Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (19)

Глава XIX

Една свежа декемврийска утрин, след около осем седмици, излязох преди закуска на предната веранда на „Долчинката“. Градецът лежеше спокойно пред мен; наблюдавах познатите очертания на селището и мисълта за предстоящото ни заминаване предизвика в сърцето ми остро съжаление. Живеехме вече около три години в Тредигар. Тук понесохме истински хомота на брачния живот и пак тук се роди първото ни дете. Работата, която вършех, може би не беше особено ценна в социално и професионално отношение. Не носех нито редингот, ни твърда яка и обикновено ходех обут с подковани обуща и гети. Бях свикнал да влизам у моите пациенти направо, без да чукам. Не притежавах мекия „професионален“ език, който залъгва болния и бях в състояние да отпратя симулантите с най-груби епитети. Въпреки това бях спечелил много приятели сред миньорите и чиновниците в околните мини. Тук хонорарът никога не ми се плащаше от пациентите; както обясних вече, моето възнаграждение се изплащаше на три месеца от сдружението, но за Коледа винаги получавах доказателство за признателността на хората под формата на цял куп хубави подаръци: чифт патици или пилета от един, пакет прясно масло от друг, ръчно тъкано килимче от трети… В случая не бива да забравя и старата мисис Грифитс, която бях излекувал от ревматизма (макар, да си призная, и не напълно), която срещу Нова година прекосяваше с накуцване моста, за да ни поднесе благословията си и чудесна тлъста гъска.

Имаше нещо в тая признателност, което ме трогваше дълбоко, нещо, което стигаше до корените на самия живот. Защо трябваше тогава да напускам? Повечето от моите състуденти се бяха установили окончателно на практика в провинцията. Уви, моят стремеж да се издигна не беше изчезнал. Миналия месец бях подал оставка и след десет дни трябваше да замина.

Внезапно, както стоях така, със съжаление в сърцето и все пак приятно възбуден от перспективите за предстоящото ново приключение, до слуха ми стигна слаба и далечна експлозия — не толкова детонация, колкото силно раздвижване на въздуха, сякаш гигантска ръка бе дръпнала струните на някаква огромна арфа някъде зад мене. Звукът бе дошъл от съседната долина и след момент заглъхна; но беше толкова слаб и тъй краткотраен, че човек просто можеше да не му обърне внимание. И все пак за онзи, който познаваше района, в който имаше толкова каменовъглени шахти, тоя звук криеше твърде зловещ смисъл и аз се ослушах напрегнато, тревожно, за да разбера дали опасенията ми ще се потвърдят. Но не се случи нищо и след няколко минути влязох за закуска. Едва обаче бях почнал да пия първата си чаша кафе, когато се разнесе тревожният вой на сирена — шест продължителни сигнала — и почти в същото време телефонът ми зазвъня. Обаждаше се Джордж Конуей, секретарят на медицинското взаимоспомагателно дружество. Той ме уведоми, че е станала експлозия в мината Истред в Пенгъли отвъд планинския склон и че е обявена обща тревога. Можех ли да отида веднага на мястото на злополуката?

Лапнах набързо няколко залъка, довърших кафето си и полетях с мотора нагоре по склона. До Пенгъли беше не повече от две мили и аз стигнах в селото за около пет минути. Вестта за катастрофата обаче се беше понесла светкавично из тесните улички. Разтваряха се врати и прозорци, мъже и жени тичаха по хълма към мината и тълпата непрекъснато растеше. Всички тичаха така, сякаш ги гонеше вятър, сякаш мината изведнъж се беше превърнала в магнит, който ги теглеше неудържимо към себе си.

Когато пристигнах, в района на мината имаше вече около петстотин души, а зад тях прииждаха други. Всички стояха мълчаливи — жените, загърнати предимно с шалове, а мъжете без палта. Беше валяло и хората приличаха на черни петна върху снега. Стояха като някакъв огромен хор в мълчалива тълпа под ясното небе. Те не играеха активна роля в драмата, но все пак бяха част от нея.

Тъкмо удряше осем часа, когато си пробих път в двора и влязох в дървената сграда на минната администрация, където се бяха събрали мнозина от надземния персонал, всички в работните си дрехи. Тук беше и управителят Дай Дженкинс, когото познавах добре, заедно с помощника си Том Луис; и двамата бяха отправили очи към тълпата. Чух помощникът да пита:

— Да наредя ли да затворят вратата?

