Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (16)

Глава XVI

Първите впечатления от едно място често се оказват погрешни, но в този случай, уви, отговаряха на действителността. Никое миньорско селище не може да бъде хубаво и Тригени, безспорно, беше „лоша стока“, както се изразяваха тук. Животът на населението беше съсредоточен в мината и тъй като малкото каменовъглено дружество, въпреки доброто си и почтено търговско име, не беше богато предприятие, хората тук трябваше да разработват мокри и плитки пластове, въглищата бяха второкачествени и се добиваха трудно, а каменовъглената индустрия през тия години изобщо беше в упадък, липсваха и ония битови условия, които човек с право би могъл да очаква в една цивилизована страна.

В селото нямаше нито болница, нито рентгенов апарат.

Дружеството правеше всичко, каквото можеше, за да осигури лекар за миньорите и семействата им, но способностите и опитността на хората, които се съгласяваха да работят при такава обстановка, бяха естествено, твърде съмнителни. Така през последните години в Тригени бяха работили по-дълго или по-кратко време редица неопитни младежи, току-що взели изпитите си, възрастни лекари, които нямаха понятие „в каква дупка попадат“, патентовани аптекари с полумедицински дипломи и — най-лошото от всичко — цяла върволица пропаднали „специалисти“, провалили се на други места или дори зачеркнати от лекарските списъци заради нарушения на професионалния кодекс. Такива нещастници обикновено се опитват да се скрият от очите на света и да изкарат хляба си в някое забравено от бога кътче на страната. Моят предшественик, бедният човечец, се бе оказал непоправим пияница, който накрая бил отведен в болницата в Кардиф в състояние на делириум тременс.

Не беше чудно тогава, че нашето пристигане не предизвика вълнение, че посрещането бе студено и апатично. Въпреки това под своята резервираност и сдържаност хората криеха топли и добри сърца. Уелсците са способни на благородни прояви и щом веднъж преодолеят недоверието си към чужденците, могат да бъдат необикновено гостоприемни. Моето поведение при този първи медицински случай, с който всъщност не можех да се гордея, защото ми беше просто наложен от обстоятелствата, бе направило добро впечатление и макар че все още ме гледаха с подозрение, хората започваха да се питат с надежда дали най-после са попаднали на „не толкова загубен човек“. Управителят Дай Луис ни посети в квартирата и прояви необичайно за него старание да се покаже учтив и любезен. По-късно ни прати, заедно с благопожеланията си, товар дърва и въглища от мината, за да не стоим поне на студено. А мисис Морган, хазайката, стигна дотам, че окачи чисти завеси в дневната стая и дори обеща да покаже на жена ми как се приготовляват стафидени питки — прочут уелски деликатес. Тая ниска мургава жена бе загубила съпруга си при злополука в мината преди няколко години и сега таеше в гърдите си особена мъчителна меланхолия и сдържаност, съвсем различна от тая на Джанет, чиято мълчаливост бе примесена с някаква лека саркастичност и която, въпреки своята строгост, сякаш постоянно се мъчеше да не се разсмее.

Аз работех от сутрин до вечер и преглеждах в претъпканата амбулатория близо до мината, докато стените се изпотяваха, а въздухът ставаше задушен от изпаренията на потните тела. Лекувах миньори с артроза на коленните стави и с нистагъм^[1], с хронични артрити и навехнати или разкъсани крайници. Също жените и децата им — нещо, което ми отнемаше по четири-пет часа на ден. Въпреки затрудненията и липсата на условия, а може би тъкмо поради това, работата ми заслужаваше усилията, които полагах. Миньорът с ампутирания крак се възстановяваше чудесно. Единствен лекар в селището и околността, аз изпитвах особена гордост от отговорностите си, някакво възторжено чувство при мисълта за надеждите, които ми откриваше бъдещето.

