Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (22)

Глава XXII

— Майката игуменка желае да ви види, сър.

Това съобщение бе направено с тих глас, изпълнен със страхопочитание, от Кети, нашата черноока ирландска прислужничка от Рослеър. В Уестборн Гроув, недалеч от нас, малко встрани от улицата, се издигаше сива сграда — женският манастир „Добрите самарянки“. Откъм тая тиха обител от време на време до слуха ни долиташе мекият звън на камбана; почти нищо друго не подсказваше, че зад стените му има някакъв живот.

Но в „района“ — мрежата от бедни улички, които ограждаха Портобеловския път и Нотинг Хил Гейт^[1] — този манастир бе известен на всички. Орденът на добрите самарянки не водеше отшелнически живот. Напротив, неговите членки, както показва самото им име, бяха дали обет пред бога да помагат на нуждаещите се, на страдащите и на всички ония нещастници, които са били отхвърлени от обществото заради собствените си простъпки или престъпните деяния на други. Колко често срещах тия добри сестри, тръгнали на някаква спасителна мисия, винаги по две, забързани и с наведен поглед, из мръсните тъмни улици, по които беше рисковано да се минава през деня и които криеха истински опасности нощем. Тия криволичещи пасажи започваха от Портобеловския път, който сам по себе си беше всъщност един тесен път, задръстен със сергии и магазинчета на дребни търговци, осветен вечер от напоени с нафта факли и гъмжащ от жестикулиращи, крещящи и блъскащи се тълпи хора, утайката на града, и бяха добре известни на полицията като свърталище на джебчии, крадци, мошеници и дори нещо по-лошо. Много от къщите представляваха разсадници на порока и в тях се вършеха действително престъпни неща. Аз винаги се боях от посещения в тия места и на няколко пъти едва не пострадах сериозно, преди да се разбере, че съм лекар. Но добрите самарянки се движеха по тези улици очевидно без колебание и страх.

В чакалнята заварих майката игуменка застанала на прозореца — висока, стройна и внушителна жена, необикновено грациозна в тъмната си падаща на дипли мантия и безупречно бяла шапчица. Цялото й облекло беше от груб вълнен плат, но всичко в нея бе толкова елегантно, та веднага познах, че е французойка. Когато влязох, тя се обърна. Имаше бледо, с нежни черти лице, дълъг и прав нос, благородно чело, оградено от шапчицата като в рамка, и блестящи очи, които излъчваха енергия и воля.

— Аз съм майка Сесил, докторе. Много пъти съм се канела да дойда при вас, защото от време на време ви виждам в църква… Един чудесен пример за всички…

При тая дан на моето благочестие, която беше напълно незаслужена и показваше колко малко монахинята познаваше душата ми, аз неволно се смутих.

— И понеже вие сте единственият лекар католик в околността — продължи майка Сесил, — дойдох да ви помоля за една услуга. Досега за нас се грижеше доктор Колинос от Елдъкски път. Но той вече остарява и му става все по-трудно да минава тоя дълъг път. Затова се питах дали бихме могли да ви привлечем за лекар на нашия манастир.

— Но да… — заекнах аз колебливо.

— Предупреждавам ви, че работата е често трудна и неприятна. Както знаете, ние посещаваме мнозина хора в „района“. При това сме много бедни. Не сме в състояние да ви плащаме големи хонорари.

— О, няма да ви вземам никакъв хонорар — възкликнах аз с голямо благородство.

Тя наведе тихо глава, разочаровайки ме малко с факта, че не похвали гласно и горещо великодушието ми. Вместо това само каза просто:

— Вие ще направите това заради Бога, докторе. И ако имате възможност, ще ви помоля да дойдете днес следобед с мене в Нотинг Хил роу. Там живее едно момиче, Лили Харис, което се нуждае от нашата помощ.

— Да… разбира се.

И така в три часа майка Сесил и аз отидохме в Нотинг Хил роу и намерихме Лили Харис в жилището й, което се състоеше само от една стая. Тя нямаше повече от двадесет години, беше хубавичка, с кестенява коса и очи с цвят на лешник; облечена бе в тясна черна пола и евтина блузка. Лицето й беше бледо, загрозено от слаб обрив; стоеше със силно стиснати устни, а в израза й имаше нещо потиснато и мрачно. Когато й казах да свали корсажа си, за да я прегледам, тя ме погледна враждебно. След няколко минути излязох на стълбищната площадка, където ме чакаше майката игуменка и ядосан, задето ме бяха измъкнали почти насила от къщи и — най-главното — лишили от партия голф, заявих с брутална откровеност:

— Вие ме предупредихте, че работата може да бъде неприятна и се оказахте права. Момичето е болно от сифилис. А на всичко отгоре е бременно.

Игуменката не трепна.

— Така и предполагах — отвърна тя тихо.

