Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (7)

Глава VII

Една привечер, когато посещението в кабинета беше съвсем слабо и аз прелиствах лениво „Уест Хайланд Адвъртайзър“, на прага застана висок слаб човек с развалени зъби и кичур жълтеникава коса на плешивата си глава. Беше Дугъл Тод, селският дърводелец и художник.

— Надявам се, че не ви безпокоя, докторе — започна Тод тъжно и с престорено смущение, като говореше с такъв акцент и на такъв диалект, че трябваше просто да се замислям над някои думи. — Отбих се при вас, за да поприказваме за моята бедна майка. — Той поклати глава и сведе очи, после обясни: — Виждате ли, майка ми е слаба жена и твърде стара; може да не ми вярвате, но е над осемдесет години. И редно е от време на време да се съветва с лекар. Самият аз държа на това, защото я обичам. Пък и взех, че я застраховах в едно-две дружества и затова се налага по-често да се преглежда… Та се питах, докторе… — гласът му стана още по-доверителен и мек, — дали не бихте й хвърлили едно око за половин хонорар, като имате предвид, че майка ми е бедна старица, а самият аз се чувствам толкова зле и отпаднал… Още повече че вие сте само помощник тука.

Погледнах втренчено моя унил посетител, объркан от необикновеното му предложение.

— Ще си помисля — отговорих накрая, понеже реших да поставя въпроса пред Камерън тая вечер.

— Добре, добре — съгласи се Тод. — Помислете си, докторе. Ще направите едно добро дело за бедната старица, нали разбирате.

Той се повъртя още минута из стаята с печален израз; после забеляза, че вечерта е много студена, оголи лошите си зъби в усмивка и повлече крака навън.

На вечеря Камерън отговори категорично на моя въпрос:

— Не! В никакъв случай. Ако старата дойде сама за ревматизма или за бронхита си, това е друго. Не й вземайте нищо. Съвет и лекарства — безплатно. Помнете, че тя ще ви предложи да плати с няколкото жалки монети от кесията си. Тод е най-почтената и честна старица в околността. Но ако Дугъл ви повика да я прегледате с оглед на неговите проклети осигурителни дружества или нещо от тоя род, таксувайте го двойно. Той е най-страшният и подъл скъперник в цялото Танокбре.

Тодови живееха на главната улица до универсалния магазин. Дугъл беше премного стиснат, за да наеме собствен магазин, и работеше в едно „удобно помещение“, както се изразяваше сам — порутена барака в дъното на двора, в който живееха, пълна със стърготини, дъски и греди.

Може би скъперничеството на Тод беше заразително, защото съпругата му Джеси, едра и здрава жена с хитри очи, беше известна със стисливата си ръка, а Джесика, единственото им дете, не даваше никога нищо на своите другарчета. Когато някоя съученичка виждаше Джесика да дъвче бонбони на училищното игрище и се осмеляваше да си поиска, червенобузестото девойче отговаряше неизменно: „О, боже, току-що излапах последния!“.

Оттам бе произлязла и една поговорка в селото: „Не искайте нищо от Тодови — те току-що са го излапали!“.

Трудно можеше да се каже, че Тодови бяха непочтено племе; напротив, те имаха чувството за достойнство, работеха упорито и се бояха от бога. Човек можеше да види Дугъл да работи неуморно с бояджийската четка шест дена от седмицата, облечен в мръсна бяла престилка, а в неделя, пременен с черни дрехи, да придружава жена си и дъщеря си на църковна служба.

Ето в какво семейство живееше старата мисис Тод, тиха и смирена женица с приветливо набръчкано лице и леки отривисти движения като на врабче. Как тая скромна, добросърдечна жена бе родила човек като Дугъл, оставаше мистерия за Танокбре. Тя бе работила неуморно цял живот и бе жертвала всичко за сина си. Но сега беше вече остаряла и, както казваше печално Дугъл, само той й оставаше на тоя свят.

Старата Тод живееше в малка стаичка на тавана, където пазеше всичките си съкровища: шишенце сироп за кашлица, с който облекчаваше бронхита си, и шепа силни ментови бонбони в кръгла тенекиена кутия. Бяха благоволили да й разрешат да се храни долу със семейството, освен когато Тодови имаха гости, но повечето време прекарваше в едно счупено кресло в мансардата край микроскопичния огън, който поддържаше по някакъв чудотворен начин. В редки случаи, когато времето беше топло, тя се осмеляваше да излезе навън. Дугъл беше противник на тия екскурзии.

