Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (6)

Глава VI

С настъпване на пролетта селото загуби неприветливия си вид. Въздухът беше мек, по небето се стелеха пухкави рунести облаци, градините около къщичките бяха изпълнени с дъха на орлов нокът и жуженето на пчелите, по хълмовете пъплеха блеещи стада агнета; всичко това превърна Танокбре в прекрасно селище. Планинските рекички гъмжаха от пъстърва, която аз преследвах с настървението и неуморимостта на истински рибар. Бях щастлив в работата си и се привързвах все повече към моя грубоват по-стар колега, а когато понякога имах свободен ден, бързах към Глазгоу, за да видя момичето, което не можех да забравя и което продължаваше да следва медицина. Бях успял дори да спечеля мъничко от благоразположението на нашата спретната и придирчива икономка, когато, за нещастие, бях въвлечен в един сериозен и крайно мъчителен спор.

През май в околността избухна епидемия от скарлатина в особено остра форма и засегна главно децата в селото, без тенденция да стихне по обикновения начин. Тъй като дните минаваха, а броят на пациентите се увеличаваше постоянно, въпреки всичките ни усилия да излекуваме болните и да ограничим епидемията, аз загубих търпение и реших, че трябва да открия основния източник на заразата. Имаше някакъв определен фактор, който разнасяше болестта, и се заклех да го открия.

Още в началото разбрах, че не мога да очаквам почти никаква подкрепа от страна на местните здравни власти. По това време главен лекар на графството беше доктор Сноди, твърде самомнителен човек, който живееше в съседното градче Ноксхил. Този „знаменит“ лекар не беше от планинските части на Шотландия, а от граничните области, но се бе оженил в Ноксхил за богата, малко по-възрастна от него вдовица. След женитбата беше си поставил за цел да стане близък с „най-добрите“ семейства в графството. Носеше жакет и имаше закрито купе. На службата си бе почнал да гледа като на синекурна длъжност и не се тревожеше, че получава по петдесет лири годишно, освен заплатата, без да полага никакви усилия да ги заслужи.

Имаше нещо общо във всичките случаи на скарлатина, които срещнах, и то беше, че млякото идеше от чифлика Шохед, недалеч от Танокбре. Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че млякото от Шохед е разсадник на епидемията. Доказателства, разбира се, нямах, а само хранех подозрения, но това беше достатъчно да ме накара да действам. Сутринта на следващия вторник, когато минавах край чифлика, спрях кабриолета и влязох в двора.

Стопанството беше хубаво и спретнато, с бели варосани сгради, покрити с пълзящи рози, които вече бяха почнали да цъфтят. Всичко, докъдето стигаше окото, беше изрядно: дворът подреден, постройките солидни, а околните ниви обработени от усърдна и грижлива ръка.

Не беше никак чудно следователно, че Роб Хендри се гордееше толкова с това чудесно стопанство и с породистите си еърширски стада, които му носеха често награди на местните изложби. Познат сред населението като „Шохед“ по името на чифлика си, Роб беше забележителен човек — едър, здрав мъж, със сивочервеникава коса. В живота на Шохед съществуваха само две неща: чифликът, който бе добил по наследство от баща си, и младата му съпруга Джийн, за която се беше оженил наскоро и която, въпреки цялата си суровост, обожаваше открито.

Множество сплетни се разнасяха от уста в уста в Танокбре за чувствата на Шохед към младата му жена, която беше от скромен произход и е била доячка в собствената му ферма, преди Роб да сложи пръстен на ръката й. „Няма по-голям глупак от стария глупак!“ — обичаха да се шегуват приятелите му. Но Шохед не се тревожеше от тия сплетни и пренебрежително щракаше с пръсти — обичаен негов жест — пред очите на местните клюкари.

Когато почуках на боядисаната в яркозелен цвят врата, отвори ми самата Джийн и поклати усмихнато глава при моя въпрос.

— Не — отвърна тя. — Роб не е в къщи. Отиде на пазара в Ардфилан с няколко телета. Ще се върне чак следобед.

Беше хубава женичка, новата господарка на Шохед, закръглена и енергична, с розови бузи и чудесна медночервена коса, прибрана умело зад ушите. Не повече от двадесет и три годишна, тя имаше едновременно и невинен, и предизвикателен вид. Късата й шотландска пола разкриваше раираната фуста, а под грубите, домашно плетени чорапи се очертаваха добре оформени глезени; ръцете й бяха хубави и здрави, с навити над лактите ръкави. Докато я наблюдавах, застанала така на фона на това добре гледано стопанство, съмненията ми започнаха да се разсейват.

— Значи, Шохед не е вкъщи — рекох аз, за да спечеля време.

