин час се върна и Камерън, също така ужасно изтощен; слабото му, обрулено от вятъра лице изглеждаше изопнато от умората и студа, раменете бяха увиснали и целият му вид беше направо трагичен. Той пристъпи бавно към огъня и протегна ръце; от мокрите му дрехи излизаше пара. Мълчанието в стаята беше наситено с взаимно съчувствие, със съзнанието за общите ни усилия и за работата, която вършехме в обстановка на толкова затруднения и пречки. След момент той ми кимна с продължителна въздишка, отиде до шкафа и си наля малко уиски, в което сложи захар; после пристъпи до камината и взе от котлето, което пееше непрекъснато над огъня, млясна устни, сипа малко вода и си приготви умело пунш. Погледът му сякаш изразяваше благодарност към провидението за тия дребни удоволствия, които имахме в своя живот. Но, уви, тъкмо когато поднасяше с наслада горещата напитка към устата си, телефонът иззвъня.

— Дявол да го вземе! — промърмори старецът и остави пунша, без да го докосне. И двамата се заслушахме тревожно със съзнанието, че този проклет звънец може да означава ново повикване навън в ледовитата мрачна нощ.

Минаха две напрегнати минути; после влезе Джанет и погледна не мен, макар че нощните посещения извършвах обикновено аз, а доктор Камерън; в очите й се четеше явен упрек.

— Обажда се мистър Кюри от Ланглоун — съобщи тя като поклащаше неодобрително глава. — Чакали са ви цял ден… И сега питат дали изобщо смятате да отидете. — Джанет скръсти ръце на гърди и погледна стария доктор, като учителка, измамена от любимия си ученик.

Камерън изпъшка. После въпреки сдържаността си изригна ново проклятие:

— Дявол да ме вземе, какъв съм идиот! Какво, за бога, съм мислил, та да забравя за Нейл Кюри? И то след като днес минах на два пъти край къщата му!

Аз седях мълчалив. Познавах добре отчаянието, което обхваща лекаря, когато пропусне някое посещение през усилен ден и трябва да се повлече отново, за да поправи опущението. Изгълтах набързо остатъка от супата и посегнах за обущата си, но Джанет ме спря с жест.

— Няма смисъл да ходите вие. В Ланглоун са много уплашени и ще отворят вратата само на доктор Камерън.

При това изказване, направено така безстрастно от Джанет, потъмнялото набръчкано лице на Камерън стана още по-тъмно.

— Дявол да ме вземе — възкликна той, сериозно разтревожен. — Нейл мисли, че съм го пренебрегнал.

После сложи чашата си върху камината и закопча решително палтото си.

— Нека отида вместо вас — обадих се настойчиво аз. — Вие сте изтощен до смърт.

— До смърт или не — отвърна Камерън, — отивам! Нейл няма да се успокои, докато не ми види носа.

— Ще повикам Джеми с кабриолета — рече практичната Джанет. — След пет минути ще бъде тук.

— Не — изръмжа Камерън. — Джеми е уморен, а животното е съвсем изтощено. До Ланглоун няма и една миля. Ще отида пеша. И веднага ще се върна.

Камерън настоя на своето, въпреки усилията ми да го разубедя. Нейл Кюри беше един от най-старите му приятели, член на въдичарския клуб, видна личност в селото и в момента лежеше от остра жлъчна атака. Камерън вдигна яката на палтото си и излезе решително от къщи. Заслушах се в свистенето на вятъра вън и почувствах, че ме обхваща неясна тревога. И наистина, когато един час по-късно Камерън се върна, стори ми се, че безпокойството ми е било оправдано. Старият човек беше посинял до ушите и съвсем изтощен. Въпреки това заекна победоносно:

— Смятам, че уредих недоразумението. Обясних на Нейл как е станало. За бога, не забравяйте да ме подсетите сутринта да го видя пак.

Застанал така до огъня, той се закашля внезапно и след момент рече отсечено:

— Най-добре ще е да се кача горе.

Но когато стигна насред пътя до вратата, притисна с ръка дясната страна на гърдите си и бързо пое дъх.

— О! — възкликна той. — Как ме заболя тука!

Втурнах се да го подкрепя, като се обвинявах вече открито за онова, което бе станало. Качих го в спалнята, без да обръщам внимание на протестите му, помогнах му да се съблече и го сложих в леглото. Настанен грижливо, той се почувства малко по-добре и отказа да го прегледам, но не възрази нищо, когато му поднесох пунш с хинин. Останах в стаята, докато се унесе в неспокоен сън. Надявах се, че сутринта отново ще бъде добре.