И ми разправи, че Лили, допреди време почтено момиче, на работа в някакъв цветарски магазин, се влюбила в един от най-покварените типове от „района“ на име Сайвънс — джебчия и измамник, който се подвизавал на конните състезания и лежал два пъти в затвора за грабеж. Лили живяла няколко месеца с него, но той й се наситил и я изгонил на улицата. Въпреки това престъпникът все още упражнявал над нея оная власт, която е присъща за хора от неговия тип и макар че я биел, унижавал и ругаел, тя продължавала да му носи парите, които печелела като обикновена проститутка.

Върнах се в стаята и казах рязко на Лили, че ще трябва да я отведа в болница, макар че при такива случаи достъпът в лечебните институти се уреждаше трудно. Но ако моето държане беше грубо, майка Сесил беше образец на състрадание и доброта. Наблюдавах я как утешаваше уплашената девойка, като я прикрепяше и изтриваше нежно сълзите й, и си мислех за ония аристократи от Средните векове, които са целували покритите с рани прокажени нещастници, грижейки се със свещено смирение за тях.

Още същата вечер успях да осигуря легло за Лили в болницата в Юстън Лок и щастлив, че съм се спасил от тая отговорност, въобразявайки си наивно, че никога вече няма да я видя, побързах да я забравя веднага. Оказа се обаче, че не беше така лесно да се спася от благородната, но настоятелна майка Сесил. И ако случайно моята добросърдечна съпруга бе молила Бога да ми помогне да се отърся поне отчасти от земните съблазни, той бе изпълнил молбата й, като ми изпрати тъкмо тая слаба, на средна възраст, сурова и благородна французойка.

След като ме примами в божията кошара, майка Сесил започна да ме вика за своите калугерки и за бедните си твърде настойчиво и почти безвъзмездно — „заради добрия Бог“ — както й казвах понякога аз с кисела усмивка. И все пак колкото повече я опознавах, толкова по-много я обиквах. Тя беше културна жена и притежаваше както достойнство, така и красота; в изящно моделираното й лице и в очите й с цвета на синя тинтява имаше някакво особено благородство. Физически не беше много здрава, но никога не се оплакваше и макар че обикновено беше бледа от умора, продължаваше тежката си работа, поддържана от някакъв вътрешен огън.

Когато станахме добри приятели, тя започна понякога да ми поднася по чаша чай в приемната на манастира — малка студена стая, с голи дъски лъснати с восък — в която вършеше деловата работа на ордена. При един такъв случай очите ми се спряха на малка обрамчена снимка, която стоеше върху бюрото й.

— Каква хубава гледка! — не можах да се сдържа да не възкликна.

— Да, хубава е — рече тя, като проследи погледа ми. Снимката представляваше голям замък, целият бял, с кулички, на фона на гора от огромни буки, няколко тераси и подредени градини, които се простираха към далечни езера. — Това е Шато д’Анжу.

— Чувал съм това име. Исторически замък. Познавате ли го?

— Да, да — отвърна тя меко и побърза да промени разговора, но аз бях вече разбрал, че Шато д’Анжу е рожденият й дом.

Една сутрин, около два месеца след това, получих от болницата в Лок официално съобщение, че Лили Харис е изписана. Както бях очаквал, детето й, за щастие, се родило мъртво. Но самата Лили била вече напълно здрава.

Сложих съобщението в портфейла си и в края на седмицата, когато влязох в приемната на манастира за обичайната си чаша чай, го подадох на благочестивата игуменка.

— Четете! — възкликнах аз. — И кажете „благодаря“ на вашия божи служител.

За моя изненада, тя не отговори. После се усмихна печално с усмивка, която съдържаше целия патос на един житейски опит, цялото съчувствие на една благородна душа към човешките слабости.

— Докторе… когато напуснала болницата… Лили отишла направо при Сайвънс. И сега е отново уличница.

— О не… не!

— Това е нещо твърде познато за нас. — Тя сведе глава. — Душите не се печелят лесно.

— Но тя не може да обича онзи негодяй.

— Не… Бих казала дори, че го мрази. Когато се върнала, той я набил жестоко. Но Лили се чувства безпомощна пред този човек… привлечена сякаш от някаква магия.

— Какво да направим?

— Ще се мъчим да я спасим… ще се надяваме… и ще се молим.

Една вечер към края на следващия месец, когато повечето от пациентите ми си бяха отишли, видях на един стол в чакалнята някаква млада жена с вдървена и изпъчена стойка, в закопчана мушама и малка шапчица на главата. Беше Лили Харис. Приближи се мълчаливо и свали блузата си; на гърба й имаше голямо изгаряне от втора степен и мястото беше превързано грубо с парче памучен плат, натопено в зехтин.

— Кога стана това? Снощи, както изглежда. — Тя трепна от болка и аз цъкнах нетърпеливо с език. — Трябваше веднага да дойдеш.

— Не можах.

Погледнах я изпитателно и се залових да превързвам разранената и покрита с мехурчета кожа.

— Как се изгори?

— Разлях котле с гореща вода.

— Глупости! Човек не носи котле с вода на гърба си.