— Не — отговори тя, — но ще се върне към четири часа. Ще дойдете ли пак, или искате да му оставите някаква бележка?

Аз се поколебах.

— В действителност, мисис Хендри, аз идвам по една твърде неприятна работа. Тая епидемия на скарлатина… Както знаете, продължава да се шири и аз открих, че във всички случаи… как да кажа… млякото идва от Шохед. Искам да бъда съвсем откровен с вас. Бих желал да направя едно малко изследване и да проверя дали случайно заразата не се крие тука.

Въпреки мекия ми тон откровеното й изражение изчезна. Лицето й потъмня и тя отметна назад глава.

— Епидемията! — възкликна възмутено младата жена. — Да я свързвате… с нашето мляко! Слушайте, докторе, ако наистина идвате за това, по-добре е да говорите с господаря.

И без повече думи затвори рязко вратата под носа ми.

Обезсърчен от този неуспех и ядосан на себе си, без да зная защо, аз се върнах при кабриолета и продължих сутрешната си обиколка. Бях почти готов да се откажа от изследването, но в следващата къща, когато открих, че момчето на Прентис, един от моите болни от скарлатина, беше по-зле, а брат му се оплаква от типичните за това заболяване прояви, почувствах, че трябва да изясня работата докрай. И дори на обед, когато се върнах вкъщи, споменах на доктор Камерън за намеренията си. Той ме изслуша и сви уста в знак на съмнение.

— Може да се допусне, че заразата наистина идва от млякото, когато човек ви слуша — рече той бавно. — И все пак не ми се вярва. Шохед е образцов чифлик. — После добави: — Непременно идете и поговорете с него, но внимавайте в думите си. Роб е докачлив дявол и пламва лесно като барут.

Следобед отидох отново в Шохед и почуках на яркозелената врата. Никой не ми отвори и като си мислех, че Шохед може да е в мандрата, прекосих бавно двора, минах край плевните и влязох в помещението за преработка на млякото, но то се оказа празно. Тогава се отправих към краварника. Животните бяха току-що доведени за вечерното доене.

Облегнах се на вратата и заразглеждах хубавите охранени крави, които, дишайки спокойно, заемаха сами обичайното си място. Дейвид Ор, краварят, или Дейвид — както бе известен в околността — взе трикракото столче, седна до първото животно и започна да го дои.

Наблюдавах като омагьосан Дейвид, който имаше болнав и бледен изглед, а около врата си беше навил парче червен фланелен плат.

Приближих се предпазливо към него и го поздравих.

Той вдигна към мене простодушните си очи на селяк и каза:

— А, вие ли сте, докторе! Не знаех, че сте тука. Искате ли чаша мляко?

Поклатих глава, без да се усмихна.

— Днес няма да пия мляко, Дейвид. — После посочих с привидна нехайност фланеления парцал и попитах: — Какво ти е на врата?

Дейвид престана да дои и се засмя смутено.

— О, нищо, съвсем нищо. Преди няколко седмици ме боля гърло и още се чувствам малко разнебитен, но всъщност ми няма нищо.

Присвих очи.

— Гърло! — повторих аз като ехо. После попитах бавно: — Имаше ли някакъв обрив — когато те болеше гърло, Дейвид?

— Обрив? — повтори глупаво той. — Какво, за бога, означава това?

Трябваше да му обясня и да го разпитам още по-подробно. После неочаквано спрях очи на ръцете на Дейвид и замръзнах на мястото си. Нямаше защо да търся повече. Отговорът беше написан ясно тъкмо върху тия ръце, които дояха усилено кравата; от тях се лющеха мънички люспици кожа!

Доказателството беше достатъчно. Дребните люспици, не по-едри от плява, които неизбежно се появяват след прекарана скарлатина, както и „лошото гърло“, ме бяха убедили напълно, че Дейвид бе преболедувал от скарлатина в лека, ала крайно опасна за околните форма и заразяваше не само млякото, но и виметата на кравите.

Внезапно висок глас наруши мълчанието в краварника:

— Значи пак сте дошли, а? Да шпионирате и да се врете в работи, които не ви засягат!

Беше Шохед, потъмнял от гняв. Зад него стоеше жена му, враждебно вперила в мене очи. Беше мъчителен момент, но аз чувствах, че не мога да го избягна.

— Съжалявам, Шохед. Не съм дошъл за удоволствие, а защото се налага. — Посочих към ококорения дояч. — Дейвид е боледувал от скарлатина, навярно в лека форма, но достатъчна, за да предизвика цяло бедствие… — Мъчех се да подбирам думите си, без да се вълнувам. — Изглежда, че ще трябва да прекрати работата в мандрата за една-две седмици.