— Не — отвърна Дженкинс. — Кажи само да запалят огън в двора. Голям огън. Студено е и, бог знае, хората може да останат още дълго време.

Използвах краткото мълчание, за да се осведомя за случилото се. В първия миг Дженкинс сякаш не ме чу, после обърна към мен напрегнатия си тревожен поглед и каза, че в мината нахлула вода от старите рудници. И двете главни шахти били наводнени и сутрешните смени, шестдесет и един души, били в момента погребани под земята. Сега чакаха първата спасителна група, която трябваше да донесе тежките помпени съоръжения от базата в Гилфак. Не можеше да се каже какво е положението в мината, защото бе загубена всякаква връзка с хората долу. Трябваше да се чакат спасителите. Докато управителят говореше, в канцеларията пристигнаха нови хора — двама техници, един млад минен инспектор, управителят на друга мина по-нататък в долината и група спасители доброволци от съседната мина. Нямаше нито суматоха, нито се чуваха истерични гласове, но всички изглеждаха така замислени и тревожни, че сърцето ми се сви в лошо предчувствие.

Внезапно сред тая атмосфера на напрегнато очакване телефонът иззвъня — не тоя върху бюрото на управителя, а стенният, който обслужваше само подземните галерии. Настъпи мъртва тишина, после Дженкинс направи три бързи крачки и се намери до апарата; завъртя бясно малката ръчка и вдигна слушалката.

— Ало, ало! — Лицето му пребледня и той се полуобърна към другия телефон. — Господи… това е Робъртс!

В началото не проумях нищо. После със свито сърце разбрах, че от мрачната гробница от наводнената мина се бе надигнал човешки глас — гласът на миньор, който ни зовеше с отчаяна надежда по затиснатите с тонове вода жици от две мили под повърхността на земята.

— Ало, ало… — Дженкинс слуша мълчаливо, с напрегнато тревожно лице в продължение на около три минути и после бързо, с твърд и ясен глас започна да говори: — Слушай ме, Робъртс, трябва да си пробиете път към старата шахта Пенигроуз. Няма възможност да излезете оттук, и двете шахти са наводнени и може да минат дни, преди да ги отворим. Трябва да вървите през старите изработки. Движете се направо по наклона. Разбийте преградата при горната част на източната галерия. Така ще се озовете на горния хоризонт на старите изработки. Не се страхувайте от водата — тя е само в долните хоризонти. Вървете по главната галерия, не се движете в канавките, нито по десния скат; движете се все на изток и като минете хиляда и петстотин ярда, ще се намерите в шахтата Пенигроуз.

По жицата долетя оглушителен шум, който се разнесе в цялата стая и гласът на Дженкинс се превърна в трескав вик.

— Чуваш ли ме? Спасителната група ще ви посрещне точно там. Чуваш ли ме? — Но думите му се оказаха безполезни, защото водната стихия бе разкъсала телефонния кабел и звукът в апарата окончателно замря.

Дженкинс остана така, прегърбен и ням, и пусна слушалката, която се залюля на шнура си. Накрая избърса потта от челото си и ни обясни какво му бе казал Робъртс.

Първата подземна смяна работела на забоя както обикновено: пробивала дупки и взривявала въглищния пласт. Но Робъртс, помощник-ръководителят на смяната, забелязал след последните два взрива тънка струйка вода, която изтичала от средата на въглищния пласт. Нищо не показвало, че тая вода се намира под налягане, но тя имала специфичната миризма на гризу; и тогава той разбрал с тревога, че нещо не е в ред.

Хората се заели веднага да отведат водата — да я насочат към канавката в долната част на извозната галерия. Междувременно Робъртс решил да предупреди другата група от двадесет и трима души, които работели по-нататък, на двеста ярда нагоре по страничната галерия. Тръгнал към тях и почти бил стигнал втория забой, когато чул ужасен трясък. Тогава разбрал, че водата е нахлула. Той очаквал, че може да се случи нещо неприятно, но такава катастрофа просто не допускал. Обърнал се инстинктивно назад, но едва изминал десетина ярда и открил, че водата се носи като вълна, висока до тавана, по главната извозвателна галерия. Изтласканият от водната стихия въздух изгасил лампата му и той останал като вкаменен на мястото си в продължение на десетина секунди; за него било ясно, че хората от първата група се давят или вече са се удавили в това страшно наводнение. Бързината на огромната водна маса била просто невероятна. Най-после водата стигнала изходната шахта, заблъскала се бясно в стените и се заиздигала нагоре, като въртяла труповете на миньорите и на понитата в конюшнята на дъното. За няколко секунди двете главни шахти били напълно наводнени и откъснати изцяло от външния свят.