В други отношения обаче Тригени беше просто нетърпим. Нямаше никакъв обществен живот, никакви забавления, нито дори кино. Жена ми и аз обичахме природата и бяхме свикнали да правим дълги разходки из горите, полята и ливадите. Тука обаче, затворени в тая тясна долина и оградени от мрачна и замърсена земя нямахме никаква възможност да се доберем до свежа зеленина. Фактически зеленият цвят — тая чудна багра на природата — беше нещо непознато в потъмнелия и сивкав Тригени. Понякога чувството, че сме погребани в тоя планински процеп, ни потискаше необикновено много. Но ние бяхме млади, здрави и лудо влюбени един в друг. При това и двамата имахме чувство за хумор, което ни помагаше да се смеем над отрицателните страни на нашия живот… С две думи, бяхме щастливи.

Всеки следобед, когато бях свободен, двамата отивахме в конюшните на мината да погледаме старите понита. Повечето от тия дребни животни, типични уелски степни кончета, яки и с рошава грива, бяха прекарали целия си трудов живот в мината, теглейки тежките, натоварени с въглища влакчета и вагонетки, от забоите до изхода на шахтата. Дългите години в недрата на земята (докато работеха, те живееха само в подземни конюшни) бяха отнели почти напълно зрението на тия търпеливи и добродушни малки четирикраки. Сега, недъгави и стари, те не бяха вече годни за труд. Но Луис, управителят, беше човек с добро сърце и никога не би прибягнал до практиката на много други мини — да праща изтощените животни в Белгия и Холандия, където търговците на коне ги купуват за клане. Тук се грижеха за тях, хранеха ги и ги извеждаха на слънце, за да поживеят спокойно последните си дни.

Ние познавахме всичките, а Нигър, Джинджърснеп и Тъфи станаха наши любимци. С какво нетърпение само очакваха морковите и бучките захар, които никога не пропускахме да им занесем! След такава чудесна почерпка те протягаха старческите си глави от яслите, въртяха потъмнелите си очи и се мъчеха да ни оближат цели с влажните си плътни езици.

Понякога заедно с нас в конюшните идваше човекът, който бе станал най-близкият ни приятел в тая каменовъглена пустош. Това беше районната сестра, жена на средна възраст, към която и двамата се бяхме привързали особено много. И понеже нейната история заслужава по-голямо внимание, ще изпреваря някои събития, за да я разправя по-подробно.

Олуен Дейвис била едва двадесет и пет годишна, когато завършила медицинското си обучение и била назначена за „пътуваща сестра“ в района на Тригени. Жилището й, в сравнение с нашето, беше съвсем жалко и се състоеше от една бедно мебелирана и неприветлива стая. Въпреки това Олуен се отдала с ентусиазъм на работата си и бродела неуморно във всякакво време по трудните планински пътища и пътеки, посещавала болните в домовете им и се грижела за малцината пациенти, които идвали в скромния лазарет, уреден от местните общински власти.

Лекар на дружеството по онова време бил един стар доктор на име Галоу, ленив и некадърен човек, който не й оказвал никаква подкрепа. Обезкуражена, младата жена трябвало постоянно да се бори с изкушението да подаде оставка.

Към края на първото й лято в Тригени избухнала епидемия от коремен тиф. Когато Олуен отишла при доктор Галоу с надежда да получи нареждания за борба и ограничаване на епидемията, била наругана грубо. Тия епидемии не били рядкост за градчето. „Какво, за бога, можем да направим, освен да лекуваме болните и да чакаме?“ — попитал Галоу.

Възмутената млада сестра решила да поведе борбата сама. Събрала проби от водата на различните кладенци, единият от които според нея бил сигурно разсадникът на болестта, и ги отнесла на медицинските власти в Кардиф. Четиридесет и осем часа по-късно пристигнала официална телеграма, която гласяла, че изворът на заразата бил открит в един кладенец в края на улица „Гауър“, който снабдявал част от Тригени с вода. Управителят на мината наредил незабавно да запечатат кладенеца.

