Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (23)

Глава XXIII

С течение на времето опознах манастира отблизо. Как бих могъл да опиша спокойната атмосфера на тая малка крепост на доброто — тиха, спретната и безупречна, с мъничък двор градина, засенчен от две липи и разположен в сърцето на големия шумен град? Прекосявайки нейния праг, човек влизаше в един свят на съзерцателно и тайнствено спокойствие. Църквицата беше малка, но с някаква странна красота; вътрешността й бе облицована с груба дървена ламперия, а олтарът бе от розов мрамор, над който висеше голямо просто разпятие. Свещите мъждукаха и разливаха меко сияние по бронзовите вратички на дарохранителницата и по белите цветя от двете й страни. На стените се открояваше неясно големият кръст, а в подножието им — черните фигури на калугерките, коленичили в мълчание, което не действа никъде така силно, както в манастирската църква — мълчание, което нахлува в чистите сърца с особен тих и радостен екстаз, но което през тия години на моя живот пораждаше в душата ми някакво мъчително угризение на съвестта; в такива моменти чувствах смътно, че ми липсва определена цел в живота, усещах някаква пустота, която никакви хонорари по пет гвинеи не можеха да запълнят. Аз долавях, че съществуват известни жизнени въпроси и духовни проблеми, с които отбягвах да се занимавам и чието разрешаване предпочитах да отлагам; в такива минути, изпълнен със самодоволство, си обещавах, че „ще се поправя“ — обещание, което за нещастие забравях позорно веднага щом се връщах към земните удоволствия и вълненията на професионалната си практика.

Въпреки тая липса на духовни добродетели, аз се сприятелих с добрите сестри, които ми се отплащаха с единственото нещо, с което разполагаха — молитвата. Те бяха от най-различни националности. Разбира се, майка Сесил бе спечелила цялото ми сърце. Все пак обичах искрено и старата сестра Жозефина, началничка на младите послушнички — едра жена, облечена в широка роба, с късогледи очи, които изглеждаха смалени от очилата със стоманени рамки; също и червенобузестата, вечно усмихната белгийка, сестра Мари Еманюел, която завеждаше кухнята; не бива да пропусна и младата сестра Бриджит от Имерик, Ирландия, жена с бледо и изпито лице, която за нещастие страдаше от белодробна туберкулоза и в чиито спокойни очи се четеше ясно съзнание за близкия край.

Но ако тия добри сестри бяха спечелили моята привързаност, италианката, сестра Катерина, бе спечелила възхищението ми. С черна коса и мургава кожа, с унесени и все пак умни, черни като трънка очи, Катерина беше изумително романтична душа, някаква останка от миналото, която живееше изключително със своята Италия от петнадесети век. Нейните познания от този период бяха енциклопедически и когато имахме възможност да разговаряме, тя ми описваше подробно историята на родовете Дела Скала от Верона и на Есте от Ферара, войните на Равена срещу Падуа и победата на Лука над Флоренция.

Говореше ми също за художниците от Ренесанса: за Пинтурикио, за преподобния Фра Анжелико и за не толкова преподобния Фра Бартоломео; за Микеланджело, който лежал седем години по гръб, за да нарисува тавана на Сикстинската капела; и за Рафаело — горкия човечец, подведен от Злата Ла Форнарина^[1], но изписал лоджиите на Ватикана малко преди ранната си смърт.

Говореше ми и за скулпторите и големите архитекти — Донатело и Брунелески, които построили кубето на „Санта Мария дел Фиоре“, и великия Браманте, който проучил основно Пантеона и Константиновата базилика с оглед на строежа на катедралата „Свети Петър“; и, разбира се, за поетите — Кавалканти, Лапо Джиани и Данте, чиито произведения цитираше постоянно. След това идеха светците на слънчева Италия — тя ги знаеше всички до един; знаеше и всички добри дела и чудеса, които бяха извършили. Катерина беше не само запозната добре с всички средновековни легенди, но притежаваше въображение, което — вярвайте ми — не намаляваше никак стойността на разказите й. От тях особено живо си спомням един, който може би ще ви запознае със сестра Катерина по-добре, отколкото най-подробното описание, което съм в състояние да направя за нея. Сякаш все още чувам топлия и замечтан глас, когато започна: „Di un monaco che andó alio servizio di Do“^[2].

