Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (24)

Глава XXIV

Ако в манастира бях открил един приятен оазис на добродетели, външният свят понякога приличаше на истинско гнездо на порочност. В град като Лондон един зает лекар постоянно се сблъсква с мрачните страни на живота, с печални примери на човешки слабости и глупост, на себичност и жалко самолюбие. Зад затворените врати на моя кабинет аз виждах хората без маски и често пъти тая гледка не беше никак приятна. До какъв печален край стигаха всички тия, които „с безсрамно чело се отдаваха на своите слабости и пороци“!

През тоя период, поради предубеждение, липса на подходящо образование и на обществен интерес процентът на социалните болести и страдания в града беше поразително висок. Статистиката, направена от едно голямо застрахователно дружество, показваше, че през 1925 година смъртността от сифилис, от локомоторна атаксия^[1] и от прогресивната парализа е стигнала рекордни цифри. Не е моя задача да се впускам в морална проповед, нито да измъчвам чувствата на читателите си с историите на тия пациенти, които идваха обхванати от срам и мъка в моя кабинет. Но има един трагичен случай, който си позволявам да опиша, защото той се отличава рязко от начало до край от всички останали.

Един топъл юнски следобед, когато работата ми беше намаляла и се питах дали да открадна някой и друг час, за да отида на шампионата по тенис в Уимбълдън, външният звънец иззвъня и след малко прислужничката въведе в кабинета ми млада двойка: двама приятни хора, които се спогледаха, сякаш за да се насърчат, с полушеговита, полуинтимна усмивка. В тях имаше нещо от бодрата атмосфера на тоя ранен летен ден и аз неволно погледнах към девойката, търсейки годежния пръстен, който наистина блестеше на третия пръст на лявата й ръка.

В Лондон човек рядко познава всичките си съседи, но аз веднага се сетих, че момичето се нарича Андерсън, а семейството й живее на същата улица през няколко къщи от моята. Беше руса и хубавичка, не прекалено висока, със сини очи и простичко естествено държане, което я правеше много привлекателна. Едва ли имаше човече от деветнадесет години.

Другарят й беше може би на двадесет и три, слаб, с чувствително лице, но жизнен и с буден израз. Представи ми се с името Хари Шарве и след продължително мълчание рече малко смутено:

— Смешно е да ви безпокоим, докторе, но… знаете ли, Люси настоя да дойдем. — Той се усмихна по момчешки на годеницата си. — Както виждате, тя вече се е научила да ме командва.

— Значи смятате да се ожените? — казах аз, поглеждайки от единия към другия.

— Да, докторе. До един месец.

— А той се уморява много напоследък — намеси се Люси. — Днес следобед му прилоша.

— О, всъщност нищо особено — запротестира Шарве. — Разхождахме се в парка, когато внезапно почувствах, че ми прилошава… От слънцето може би… или от обилния обед. Сигурно е нещо незначително. Случвало ми се е и по-рано.

— Добре. Ще ви прегледам. Навярно сте преуморен. Може би се нуждаете само от някакво укрепително средство или нещо подобно. Но така или иначе, не бива да позволим това да стане повод за първата ви семейна разправия!

Помолих мис Андерсън да отиде за няколко минути в чакалнята. Но тя се извини и каза, че я чакали вкъщи. Щели да дойдат някакви приятели на гости и затова се надявала, че няма да задържа Хари дълго.

Когато тя си отиде, седнах върху края на бюрото си в приятелска и „непрофесионална“ поза.

— А сега, млади човече, разправете ми какво точно ви се е случило.

— О, както ви казах… — започна той със слаб смях. — Усетих, че ми прилошава. Зави ми се свят и трябваше да седна. От горещината, предполагам.

Кимнах глава.

— Е, хайде да се уверим. Застанете в средата на стаята. Така. Ръцете отпуснати надолу, краката прибрани и главата изправена.

Почаках, докато Шарве изпълни указанията ми, и добавих:

— А сега затворете очите.

Хари изпълни нареждането, както беше застанал така, без опора, прав, в средата на кабинета. И веднага се заклати като тръстика на вятър. Един пиян би запазил повече равновесие. В действителност дори щеше да падне по лице на пода, но отвори очи и задъхан посегна конвулсивно към стената за опора.