— Слушай, майко, не забравяй, че си вече стара. Вместо да се скиташ из града, по-добре ще сториш да помислиш за последния си час.

Добродушно възражение, разбира се! За старицата Дугъл беше най-добродушният човек в света. И наистина той я гледаше с истинска тревога, когато тя си позволяваше да вземе втора пшеничена питка по време на чая.

— Майко, опасно е да ядеш много на тая възраст! — казваше той и изтръпваше неспокойно, когато я виждаше да мъкне нагоре по стълбата кофичката с въглища за огъня си, уви, не защото едва влачеше крака, а защото вземаше от неговите въглища!

Въпреки своето скъперничество Дугъл не беше богат — всъщност това скъперничество не му помагаше много в търговските му работи — но беше богат с надежди. Той беше осигурил майка си за „цял куп пари“. Когато тя умреше, тия пари щяха да влязат в джоба на Дугъл. Единствената неприятност бе, че старицата упорито отказваше да умре.

Въпреки съчувственото насърчение — „Майко, днес изглеждаш много зле“, или пък — „Майко, защо не си легнеш и не ми позволиш да повикам свещеника?“, старата мисис Тод продължаваше да поглъща кротко и храна, и въглища, сякаш смяташе да живее до стогодишна възраст.

Късно нощем Дугъл и жена му стояха будни и мислеха с тревога за храната, чая и въглищата, които старицата консумираше, за големите застрахователни вноски, които растяха от седмица на седмица, както и за най-различни хубави болести — от пневмония до апоплексия — които можеха да отнесат в гроба мисис Тод, но не я отнасяха.

Няколко седмици след разговора ми с Дугъл старата мисис Тод ме посети лично в кабинета. Това беше едно от нейните удоволствия, на които се радваше толкова много и които си позволяваше така рядко: да се поразходи из улиците. Беше купила малко кордела от Маккехни — магазин за модни стоки и дамски шапки, след като се бе позабавлявала да се пазари надълго с Джени. От универсалния магазин пък беше взела за две пени черни бонбончета против кашлица, не толкова вкусни, но много по-трайни от ментовите. И сега уморена, но необикновено доволна от придобивките си, се беше отбила при мен в Ардън Хаус на път към мансардата си.

— Толкова съм слушала за вас, докторе, че реших на всяка цена да се запознаем. Ще ми дадете ли някакво сиропче за бронхита?… Все ме мъчи нощно време.

Тя ми се усмихна широко с тъмните си очички на врабче — приветлива и мила женица, сбръчкана може би като стара ябълка, но с напълно запазена сърцевина.

Аз веднага се влюбих в нея.

— Разбира се, че ще ви дам един сироп. И то силен, който сам ще приготвя.

— Нещо да посгрее гърдите ми, докторе — обясни тя, ставайки все по-разговорлива.

— Да, да — съгласих се с готовност. Дадох й един силен концентрат от хлородин^[1], който, както я уверих, бе достоен за самата кралица. После залепих етикета, като го наплюнчих с език, и добавих: — Ще вземате по две чаени лъжички вечер.

— Какво рекохте, докторе? — попита тя и прибави с комична простодушност: — Откакто счупих очилата си, съвсем оглушах.

Не можех да не се разсмея. След миг старата мисис Тод се смееше заедно с мене.

— Вие сте весел човек, докторе — каза тя дяволито, когато я изпращах до вратата. — Чудесно! Много обичам лекари, които умеят да се шегуват.

На другата сутрин, събота, Ходови седяха на закуска в кухнята — Дугъл, жена му и Джесика — и сърбаха мълчаливо овесената каша. Старата мисис Тод не беше слязла. След това наляха чая, а на Дугъл поднесоха топло варено яйце. Накрая мисис Дугъл погледна нацупено стенния часовник и се обърна към съпруга си:

— Не може ли тая твоя майка да става навреме за закуската? Смятам, че достатъчно дълго съм търпяла на старата! Но това е вече прекалено. Остава да поиска да й качвам подноса горе на крака!