Унищожителната катастрофа бе настъпила с невероятна бързина, но Робъртс и другарите му от втората група били все още живи. Те се намирали в най-високата част на наклона и водният поток ги отминал. Били двадесет и двама мъже и едно четиринадесетгодишно момче; стояли безмълвни и унили, защото знаели добре какво може да им се случи. Но Робъртс успял да се съвземе — стар работник в мината, той се сетил за една вентилационна галерия, по която можело да се отведе групата на по-високо място. Успял да открие галерията и запълзял по корем, последван от другите. Но преди да измине тридесет ярда, почувствал, че му прилошава и се унася в сън и веднага заповядал на хората да се върнат. Вентилационната галерия била наситена с гризу и въглероден окис, които бе изтикала водата от старите забои. Тогава Робъртс разбрал, че всички пътища за спасение са прекъснати. Затворени така в горния край на глухата странична галерия и изправени пред угрозата на водата и на гризу, които непрекъснато пълзели към тях, те решили, че може би не им остава да живеят повече от половин час. И тъкмо тогава, в тоя критичен миг, Робъртс се сетил за телефона…

Когато Дженкинс млъкна — неговото обяснение, техническо и сбито, беше много по-кратко от моето изложение — в стаята настъпи гробна тишина, която продължи цяла минута. Тогава мистър Дикинс, минният инспектор, каза с равен тон:

— Ако успеят да стигнат до старата шахта, има известен шанс да ги спасим.

Дженкинс кимна глава и се обърна към помощника си:

— Вземи десет души и идете при Пенигроуз. Огледайте мястото колкото може по-обстойно и бързо. Проверете състоянието на шахтата и се върнете незабавно тука.

Междувременно в двора бяха спрели три камиона с помпените съоръжения и управителят излезе от канцеларията, за да нареди да ги инсталират. Тая трудна работа щеше да отнеме цели часове и аз чувствах, че Дженкинс не очаква особени резултати. Всичките му надежди се градяха върху старата шахта, която представляваше единственият възможен достъп до долните пластове на земята. Ако успееха да проникнат през нея, имаше вероятност да стигнат до пострадалите миньори.

Когато останах сам в канцеларията, телефонирах на Джордж Конуей в Тредигар и му описах случилото се, като попитах дали е съгласен да остана на пост при мината. Секретарят отговори утвърдително и дори настоя да се поставя изцяло на разположение на Дженкинс, като добави, че доктор Дейвис ще поеме работата ми, докато отсъствам.

Когато се присъединих отново към групата, помощник-управителят току-що се връщаше от старата шахта. Той съобщи на Дженкинс, че Пенигроуз била пълна с пръст, отломки и газ и че човекът, който бил спуснат със скрипец, бил измъкнат полузадушен. Помощникът обаче вярваше, че шахтата би могла да се прочисти за двадесет и четири часа.

Дженкинс нареди веднага да се съберат необходимите съоръжения и без да дочака инсталирането на помпените уреди при главната шахта, заедно с помощника си и група хора се отправи към Пенигроуз. Аз ги придружих, съгласно инструкциите, които бях получил. Беше се застудило и от заоблаченото небе се засипаха леки игриви снежинки.

Изоставената шахта се намираше сред мрачна гола местност, известна под името „Пасището“, и цялата станала на хълмове от мрежата тунели под нея; сега беше покрита със сняг, по който препускаше остър и хаплив вятър. Нищо чудно наистина, че всички я наричаха „Неспокойната земя“. Спасителната команда се залови веднага да инсталира надшахтовата кула, подемната машина и вентилатора.

Въпреки запаления огън в двора на главната шахта, всички се бяха стекли в близкото „Пасище“ и стояха на почетно разстояние от спасителите, които работеха бързо и без почивка около инсталирането на съоръженията.

След три часа машините бяха вече готови за действие. Шахтата беше прочистена от газа и втората смяна работници, която чакаше наблизо, се зае веднага да извади отломките и пръстта, задръстили входа. Тия хора работеха страшно бързо — толкова бързо, че напредваха по шест фута на час. Шахтата беше задръстена повече, отколкото се предполагаше. Но смените се редяха една след друга и се нахвърляха с някаква бясна и отчаяна ярост върху препятствията. Хората излизаха залитащи от умора и веднага се заместваха от други.