— Ето! — възкликна Хари, сякаш изумен от блестящия начин, по който бе показал нагледно страданието си. — Точно така ми се случва. — По лицето му се появи колеблива усмивка.

Сега обаче аз не можех да му отговоря с усмивка. Бях приложил опита на Ромберг просто „ей така“, уверен предварително в отрицателните резултати. Но те се бяха оказали положителни! Слязох бавно от бюрото, улових Хари за китката и го привлякох до прозореца. Разгледах очите му на силната светлина внимателно, много внимателно, като закривах ту едното, ту другото с ръката си, която после отдръпвах рязко. Накрая казах с още по-изменен глас:

— Седнете за момент с крак върху крак. Тук, на тоя стол.

Хари седна и аз чукнах рязко по едното, после по другото коляно с малко чукче с гумена капачка.

Не последва никаква реакция. Рефлексът беше изчезнал.

— За какво са всички тия опити, докторе?

Не му отговорих веднага. Закрачих нагоре-надолу из стаята и после казах със сериозен глас:

— Щом сте си направили труда да дойдете, Хари, бих искал да ми позволите да ви прегледам както трябва.

Той ме изгледа изумено, но в тона ми имаше нещо, което не му позволи да ми възрази. Съблече се бавно, вече явно смутен. Прегледах го с безстрастно лице така внимателно и основно, че той започна истински да се тревожи.

Разгледах ръцете. Проверих състоянието и реагирането на мускулите; изследвах очите му в продължение на петнадесет минути, тоя път с офталмоскоп, и накрая го накарах да повтори няколко трудни думи, за да проверя говора. Когато най-после свърших, в гърлото ми се надигна лека въздишка, която едва успях да сподавя.

Сложих мълчаливо инструментите си настрани и седнах на стола до бюрото, загледан в карнетката с рецептите пред мене. Останах дълго така. Най-после вдигнах очи и погледнах младия Шарве право в лицето.

— Вие сте единствен син?

— Но да… — заекна Хари зачервен (той поруменяваше много лесно). — Имал съм двама братя, родени като мене в чужбина. Но и двамата умрели много млади.

— Жива ли е майка ви?

Хари поклати глава.

— А баща ви?

Лицето му отново се обля в червенина.

— Не зная, докторе. — Той млъкна и след момент продължи сякаш насила: — Бракът на моите родители не беше щастлив. Баща ми имаше някакво предприятие, фирма в Южна Америка. Там живеехме с него няколко години. Но той често отсъстваше. Беше весел по характер… Обичаше живота в големите градове… Париж… Рио… Аз не го обвинявам, докторе. Беше хубав, много привлекателен мъж, но откровено казано, нашето семейство беше разбито още преди смъртта на майка ми. Дойдохме в Англия, майка ми и аз… И оттогава живея тук.

Настъпи ново мълчание. Докато гледах втренчено Шарве, започна да ми се струва, че виждам едно друго, по-възрастно и разсипано лице — лицето на мъж, чиято жена и две от децата бяха умрели преждевременно; мъж, който бе превърнал днешния ярък и прекрасен юнски ден в трагична и зловеща нощ.

— Но, докторе, аз наистина не виждам какво общо има всичко това с мене.

— Боя се, че има нещо много общо.

— Боите се?

Продължавах да седя отпуснат тежко зад бюрото и мислех за предстоящата женитба, потиснат от вълна на истинско съчувствие. Не можех да реша какво да кажа и как да го кажа. За първи път в практиката си се чувствах съвсем безсилен и неспособен да изрека истината. И все пак Шарве трябваше да узнае. Нямаше друг изход. Стиснах решително зъби.

— Боя се, че това смущение е по-сериозно, отколкото предполагате. Не е проста преумора или някакво изтощение. Не, не бих желал да ви тревожа с дълги и сложни термини и думи. Но смятам, че на всяка цена трябва да чуем мнението на още един лекар, на някой специалист.

— Специалист! — възкликна Шарве. — Не допускам, че говорите сериозно. Аз нямам време за нов преглед. Толкова работи ми предстоят! Трябва да отида до Девън, за да уредя въпроса с вилата, която ще наемем за медения си месец. Дявол да го вземе, докторе, не забравяйте, че идущия месец се венчавам.

В огряната от слънцето стая настъпи мълчание.