Лили не отговори, но стисна устни, без да вдигне от пода измъчения си поглед. Тогава разбрах какво се бе случило.

— Защо не го оставиш, Лили?

Тя поклати глава като вцепенена и в очите й се появи страх.

— Няма смисъл. Пак ще ме улови по някакъв начин. — После добави: — Когато излязох от болницата, той ме чакаше на вратата.

За първи път изпитах истинско съчувствие към нея. Често съм срещал в пиеси и романи художествения образ на жената от улицата. Тоя образ бе една от типичните фигури за нашата епоха и ако повечето писатели не обличаха куртизанката в бляскави доспехи, поне я рисуваха като особено интересно и вълнуващо същество. Но Лили!… Погледнах я с натежало сърце.

— Ела да те превържа пак — рекох аз. — И когато намериш за добре, кажи ми дали бих могъл да ти помогна с нещо.

Лили не дойде отново. Десет дена по-късно обаче към пет часа сутринта, преди още да се съмне, на вратата ми се появи едно запъхтяно хлапе…

— Лили Харис ви вика — рече то и хукна да бяга.

След двадесет минути се намерих в Нотинг Хил роу. Влязох в къщата. И отстъпих, смразен от онова, което видях. В единия ъгъл на хола стоеше свита Лили с бяло като платно лице. А върху голия под при разнебитените стълби лежеше с разперени ръце като орел някакъв мъж, от чиито ноздри бе потекла струйка съсирена вече кръв. Един поглед върху едрата просната фигура и покритото с морави петна лице със сгърчени, полуотворени устни беше достатъчен да разбера, че човекът е мъртъв.

Коленичих до трупа, от който лъхаше отвратителен мирис на алкохол, и опипах темето му. То беше здраво, но отзад, на тила, открих тънка назъбена ивица, която при натиск драскаше пръстите. Да, смъртоносно пукване на черепа!

Станах и се приближих до момичето.

— Какво се е случило, Лили?

Тя сякаш не ме чу. Стоеше свита, като бито животно, с треперещи устни и ръце на гърдите.

Прегърнах я през раменете и повторих въпроса си.

Най-после тя вдигна глава с безжизнен поглед. След дълго мълчание каза:

— Опитах се да избягам… Той беше мъртво пиян… спусна се след мен… и падна по стълбите.

Тия няколко думи бяха достатъчни да ме убедят, че говори истината. Тя беше получила такъв ужасен шок, че просто не бе в състояние да лъже.

Мълчание.

Мислех трескаво. Макар че беше невинна, ако я замесеха в тая трагична случка, можеше да има много неприятности с оглед на своето досие. Обърнах се рязко към нея и заговорих бавно, за да доведа всяка моя дума до съзнанието на този смутен и потресен ум.

— Върви при майка Сесил в манастира. Веднага върви. И не казвай нищо — абсолютно нищо. Ето какво искам от тебе.

Когато Лили излезе, отидох до най-близкия телефон и повиках моя приятел сержант Блеър от участъка в Кампдън Хил. Когато той пристигна, аз стоях, коленичил до трупа, с ръка на сърцето.

— Закъсняхте, сержант — казах аз със съжаление. — Мислех, че ще можете да ми помогнете с нещо, но човекът почина.

— Какво се е случило, докторе?

— Кръвоизлив в мозъка — заявих решително аз. — Върнал се пиян, получил удар и паднал на главата си. Така и го намерих — горкия човек!

— Горкият човек! — повтори саркастично Блеър. — Нима не го познавате! Чък Сайвънс — един от най-големите мошеници в града. Не съжалявам, че е предал богу дух. Бил е пиян и паднал. Винаги казвах, че ще свърши зле.

Аз станах.

— За мене случаят е ясен. Все пак не е лошо да направим аутопсия — за всяка евентуалност.

Същия следобед го аутопсирах в моргата и резултатите потвърдиха напълно заключението ми. По трупа нямаше никакви следи от насилие.

Вечерта в кабинета си написах смъртния акт, попих го и го подадох на Блеър.

— Нали ще пийнете нещо, преди да си отидете, сержант?

— С удоволствие, докторе.

Налях и на двама ни по чашка уиски. Едрият сержант изпи своето на един дъх, обърса мустаците си с опакото на ръката и си сложи каската.

— Лека нощ, докторе. Всичко хубаво.

Същото лято Лили Харис замина с група други момичета за Канада, където щяха да работят като домашни прислужнички. Като имах предвид думите на майка Сесил, не хранех особени надежди за нея. Но и този път сбърках. Около година и половина по-късно получих от Лили цветна картичка с изглед от Ниагарския водопад. Тя се омъжила за един млад фермер и сега живеела щастливо сред житните полета на Саскачуън.

Когато показах картичката на благочестивата игуменка, тя ме погледна замислено.

— Виждате ли, драги докторе, вие наистина се оказахте божи служител!

На това аз отговорих малко непочтително:

— Надявам се, че бог няма да забрави един ден да ми плати хонорара!