Срещу тая „намеса“ на младата сестра се надигнал едва ли не повсеместен вик: против нея се обявили дори и някои от местните пастори. „Но за да се увериш, че пудингът е хубав, трябва да го опиташ.“^[2] Нови случаи на коремен тиф вече не се появили, епидемията била бързо ограничена и Олуен, която продължавала упорито работата си, почувствала как хората започнали да я гледат с все по-голямо уважение. Никой не я посрещал вече с мълчалива враждебност. Жителите започнали да я приемат с отворени врати и отворени сърца. На път за училище децата пресичали улицата да й пожелаят добро утро, миньорите й се усмихвали дружелюбно, старите жени я задържали край огъня на чашка чай и току-що опечен кекс.

Тогава в края на годината се случило нещо много важно за нея. Един местен комитет й подарил чудесен велосипед с три скорости. Тая машинка представлявала истинска жертва от страна на добрите хорица, защото в долината времената били тежки — голяма част от шахтите работели с намалени смени и дребните монети, които миньорите внесли за подписката, представлявали за тях цяло богатство. Но този подарък имал неоценима стойност за Олуен, защото сега не била вече принудена да се влачи пеша по десетина мили на ден.

Аз видях за първи път сестра Дейвис, яхнала тъкмо този велосипед, вече очукан, но все още здрав и използваем, когато бе дошла да ми помага след ампутацията в минния забой. Тя беше висока, яка жена на четиридесет и седем години, с пълна фигура и сериозно лице. В светлосивите й очи имаше някаква неизменна откровеност и пламенност, които говореха за честен и уравновесен характер. Много пъти, когато се изправях пред случаи, които биха объркали и най-добрия специалист от улица „Харли“ и които надхвърляха познанията ми — а това съвсем не беше нещо рядко, защото бях принуден да се занимавам често със страдания, при които се уповавах само на щастието си и на провидението — нейното присъствие ми вдъхваше истинско успокоение.

Може би това се дължеше на начина, по който Олуен стоеше до леглото на болния или по който ми подаваше някой инструмент или превръзка, на начина, по който промърморваше някоя насърчителна дума, когато се колебаех за нещо, или ме възнаграждаваше със спокоен одобрителен поглед след добре извършена манипулация.

Често посред нощ, когато работехме заедно в претъпканата мансарда на някоя разнебитена къща, решени на всяка цена да спасим един човешки живот, аз се удивлявах искрено на нейното търпение и твърдост. Когато ни викаха при входа на мината за някоя злополука, тя отиваше обикновено преди мене, благодарение на своя велосипед, винаги спокойна, приветлива и смела. Но най-ценното й постижение беше „клиниката“ за деца и старци от градчето; тая скромна клиника се помещаваше в една-единствена стая, чийто наем плащаше самата тя. Тъкмо тая непринудена всеотдайност представляваше, струва ми се, основният елемент на нейния характер. Олуен мислеше само за другите. Винаги намираше време да каже по някоя насърчителна дума и сили да стане посред нощ за спешен случай.

Но Олуен не беше светица. Обичаше да запали цигара с кафето си и, в по-късни години, да пие чаша тъмна бира. В селището имаше множество църквици, но тя рядко влизаше в тях. „Много съм заета“ — обясняваше Олуен с усмивка. И все пак през цялата ни обща работа ни веднъж не я чух да каже лоша дума за някого. Не беше особено умна жена, но притежаваше безценен запас от здрави съждения и някаква вродена находчивост, която не й изневеряваше. Никога няма да забравя случая, когато електричеството угасна по време на спешна операция на апендицит в една самотна къща и аз останах безпомощен в непрогледния мрак; Олуен се измъкна навън и след момент се върна със силен фар, при чиято светлина операцията завърши успешно. Беше електрическият фар на нейния велосипед.

Тоя стар чер велосипед — той всъщност изглеждаше част от самата нея! Когато нощното ни бдение свършваше, тя ми сваряваше чаша силно, горещо и ободрително кафе, кимваше кратко за довиждане и се отправяше с велосипеда към жилището си край клиниката. За да я подразня, аз твърдях лукаво, че сигурно цял живот ще трябва да върти тия безжалостни колела.

Често се питах защо никога не бе потърсила по-добра служба. Сестрите, с които беше завършила, бяха се „издигнали“ всички, една от тях дори бе назначена неотдавна за старша сестра на голяма нова болница в Ливърпул. Когато прочетох това в „Медикъл джърнъл“, не можах да се сдържа и забелязах:

— Тоя пост беше само за вас. Толкова ви подхожда!