— Какво! — възкликна Шохед, обхванат от изумление и възмущение. — Да прекратя работата в мандрата! Господи, да не сте обезумели?

— Бъдете разумен — рекох меко аз. — Вината не е ваша. Но факт е, че заразата идва тъкмо оттук.

— Заразата! Как се осмелявате, човече, да говорите така? Всички ние тук сме чисти хора.

— Да, но Дейвид…

— Дейвид е не по-малко чист от нас — извика Шохед. — Той боледува известно време от гърло и нищо друго. Сега е много по-добре. Чувате ли, по-добре! Лудост е да искате да спираме работата само заради това.

— Повтарям ви — упорствах аз, като се стараех с всички сили да не загубя търпение, — че той е боледувал от скарлатина. Цялото му тяло се лющи. И тъкмо това заразява млякото.

Вените по челото на Шохед се бяха издули от кръв. Той не можеше повече да се владее.

— Достатъчно! Не желая да ви слушам. Как може да се допусне, че моето чудесно мляко било заразно? То е било и винаги ще бъде хубаво и чисто мляко. Не знаете ли, че ние самите го пием?

И в пристъп на възмущение Шохед грабна черпака и го натопи в млякото. После го вдигна предизвикателно, изпи го наполовина и поднесе останалото на Джийн.

— Ето! — Той захвърли черпака. — Това ще ви увери. И ако кажете още нещо, ще съжалявате горчиво.

Последва мълчание. Разбрах добре наранената гордост на чифликчията, но трябваше да изпълня дълга си. Обърнах се и излязох мълчаливо.

Този следобед отидох у дома на д-р Сноди в Ноксхил и му обясних всичко, като поисках да вземе незабавно мерки в качеството си на официално лице, за да се справим с опасността.

Представителят на здравната власт седеше зад бюрото, опрял върховете на пръстите си едни в други, като ме наблюдаваше над златното си пенсне. Той не обичаше д-р Камерън и очевидно беше доволен, че съм дошъл да го потърся като официално лице.

— Ще разследвам случая, разбира се — рече той покровителствено. — Но, откровено казано, не виждам реални основания за вашето искане. Положителни доказателства липсват — никакъв обрив, никаква треска, нищо освен обикновени подозрения от ваша страна. Не забравяйте, че е крайно деликатно да се затвори предприятието на човек само въз основа на прости предположения.

Лицето ми пламна.

— Предположения? Тоя чифлик е извор на цялата зараза. Готов съм да се закълна в това.

— Нима? — рече д-р Сноди с кисела усмивка. — Добре, добре, ще видим. — Той махна дружелюбно с ръка в знак, че ме освобождава. — До един-два дни ще ви пратя вест.

Бурята, която последва, просто ме изуми. Избухнаха спорове, тъй типични за едно малко селище. Хората вземаха една или друга страна, езиците злословеха и моето предупреждение стана главна тема за разговори в цялата околност.

Поддържан отчасти от съзнанието, че съм постъпил правилно, реших да упорствам докрай. Но в петък през същата седмица получих документ, който наистина ме порази. Беше препис от официална жалба от страна на Шохед, съставена от адвокатската кантора Логак и Логан в Ноксхил, с която чифликчията ме обвиняваше в клевета. С други думи, Шохед ме призоваваше пред съда.

Незабавно занесох на д-р Камерън зловещия документ, написан върху синя хартия; той го прочете мълчаливо.

— Вярвам, че ще успея да се оправдая — промърморих аз. — Вие знаете, че действах добросъвестно.

— Да — отвърна бавно Камерън, — тъкмо това трябва да кажете в съда.

Тия единствени думи на моя шеф представляваха твърде слабо насърчение. Все пак знаех, че старият лекар е на моя страна въпреки цялата си сдържаност. Но дните минаваха и аз схващах все по-ясно положението си; трябваше да се явя пред съда, за да оборя обвиненията и да рискувам репутацията си, която зависеше от съдебното решение. В резултат на всичко това самоувереността ми започна да се изпарява.

Дали заключението ми беше правилно? Дали бях оправдан да постъпя така? Дали мотивите ми се дължаха на това, че обичах много професията си, или пък на някакво упорито желание да докажа, че съм имал право? „Не — повтарях си гневно, — хиляди пъти не!“ Но ожесточението, с което си отговарях на всички тия въпроси, не ме успокояваше много и аз прекарвах без сън цели нощи, обхванат от мъчителна несигурност и възбуждение.

Открих, че някои хора започнаха да ме гледат странно, даже по улиците на Ноксхил. Веднъж д-р Сноди мина с колата си край мене, но съвсем явно избягна да ме погледне, а това показваше, че не мога да разчитам на подкрепа от негова страна.