— Мисля, че даже не е станала още — обади се Джесика, тръскайки глава, окуражена от думите на майка си. — Стара мързелана!

Дугъл поднесе лъжичка с яйце към унило увисналите си мустаци.

— Не бива да хабим хубавия газ — промърмори той, както дъвчеше, и хвърли тъжен поглед към газомера на печката, — за да топлим яденето й цяла сутрин.

— Хайде, миличка — изпаднала вече в истински гняв, извика Джеси на любимката си. — Изтичай горе и я разтърси здраво.

Джесика се смъкна с готовност от стола и стиснала намазаната с масло питка, заприпка по стълбата.

Мълчание — и долу, и в мансардата. После внезапен плач и лудо тропкане на крачета; след миг Джесика се втурна в кухнята.

— А, ма-амо! — изхлипа тя. — Баба е умряла!

Дугъл изплю глътка чай в чинийката си. Джеси се изправи като свещ на стола си.

— Умряла, миличка? — прошепна тя тихо. — Ти каза…?

— Да — захленчи Джесика с израз на възрастна жена. — Точно това казах. Изпружена и вдървена като ръжен.

От гърдите на Джеси се изтръгна тихо и продължително възклицание, което можеше да се изтълкува и като въздишка. В същия момент Дугъл тикна назад стола си.

— Елате!

Той направи властно движение към жена си. Всички забързаха към таванското помещение и се втурнаха в мансардата. После внезапно се спряха.

Старицата лежеше на гръб с отворена уста и хлътнали страни. Очите й бяха притворени, а ноздрите почти слепени.

— Майко! — възкликна Дугъл и вдигна ръката й. Но тя се изплъзна от пръстите му и падна вдървено на леглото.

Настъпи напрегната тишина, през която Дугъл и жена му гледаха втренчено вкочанената фигура върху постелята. После Джеси прошепна почтително над рамото му:

— Свършено е, Дугъл! Да, свършено е.

И като вдигна края на чаршафа, покри с тържествен жест бледото лице на старата мисис Тод.

Дугъл погледна жена си, подсмръкна и изхленчи:

— Боже мой, боже мой! Моята мила майчица е мъртва.

— Тя е при своя създател, Дугъл — рече Джеси, като завъртя печално очи. — Не бива да се бунтуваме срещу неговата свещена воля. — И като го улови за ръка, поведе го нежно надолу по стълбата.

Но в кухнята Дугъл се отпусна на стола.

— О, аз горкият! — изстена той. — Моята нещастна майчица умря, най-после.

— Не бива да се обвиняваш, Дугъл — рече твърдо Джеси. — Ти беше добър син. А аз се грижех за нея от сутрин до вечер. Добра женица беше. Но рано или късно трябваше да умре. И какъв лек край! Защо не пийнеш нещо да се успокоиш?

Дугъл изстена отново и поклати глава. Но сега не беше време за икономии. Джеси донесе бутилката от шкафа в салона и с израз на отвращение Дугъл си наля цели четири пръста.

— Така е по-добре — рече Джеси. — Трябва да се съвземеш, човече. Пък и работа те чака. Да видиш доктора за свидетелство, хората за погребението, дружествата за осигуровка…

Дугъл вдигна ръка.

— Да, осигуровката — въздъхна той дълбоко. — Да, трябва да се заловим за работа, макар че ми е толкова, толкова мъчно.

Стана, взе шапката си и излезе.

Най-напред отиде в Ардън Хаус.

— Джанет, трябва да видя доктора — изхленчи той, защото уискито беше увеличило още повече мъката му. — Милата ми стара майчица починала в съня си.

— Горката жена — възкликна неволно Джанет. После го изгледа строго. — И двамата лекари отсъстват. Ще ти пратя помощника, когато се върне от Маркли. — И затръшна вратата под носа му.

„Нито капчица съчувствие — помисли си Дугъл. — Боже мой, боже мой, никакво съчувствие у тая жена. Бедната ми стара майчица.“

На път за погребалното бюро в съседния Ноксхил Дугъл спираше всички познати, за да им съобщи с насълзени очи за загубата си.

Поръча в бюрото на Гибсън ковчег — хубав, солиден ковчег, макар и не много скъп. Сам Гибсън беше добър момък, човек на благата дума и готов да направи пет процента отстъпка, когато му плащаха в брой. Той обеща да прати още същата вечер да подредят старицата за погребение.