— Шахтата води на запад — обърна се Дженкинс към инспектора. — Би трябвало да ни отведе близо до пострадалите хора.

— Да — отвърна Дикинс, — и време е вече да свършим с разчистването.

Работата продължи през целия ден и до полунощ бяха разчистени сто и четиридесет стъпки от стария главен път. Два часа по-късно смените стигнаха до чист участък. Работниците нададоха радостни викове — викове, които се понесоха нагоре и изпълниха с трепет душите на хората на повърхността.

Но втори радостен вик не последва. Веднага след това факлите осветиха една падина, едно „корито“, което беше наводнено и непроходимо.

Целият изцапан и покрит с въглищен прах, без яка и връзка, инспекторът впи очи в Дженкинс.

— Господи! — продума той безнадеждно. — Ако само знаехме в началото!…

Дженкинс остана невъзмутим.

— Не може без затруднения. Сега трябва да прокараме с взрив нов път над коритото.

Думите на управителя прозвучаха така твърдо и решително, че направиха впечатление дори на самия инспектор.

— Да! — рече той, залитащ от умора. — Имате пълно право. Да хвърлим във въздуха тоя проклет таван.

Работниците се заеха веднага да разрушат горната част на скалата, за да свлекат във водата твърдия като желязо камък и да запълнят коритото, над което щяха да прокарат нов път. Докараха компресор, за да поставят в действие пробивните пистолети, които въртяха и най-твърдите динамитени бургии. Работата беше убийствена. Хората работеха на тъмно, покрити с прах и пот, сред пушеците на силните експлозии. Сякаш някаква лудост беше обхванала всички. Само Дженкинс оставаше спокоен. Той бе енергията, двигателната сила на всичко. В продължение на цели осемнадесет часа Дженкинс не се откъсна от шахтата Пенигроуз. Но се грижеше за почивката на изтощените спасители.

Докараха походни легла и одеяла в склада за миньорските лампи в двора на рудника; инспекторът, неколцината чиновници и аз можахме да поспим около шест часа. Ободрен от тая кратка почивка, Дикинс настоя Дженкинс също да полегне.

— За бога, отдъхнете си малко. Вие просто се убивате.

Но управителят поклати глава. През тоя и през следния ден той подремваше от време на време по половин час на кушетката в канцеларията.

Разбиването на скалистия покрив се оказа страшно трудно. Часовете минаваха, а работата напредваше извънредно бавно и хората започнаха постепенно да губят надежда. Никой не говореше, но лицата на спасителите ставаха все по-унили.

Вечерта на третия ден Дикинс ми каза, че мога да прекарам нощта вкъщи. Когато минавах през Пенгъли на път към дома, селището беше запустяло, вратите затворени и никакви деца не играеха на улицата. Много от магазините бяха сложили капаците си. Цялата атмосфера беше наситена с някаква мъчителна агония. От двете противоположни страни на улицата, по която вървях, се появиха две жени. Две приятелки. Но те се разминаха с извърнати глави, без да проговорят, безмълвно. Безшумни бяха дори и стъпките им, заглушени от снега. В къщите на затрупаните миньори бяха сложили закуска, която чакаше завръщането им. Такава бе традицията. Завесите стояха дръпнати дори през нощта.

Върнах се в мината рано сутринта. В главната шахта, не в Пенигроуз, бяха смъкнали нивото на водата толкова, че спасителите можеха да започнат работата си. Всъщност те можеха да рискуват да се спуснат само на шест-седем метра под водата; въпреки това слязоха много по-надолу и стигнаха до отвесната част на шахтата, макар че знаеха отлично колко безполезни са усилията им. Тук откриха само труповете на тридесет и осем души.

Спасителите се изкачиха на повърхността и съобщиха, че не са намерили нито един жив човек; според тях шахтата щеше да бъде напълно отводнена не по-рано от месец. След това започнаха да вадят труповете. Завързваха ги с въжета и ги издърпваха горе; те се появяваха, клатушкайки се на дневната светлина, която не можеха вече да видят. Тогава ги поставяха на носилки и предаваха на близките им, които стояха мълчаливи върху утъпкания сняг в двора.