Но на другата сутрин Камерън далеч не беше добре. В шест часа го намерих зачервен, трескав, с бързо дишане и измъчван от откъслечна глуха кашлица. Този път се наложих и преслушах внимателно гърдите му. Нямаше никакво съмнение. Старият човек бе болен от пневмония, лобарна пневмония^[1], и самият той очевидно го знаеше, защото ме погледна с насмешливи очи и попита с усилие:

— Десният дроб, нали? — И понеже не му отговорих, добави: — Е, тоя път, изглежда, попаднах в капана, няма що.

Събрах всичките си сили, за да се справя с тоя тежък и непредвиден случай. Без да се колебая, извиках по телефона „Линклейтър“, голямата фирма за медикаменти в Глазгоу, която същевременно поддържаше местна медицинска служба. Те ми изпратиха като помощник един току-що завършил младеж от Инвърнес на име Фрейзър, който пристигна рано същия следобед.

Свикнал вече да работя при голямо напрежение, заклех Фрейзър да бъде добросъвестен с пациентите, обясних му какво очаквам от него и му поверих кабинета. После се втурнах по визитации, като посвещавах всяка свободна минута на Камерън.

Съзнавах отлично, че не може да се очаква бързо и решително излекуване. В оная епоха ние не знаехме нищо за чудотворните лекарства — за сулфонамида, пеницилина и другите антибиотици, които се справят с най-тежките пневмонии и които намалиха смъртността при тая ужасна болест с осемдесет и пет процента. Така в продължение на девет дни пневмонията се развиваше „по определения си път“ и всеки ден бележеше влошаване в състоянието на болния, докато настъпи кризата, която разнася белодробния инфилтрат — благотворно, макар и късно облекчение.

И тъй моята задача, на която се посветих с цялото си сърце, беше да помогна на Камерън да оцелее през тия съдбоносни дни. Чувствах, че ще успея, защото въпреки страданието и болките, старецът се движеше храбро и бодро.

— Не добивайте такъв отчаян вид, човече — заяви той веднъж, правейки опит да се пошегува. — Това е чудесен случай, който ви дава възможност да наблюдавате как се държи един ужасно нетърпелив човек, когато е болен.

Усмихнах се, макар че далеч не изпитвах такова желание, оправих възглавниците и премерих температурата му. Огледах се. Огънят гореше весело в камината, параванът, който предпазваше болния от течение, беше на мястото си, прозорците бяха отворени отгоре, а стаята беше подредена и проветрена. Сестрата от Ноксхил стоеше в долния край на леглото, спретната и делова, готова да изпълни и най-малкото желание на Камерън. „Направихме и ще правим всичко необходимо — помислих си мрачно. — Старият човек трябва да бъде спасен, трябва!“

Така първите три дни минаха спокойно и болестта се развиваше нормално. Но на четвъртия ден състоянието на моя пациент се влоши внезапно с обезпокоителна рязкост. Следях температурата му и мерех пулса и се стараех да не издавам тревогата си, но сърцето ми биеше силно, обхванато от внезапен страх. Удвоих грижите си. През тая и следната нощ бдях неотлъчно край леглото му, като полагах всички усилия да смекча близката крайно опасна криза.

На шестия ден обаче Камерън беше много зле; храчеше често тъмни ръждиви храчки и се мяташе по часове, без да заспи през нощта. На седмия ден с натежало сърце телеграфирах на доктор Гриър в Глазгоу и го помолих да дойде за консултация. Гриър, един от най-известните лекари в Западна Шотландия, беше специалист и авторитет по белодробните заболявания. Той пристигна още същия следобед и спокойно и методично — нещо, от което дори в тия критични минути не можех да не се възхитя — изследва случая от всички страни. Накрая се съгласи любезно с диагнозата ми и лечението, но уви, не направи никакви успокоителни заключения. Когато настоях за мнението му, той само поклати глава.

Камерън бе над шестдесет години и беше изтощен от продължителна напрегната работа. Пневмококова интоксикация беше сломила значително силите му, а при това самият той сякаш не беше в състояние да се бори с болестта. Броят на белите кръвни телца бе намалял и левият му дроб беше също така засегнат, което означаваше двойна пневмония. Гриър ми препоръча само да продължа започнатото лечение: да правя стрихнинови инжекции, при нужда да давам кислород и да се старая да стимулирам силите на пациента, за да се бори със смъртния поход на болестта.