Преди повече от двеста години в някаква далечна провинция в Южна Италия живеели две момчета, които били неразделни другари. Марио, умен и самоуверен, син на благосъстоятелен земевладелец, бил „водачът“. Анселмо — верният последовател — бил син на селския обущар и твърде посредствен ученик.

Двамата се скитали често из полето и Марио говорел със сериозен глас за своето бъдеще. Благочестивите му родители искали да го посветят на църквата — нещо, което му допадало, защото обичал церемониалността и се вълнувал дълбоко от величието и благородството на църковните ритуали. С една дума, Марио искал да стане велик проповедник.

Един ден, когато двете момчета лежали сред лозята върху огрения от силното слънце склон на някакъв хълм, „водачът“ възкликнал:

— Много нещо бих дал, за да имам дарбата да говоря всички езици!

Анселмо погледнал приятеля си с предани и любящи очи и промълвил:

— Аз ще се моля всеки ден, Марио, да получиш тая дарба.

Поразен от неочакваните думи, защото Анселмо не бил особено набожен, Марио се разсмял, обгърнал със снизходителна обич тесните рамене на приятеля си и казал:

— Amico mio, аз съм дълбоко трогнат от намерението ти. Но мисля, че трябва да се заловя да уча реторика.

След време Марио влязъл в манастира на капуцините. В продължение на няколко месеца Анселмо се скитал самотен из селото. Тогава, неспособен да понася повече раздялата със своя приятел, го последвал в манастира, където станал мирски брат, прислужник на ордена, и се занимавал с груба физическа работа. Различието в положението налагало на двамата приятели да живеят разделено, но Анселмо бил поне под един и същ покрив с Марио и когато работел на полето, когато се грижел за добитъка или чистел пода на трапезарията, имал възможност да размени поглед и дори по някоя дума с любимия си другар.

След време Марио бил ръкоположен. В навечерието на Великден, когато трябвало да произнесе встъпителното си слово, той минал през залите на манастира и една неясна фигура се изправила пред него.

— На добър час, Марио… аз ще бъда там… и ще се моля за тебе.

На следната сутрин, когато се качил на амвона, първият човек, когото Марио видял на две крачки под себе си, бил Анселмо, свит до една колона, впил предан и трескав поглед в него.

Насърчен от това мълчаливо обожание, Марио положил всички усилия да се прояви добре. Проповедта му била чудесна; хората рядко били чували такова вдъхновено слово в старата манастирска църква. А проповедите на младия човек ставали все по-хубави и прочувствени — проповеди, които вълнували дълбоко сърцата на слушателите и предизвиквали сълзи на гордост в очите на мирския брат, който стоял винаги в сянката на колоната, под самия амвон.

Славата на Марио като проповедник растяла все повече. Когато започнали да пристигат покани да говори в други църкви в провинцията, неговият началник му заповядвал да приема и понеже обичаят бил никой от абатството да не пътува самичък, той веднага удовлетворил молбата на младия човек да бъде придружаван от Анселмо.

Годините минавали и двамата приятели пътували заедно надлъж и нашир из Италия. Отец Марио се издигал бързо. Най-напред станал кралски проповедник, а след време епископ на Абруци. Тук, в своя епископски дворец, Марио живеел в истински разкош. Ласкан от обществото, търсен от прелатите на църквата, уважаван от благородниците — той бил станал вече човек с голямо влияние и власт. Ходел изправен гордо и се държал с внушително достойнство. И едва благоволявал да обръща внимание на скромния и предан незначителен брат, който, макар вече прегърбен и сбръчкан, продължавал да служи с предишната покорност, да се грижи за великолепните му одежди, да лъска обсипаните със скъпоценности токи на обущата му, да приготвя чашата френски шоколад, с която епископът слагал край на постенето си.

По време на една неделна проповед обаче епископ Марио почувствал смътно, че около него нещо не е в ред. Това било странно и неопределено чувство и като погледнал от амвона, открил, че Анселмо го няма на обичайното място. Сепнат силно, той млъкнал за момент и едва успял да продължи словото си. За негово щастие проповедта била вече към края. Когато богомолците се разотишли, Марио побързал към ризницата и заповядал веднага да му пратят Анселмо.