След известно време мълчанието, което бе настъпило между мен и д-р Камерън по време на обед и вечеря, стана просто нетърпимо.

Късно следобед един ден, когато седях унило в амбулаторията и си мислех с тревога за всичко, което се бе случило и предстоеше да се случи, моят колега влезе със странно изражение на лицето.

— Чухте ли новината? — рече той с тих и сдържан глас. — Разболяла се е. Скарлатина в остра форма. Жената на Шохед, Джейн Хендри.

Останах поразен. После внезапно изпитах някакво ужасно чувство на отмъстително задоволство. Спомних си светкавично предизвикателния жест, с който Шохед й беше подал черпака с млякото.

— Сега сигурно ще се откажат от процеса — рече замислено Камерън. — Казват, че Шохед бил просто луд от тревога. Това е заслужено възмездие.

Продължавах да мълча, като се стараех отчаяно да потисна огромното облекчение, което бе нахлуло в душата ми.

Аз кипях цял от проявата на такъв бездушен бюрократизъм, но трябваше да се примиря. В продължение на двадесет и четири часа не се случи нищо. Тогава на другия ден, по време на обяда, очакваното съобщение ми бе донесено по куриер.

Прочетох го и го подадох на д-р Камерън, който го прегледа, погледна ме под око и въздъхна.

— Тъкмо това можеше да се очаква от нашия приятел Сноди. Но какво бихме могли да сторим? Ако той не иска да вземе мерки, ще трябва да чакаме и да се надяваме, че все нещо ще се уреди.

— А междувременно ще се разболеят още една дузина хора! Не, благодаря — заявих аз с внезапен гняв. — Ако не можем да накараме официалните власти да действат, ще прибегнем до другия начин.

— Бъдете внимателен — предупреди ме д-р Камерън. — Шохед е опасен човек.

— Не по-опасен от млякото си! — И преди Камерън да отговори, излязох от стаята.

Цялата упоритост на моя характер беше излязла наяве. По време на посещенията през този и следващия ден аз съветвах пациентите си предпазливо, но настойчиво да не пият от млякото на Шохед. Въпреки раздразнението си и горчивото съзнание, че официалните власти не ме бяха разбрали и всъщност се бяха подиграли с мен, говорех дискретно. Като някакъв млад глупак бях забравил онова, което моят по-възрастен и по-мъдър колега беше предвидил. Хората не запазиха думите ми в тайна, а ги разпространиха със светкавична бързина.

Селото остана поразено от тая вест и въпреки естественото съчувствие към Шохед мнението се промени рязко като ветропоказател при обрат на вятъра. За миг станах закрилник на населението и на общественото здраве в Танокбре. Но аз отклонявах всички поздравления, които хората се стараеха да ми изкажат по време на визитациите, защото вече знаех, че Джийн Хендри е в много тежко състояние. Болестта я беше връхлетяла в крайно остра форма, температурата се качваше непрекъснато и самата тя беше в безсъзнание.

Шохед не позволяваше да я преместят в болницата в Ноксхил и сега мандрата беше затворена, целият чифлик бе изолиран, а кравите се намираха ден и нощ на паша. Д-р Сноди беше уплашен и разтревожен и посещаваше постоянно болната, а от болницата Ръчхил в Глазгоу бе повикан лекар специалист.

Въпреки всички тия мерки Джийн Хендри отиваше все по-зле. В неделя се чу, че вече е към края си и над Танокбре надвисна някакво безмълвие, много по-дълбоко от типичната за празничните дни тишина. Двамата с Камерън мълчахме. Надвечер, когато слънцето залязваше в море от светлина зад Уинтън Хилс, в дневната влезе Джанет. С безстрастно лице и скръстени на гърдите ръце тя рече глухо:

— Всичко е свършено. Джеми току-що ми съобщи. Джийн Хендри умряла.

Продължихме да мълчим. Аз извърнах глава. Отвън долетя тържественият и тъжен звън на камбана.

Шест седмици по-късно срещнах Шохед за първи път след разправията ни в краварника. Чифликчията, застарял и сломен от загубата, се връщаше от гробищата, които се намираха на склона на хълма зад селската църква. Спрях се смутен сред пътя, Шохед също се спря, като автомат. Очите ни се срещнаха; по лицата на двама ни се четеше съзнанието за онова, което е могло да бъде — страшното съзнание, че неговата съпруга можеше все още да бъде жива и здрава, а не да лежи в тесния си гроб.

От бледите устни на Шохед се изтръгна някакво стенание, после той протегна бавно ръка и стисна моята, продължително и конвулсивно.