Когато Дугъл се завърна вкъщи, беше обед. Джеси, която не бе подгънала крак цялата сутрин, беше приготвила чудесни пържоли и баница с кълцан бъбрек. Сега тия неща, заедно с добре опечен крем карамел, се мъдреха на масата. Също и бутилката с уиски.

— В такива часове — рече мъдро Джеси — човек трябва да се храни здраво. При такова нещастие и какво ли не още…

Седнаха на масата.

— Просто не ми се яде — запротестира Дугъл, когато пое чинията. После, като поднесе крехко парче месо под мустаците си, добави: — Но човек трябва да си пази силите.

Джеси рече:

— Тъкмо съм се сетила, на колко възлиза осигуровката?

— Почти на петстотин лири — отвърна тържествено Дугъл и бодна с вилицата апетитен картоф.

— Господи, та това са цял куп пари!

— Така е, цял куп пари. Ш-шт! Звънецът на входната врата. Сигурно е докторът…

Когато се завърнах от Маркли, Джанет веднага ми съобщи новината и аз отидох направо у Тодови, разтревожен и твърде изненадан, че старицата бе умряла толкова скоро след посещението си при мене.

Джеси ме посрещна в антрето.

— Нали ще ме извините, че няма да ви придружа, докторе? Този удар се отрази много тежко на всички ни. Самата мисъл да вляза в стаята на бедната жена е достатъчна да ме сломи. Лявата врата, на горната площадка.

Качих се и влязох в стаята самичък. Дръпнах завесата. Тогава първото нещо, което видях на масата до прозореца, беше хлородиновият сироп. Погледнах втренчено шишето. Една трета от него беше изчезнала!

Отидох бързо до леглото и повдигнах клепачите на старицата. Зениците се бяха превърнали във връхчета на топлийка. Улових китката й и я задържах известно време. После по лицето ми пробяга слаба усмивка. Извадих от чантата си шишенце със силен амонячен разтвор и го поднесох под носа й. В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После старата жена кихна с необикновено задоволство.

Следния миг отвори лениво очи, погледна ме втренчено и се прозина, докато аз я разтърсвах упорито.

— Докторе… докторе, за бога, какво правите тука? О, да знаете как сладко съм спала!

Наведох се над нея и й изкрещях:

— Колко лекарство взехте?

— Е, какво?… Две супени лъжици — както ми казахте.

— Нищо чудно тогава, че сте спали — извиках аз. — Но смятам, че е крайно време да станете.

Запуших шишето с лекарството, мушнах го в джоба си и слязох долу в кухнята.

— Ще пийнете ли малко уиски, докторе? — попита ме Дугъл с печален глас.

— Да, ще пийна — отвърнах с готовност, — макар че за първи път ви чувам да предложите някому да пийне, Дугъл.

Опечаленият син поклати многозначително глава.

— Това е специален случай, докторе. Горката ми стара майчица! Да знаете как съм сломен, че господ ми я отне!

— Всички сме сломени — рече като ехо Джеси с набожен глас.

— Е хайде, наздраве, Дугъл — казах аз.

— За ваше здраве, докторе — отвърна Дугъл тъжно. — Ще ни трябват четири свидетелства. Бях я осигурил в четири дружества, горката жена!…

От таванския етаж се разнесе силен шум, последван от затръшване на врата.

— Господи! — възкликна Джеси пребледняла. — Какво е това?

— Гледай ти чудо, Дугъл! — рекох аз ухилен, от своя страна.

Някой слизаше по стълбата.

— Чуваш ли? — извика Джеси отново. — Нещо слиза от тавана!

Вратата се отвори и в кухнята влезе старата мисис Тод.

Джеси изпищя.

— Боже мой! — промърмори Дугъл и разля хубавото уиски по нагръдника си.

Всички наблюдаваха като парализирани как старата жена притегли стола си до масата и си отряза от баницата. Първо се прозя, после се закикоти и след това, с очи към баницата, крем карамела и уискито, възкликна:

— Виждам, че днес имате празничен обед! А аз просто умирам от глад.

И започна да яде с необикновен апетит. Аз си тръгнах.