— Не. — Сестра Дейвис вдигна спокойно очи към мен и се усмихна с меката си сърдечна усмивка, в която нямаше ни капка завист или озлобление. — Аз не умея да ръководя хора и съм поизостанала в хирургическата техника. Тук, в тая стара дупка, съм много по-щастлива; и много повече полезна.

Една сутрин, когато се обличах, мисис Морган се втурна в спалнята обхваната от възбуда, която противоречеше странно на обичайното й резервирано държане.

— Мистър Луис иска да ви види, докторе… отнася се до сестра Дейвис.

Управителят беше на долния етаж. Той ме погледна изпод сключените си вежди.

— Чухте ли какво е станало?

Поклатих глава, обхванат от внезапна тревога.

— Снощи отивала с велосипеда си при някакъв болен… към Блентли. — Луис говореше със стиснати устни. — Напряко на пътя бил паднал някакъв стълб и в тъмнината сестрата връхлетяла право върху него. Лежала цяла нощ на вятъра и проливния дъжд, докато хората от дневната смяна случайно я открили… — Последва продължително мълчание, после управителят завърши: — Мисля, че гръбнакът й е счупен.

Грабнах ужасен шапката и палтото си и тръгнах веднага с управителя. Луис вървеше бързо, с напрегнато и мрачно лице.

— Знаете ли, докторе — рече той внезапно, загледан право пред себе си, — преди години й предложих да се омъжи за мене. Но ми отказа. Била много заета с работата си. — И след кратко мълчание добави: — Да, тя просто се е посветила на призванието си.

Бяха я отнесли в жилището й, където я прегледах основно. Очевидно имаше счупени гръбначни прешлени, а долните крайници бяха безжизнени и неподвижни — пълна парализа! Тревожен признак беше и силното главоболие в тила, от което се оплакваше. Направих лумбална пункция, която пооблекчи болките й; после я отнесохме на гарата и я настанихме върху двоен дюшек във фургона на сутрешния влак за Кардиф. Луис и аз я придружихме и след три часа тя лежеше в градската болница.

Върнахме се в Тригени и зачакахме вести. В началото беше съмнително дали изобщо ще оживее. После узнахме, че са й направили няколко операции, продължителни и трудни — няма нищо по-сложно от операциите на гръбнака — и трябвало да лежи с часове на хирургическата маса. А след това няколко седмици в гипс, масажи и физиотерапия. И накрая трагична присъда — всичко беше напразно, Олуен нямаше да може да ходи!

Времето течеше. Имахме вече нова сестра, млада девойка, току-що завършила училище, която се справяше добре с работата си в района. Но с това свършваше и цялата й дейност: клиниката, за която Дейвис бе полагала толкова грижи, остана затворена. А това беше тежък удар за градчето.

Един следобед, когато минавах край затвореното помещение на улица Чапъл, се спрях като закован. Дали беше фантазия, или просто самоизмама, произтичаща от мигновено възпоменание, от внезапен спомен, изплувал от миналото? Беше ми се сторило, че чувам някакъв глас! Отворих инстинктивно вратата. Тогава видях нещо, което накара сърцето ми да подскочи.

В инвалидна количка седеше старата районна сестра, почти съвсем побеляла, малко прегърбена и явно отслабнала, със завивка върху парализираните си крака, но в предишната си униформа! Оградена от своите пациенти, предимно деца, тя се движеше сръчно из помещението, като „въртеше“ с опитна ръка колелата на инвалидния си стол. Стоях неподвижен в сянка. Най-после си отиде и последният пациент и преди Олуен да се обърне и ме забележи, аз се спуснах и сграбчих ръцете й, тия похабени, сръчни ръце, които бяха облекчавали страданията на другите толкова дълго време.

— Сестра Дейвис… Олуен! Вие сте вече добре!

Олуен ми се усмихна сърдечно.

— Защо не? Нима не виждате? Ето ме пак на работа — усмивката й стана още по-широка, — и пак на колела!