Когато Гриър си отиде, останах за момент сам в дневната стая. Специалистът бе напълно прав: Камерън беше загубил напълно предишните си съпротивителни сили. При тая мисъл притиснах челото си с ръка. Бях сломен от непоносима мъка за тоя човек, комуто дължах толкова много. Съзнанието за неговата доброта, привързаност и сърдечност предизвикваше истинска агония в душата ми.

Осмият ден настъпи без сянка от подобрение. Макар че удвоих усилията си да стимулирам болния, като прибягвах до стрихнин, коняк, кислород и дори етер, макар че се борех трескаво да спра растящата слабост на стария човек, всичко оставаше напразно. Някогашният борчески елемент, който му беше така присъщ, бе най-после изчезнал. Той лежеше инертен, с полузатворени очи и дишаше неравномерно в стъклената тръба, през която минаваше бълбукащият кислород от металната бутилка. Просто не можеше да се повдигне, за да приеме храна. Беше престанал да реагира на лекарствата и моите тихи насърчения и молби попадаха в глухи уши.

Междувременно всички в селото знаеха вече колко опасно болен е техният стар лекар. През целия ден вкъщи пристигаха вести на съчувствие от Танокбре и от околността. Хората изразяваха чувствата си и изказваха добрите си пожелания по най-различни деликатни начини. Пътят пред къщата беше застлан със слама. А Джанет се движеше на пръсти с меките си пантофи, с посърнало и изопнато лице.

Най-после настъпи деветият, фаталният ден. Целият следобед стоях до безжизнения стар човек и виждах как силите му чезнат пред очите ми. Никога няма да забравя този зимен здрач. Настъпи вечер и заедно с припадналия полумрак сякаш мантията на смъртта се спусна неусетно над сломения човек в леглото. Сега Камерън беше почти спокоен и в пълно съзнание. Той обърна с усилие глава в знак, че иска да каже нещо.

— Няма смисъл, млади човече — прошепна той. — Този път няма спасение.

Стиснах конвулсивно ръце и забих нокти в дланите си; неспособен да му отговоря, поклатих отчаяно глава. Но очите на Камерън бяха вече затворени… Това беше краят.

Колко време седях така, в тихия мрак, не мога да кажа. Джанет влизаше и излизаше. В стаята заблещука свещ. После в спокойния и студен въздух се разнесе бавният звън на църковната камбана.

След три дена погребаха стария доктор в селското гробище. Никога не го бях чувал да говори за роднините си, но сега, на погребението, се появиха двама племенници с жените си от някакво далечно северно градче. Те си даваха вид на наскърбени, макар че идеха като вълци, подушили плячка.

Тяхната дръзка алчност не познаваше граници. Нахвърлиха се на банковата сметка на покойника и не забравиха дрехите му, които висяха в гардероба; ровеха се и душеха, навираха нос във всички ъгли на къщата, месеха се на Джанет, на пациентите и дори намекваха, че съм бил прибирал хонорарите в джоба си. Но те бяха, разбира се, законните наследници. След един месец кабинетът беше вече продаден и новият лекар бе поел практиката на Камерън.

Мнозина настояваха да установя нов кабинет, като конкурент на пришълеца, с Джанет като моя икономка, но след смъртта на Камерън Танокбре не ме привличаше вече с нищо.

Заминах безшумно една зимна утрин; както в деня на пристигането ми гарата беше пак гола и пуста, но не толкова пуста, колкото беше моето сърце. Наистина мъката ми беше толкова дълбока, че се чувствах способен на най-необмислени неща и същевременно изпитвах болезнена нужда от топлота и нежност. Отидох да потърся Мери, която беше взела вече последните си изпити и живееше при родителите си в хубавичка вила на около двадесет мили от Глазгоу. Стиснах поривисто и двете й ръце в моята и казах:

— Мери, аз нямам нито положение, нито някакви изгледи, нито пари; имам само един дълг от тридесет лири. Не мога да ти предложа дори що-годе приличен дом. Както знаеш, аз съм католик, и то за съжаление, твърде упорит, а ти си упорита протестантка. При това семейството ти навярно ме смята за безотговорен нехранимайко и може би има право. Всичко това звучи безнадеждно, но ние се обичаме; зная, че можем да живеем добре и съм уверен, че ще успея веднага да си намеря някаква работа. Затова те питам: ще се омъжиш ли за мене, и то веднага, без да размишляваш много, през другата седмица? Ще поемеш ли този голям риск?

Мери не проговори, не изрече нито дума, но аз прочетох отговора й в начина, по който ми стисна ръката, в трепетния блясък на откровените й очи, които бяха толкова скъпи за мене.