Сега всички усилия се съсредоточиха върху Пенигроуз. Но надеждите изглеждаха вече нищожни. Навярно затрупаните изобщо не бяха успели да се доберат до запустялата шахта. При това осем дена бяха минали от момента на катастрофата и вероятността, че тия нещастници са все още живи, беше съвсем малка. Въпреки всичко отчаяните усилия да се прокара нов път над коритото бяха удвоени. Спасителите работеха с адско напрежение. Шест дни след възпламеняването на първия заряд спасителите успяха най-после да се озоват в стария главен тунел, отвъд коритото. Изтощени, но ликуващи, всички се втурнаха напред, в западна посока. Обаче на шестдесет крачки по-нататък откриха, че покривът се е срутил, издигайки непреодолима каменна преграда. Сърцата се свиха от мъка.

— Господи! — изпъшка инспекторът. — Тая стена може да е половин миля дебела. Никога няма да стигнем до тях, никога. Това е краят. — Изтощен напълно той се облегна на твърдия камък и закри лицето си с ръка.

— Трябва да продължим — заяви Дженкинс с неочаквано висок глас, в който се долавяха нотки на истерия. — Трябва да продължим!

И в този миг, когато всичко изглеждаше загубено, в мрака се разнесе слаб неземен звук, някакво едва доловимо почукване: та, та… та, та… та, та, та, тап — като леко барабанене върху африкански там-там.

— Слушайте, за бога!… Не чувате ли? Сигналът!

Под „сигнал“ миньорите разбираха условната азбука, чрез която човек съобщава своето местоположение, като удря с чук по скалата. Мнозина наистина са били спасявани чрез тая азбука, която насочва спасителите към пострадалите… Всички стояха като заковани, с напрегнат слух. Чукането се поднови — слабо, съвсем слабо — сякаш чукаше човек, останал почти без никакви сили.

— За бога, имате право! — извика инспекторът. — Там са… наблизо… зад тая стена. И сигурно ни чуват.

— Дръпнете се назад! — изкрещя Дженкинс, свивайки дланите си на фуния.

Последни върхови усилия, каменната преграда най-после рухна и ние се намерихме оттатък, при пострадалите миньори.

Те лежаха свити един до друг, с гръб към стената на страничния тунел, мълчаливи като привидения, подкрепяни от съзнанието за общата участ. До краката им догаряха няколко миньорски лампи.

Но бяха живи, всички до един; дори и момчето, което заплака тихо, щом се появихме.

Бяха толкова слаби, че нямаха сили да мръднат, а и аз самият им забраних да се движат, докато не дадох на всеки по половин литър бульон, подсилен с коняк, разтвор от гликоза и направих на всички подкожна стрихнинова инжекция.

— Нали ще ги оправим, докторе? — попита тревожно Дженкинс.

— Да… всички, до един.

Изнесохме ги много внимателно и бавно. Щастливата новина ни беше вече изпреварила и когато се появихме на повърхността, огромното мнозинство, което се бе събрало на голото „Пасище“, запя със сериозен, спонтанен и мощен глас любимия химн „О, Господи, ти наше си прибежище във всички времена“.^[1]

Беше прочувствен час, който просто разкъсваше сърцето и който няма да забравя, докато съм жив. И все пак, въпреки съзнанието, че сме победили, въпреки радостта, че сме спасили тия хора, ние не можехме да забравим ония тридесет и осем ковчега, които стояха в преддверието на църквицата „Еманюел“, на по-малко от стотина ярда надолу по улицата. Погребението на загиналите се извърши в деня преди да напуснем Тредигар. Аз присъствах на траурната церемония. Печално прощаване наистина с долините на Южен Уелс! То обаче отново ми напомни онова, което с течение на времето бях сякаш забравил: безбройните опасности, които дебнат тия храбри мъже.

Години по-късно едно конте, което току-що беше свършило чудесния си обед и изпило половинка бургундско вино, стоеше с вестник в ръка пред пламтяща камина в залата на един от прочутите лондонски клубове и говореше поучително на избран кръг хора за „позорната стачка“, която провеждаха тия дни миньорите.

— Нови шест пенса на час! — оплакваше се този оратор. — Нищо не може да задоволи тия проклети ленивци. Какво, по дяволите, искат още?

— Нищо, освен правото си да живеят — намесих се аз меко.

Тогава бях още нов член на клуба и трябваше да замълча. Вместо това аз им разправих за катастрофата и за ония тридесет и осем „проклети ленивци“, които не се нуждаеха вече от това увеличение от шест пени, което техните другари сега се бяха осмелили да поискат.