Настъпило мълчание. Накрая един възрастен свещеник казал тихо:

— Той предаде богу дух преди четвърт час.

По лицето на Марио се изписало изражение на истински ужас и изумление, когато свещеникът добавил:

— От месеци Анселмо страдаше от неизлечима болест. Но мълчеше, защото не искаше да тревожи Ваше Преосвещенство.

Марио бил обхванат от остро болезнено съжаление, но още по-болезнено било странното чувство на самота, което изпитвал в тоя момент.

И с променен глас рекъл:

— Отведете ме при него.

Завели го мълчаливо в една малка, тясна и гола килийка зад конюшните, дето върху застлано със слама дървено легло лежали покрити с някаква износена дреха останките на оня, който бил най-верният приятел на Марио още от детските години.

Епископът изглеждал потънал в размишление. Дали сравнявал тая бедняшка килия с великолепието на своите апартаменти? Накрая погледнал въпросително към свещеника:

— Тука ли живееше Анселмо?

— Да, Ваше Преосвещенство.

— И как… как прекарваше дните си?

— Като ви служеше, Ваше Преосвещенство — отвърнал старият свещеник.

— А през останалото време?

— Анселмо имаше малко свободно време. Но всеки ден отиваше в градината, където споделяше храната си с птиците, приказваше с малките деца при вратите на двореца и, боя се, хранеше тайно рояк просяци от дворцовата кухня. През останалото време… се молеше.

— Молеше се? — повторил Марио, сякаш за първи път чувал тая дума.

— Да, Ваше Преосвещенство. За един мирянин брат той се молеше необикновено много. И винаги, когато го питах защо, той се усмихваше и прошепваше: „За едно добро дело“.

Лицето на епископа останало непроницаемо, ала сърцето му кървяло. Но макар че не бил оценил добре прекрасния характер на Анселмо, макар да разбрал, че през последните години се е държал високомерно с него, Марио не можел да губи време за самообвинения. Трябвало да замине веднага за Рим, за да изнесе проповед в църквата „Свети Петър“ пред едно събрание на архиепископи.

На следващия ден, когато се качил бавно на амвона, църквата била препълнена. Това било чест, която Марио очаквал отдавна, един паметен момент в неговата кариера. Но когато всички се смълчали и той заговорил, думите му се оказали съвсем блудкави и шаблонни. По челото му избила пот. Тогава погледнал надолу, но разбира се, не видял вдъхновените очи в сянката на катедрата. И продължил словото си още по-смутен. След проповедта напуснал божия храм засрамен.

С дълбоко засегната гордост и вбесен, задето се смутил така глупаво, Марио се заел с необикновено усърдие да приготви следващата си проповед. Просто не можел да се помири с мисълта, че той, епископът на Абруци, най-големият проповедник в Италия, дължал всичко на един скромен и неизвестен мирянин брат… Та това приличало на истинска глупост! И все пак, когато произнесъл новата си проповед, думите му се оказали съвсем бездушни. Но катастрофалната идея фикс обземала все по-властно съзнанието му, докато един ден епископ Марио рухнал напълно и трябвало да му помогнат да слезе от амвона. На тия, които го подкрепили, той казал смутено:

— Вярно е… този човек беше живецът, духът… Аз съм само бездушната черупка.

Лекарите били съгласни, че Марио се е преуморил от усилена работа и трябвало да си почине; за да възстанови здравето и душевното си спокойствие, му предложили дори едно пътуване в Пиренеите. Но Марио се колебаел. Предпочел да отиде в манастира, където бил ръкоположен и където Анселмо дошъл за първи път да му служи — в манастира, където всъщност бил погребан забравеният мирянин брат.

Тук Марио прекарвал времето си в уединение, правел самотни разходки в градината на абатството, размишлявал и посещавал всеки ден сенчестия гроб под маслиновите дървета. В Марио настъпила голяма промяна, светското му високомерие изчезнало, държането му станало смирено.

Един ден приорът го заварил коленичил пред гроба на Анселмо. Когато Марио станал, неговият духовен началник сложил ръка на рамото му.

— Е, сине мой — рекъл той с усмивка на почтителност и обич. — Вие се молите, за да получите отново предишното си красноречие, нали?

— Не, отче — отвърнал замислено Марио. — Аз се моля за една по-висша благодат. — И с тих глас добавил: — За смирение.