— Струва ми се, че ще бъде по-добре — казах аз тихо — да се решите да… отложите венчавката си.

— Да отложа венчавката? Но всичко е уредено. Всичко. Защо ме гледате така странно? Какво не е наред у мене?

Продължих да гледам втренчено младия човек. Не беше никак лесно да произнеса тая единствена дума; още по-трудно бе да му обясня, че страшната болест, на която беше жертва и която щеше да разруши нервната му система, е вродена, че тя представлява коварно и ужасно наследство, добито по рождение. И все пак трябваше да го направя.

В кабинета царуваше мъчителна тишина, докато Хари успя да схване напълно значението на моите думи. Стоеше съвсем неподвижен, блед като смъртник, после изведнъж избухна в отчаян протест.

— Не! — извика той. — Не мога да ви вярвам. Не може да бъде. Ще отида при друг лекар.

— Тъкмо това предложих и аз — рекох меко. — Позволете ми да ви изпратя при доктор Бартън. Той е човекът, който наистина ще ви посъветва…

— Не искам никакви съвети — прекъсна ме развълнувано младият момък. — Искам само да докажа, че грешите. О, това е толкова жестоко… толкова фантастично…

Взех писалката си.

— Почакайте, ще ви дам писмо до него.

Шарве не каза нищо, но остана на мястото си, потъмнял от негодувание, докато свърших да пиша. После взе мълчаливо писмото и излезе.

Целият този следобед се чувствах смутен и потиснат. През лекарската си практика се бях сблъсквал често с мъката и ужаса, които обхващат човека при настъпване на някаква внезапна катастрофа, която поразява един хубав и щастлив живот. Но тая трагедия, която така неочаквано беше помрачила лъчезарния летен ден, убивайки в миг и радост, и надежди, беше наистина страшна.

Вечерните пациенти бяха малко — сякаш цял Лондон беше решил да отиде на полето или на морския бряг, за да си отдъхне и позабавлява в края на седмицата. Но към девет часа звънецът иззвъня. Отидох да отворя лично вратата.

На прага стоеше Хари Шарве. Макар че лицето му беше бледо, изглеждаше спокоен, а гласът му прозвуча тихо и сдържано.

— Прощавайте, че идвам толкова късно. Имах работа. Но бих искал да ви видя за минутка.

Той ме последва в дневната стая със спокойна крачка; в държането му нямаше ни следа от гняв, изненада или възбуда.

— Бих искал да ви се извиня. — Той ме погледна втренчено с черните си очи. — Тая сутрин се държах много зле. Но нали разбирате, бях просто потресен. — И след кратко мълчание добави: — Разбира се, вие имахте право, пълно право.

— Много нещо бих дал, за да бях сгрешил.

— Специалистът се държа много внимателно с мене — продължи Хари със същия равномерен и спокоен тон. — Не по-малко внимателно от самия вас, докторе. И потвърди диагнозата ви. Няма никакво съмнение. Накарах го да ми разправи всичко.

Тук спокойният му глас изведнъж трепна, издавайки горчивото му страдание.

— Така че сега зная какво мога да очаквам. Тия пристъпи на зашеметяване ще стават все по-чести. Скоро ще започна да залитам като пияница. След година-две няма изобщо да мога да ходя. Тогава зрението ми ще отслабне и може би не ще бъда в състояние да го видя. О, да, всичко това ми е известно. Накарах го да ми опише цялата картина. След време ще се превърна в неизлечим паралитик, безпомощен до последния си час. Чудесен образ на един младоженец, докторе!

Съзнавах ясно, че не мога с нищо да облекча страданието му, но все пак се опитах да го утеша.

— Мислих много за вашия случай, Шарве. Зная, че ще ви бъде трудно, но няма ли да е по-добре, ако напуснете Лондон за известно време и отидете, да речем, в някой провинциален санаториум?

Той ме погледна с разстроено лице.

— И доктор Бартън ми каза нещо подобно. Настоя да отида в една нервна клиника в Мендип Хилс.

— Точно така.

— За да чакам там, предполагам — продължи Хари с ужасен сарказъм в гласа си, — докато ме изнесат на носилка? Няма никакво лечение, никакви лекарства срещу тая болест, и вие го знаете добре.

— Не бива да говорите така. Трябва да приемете твърдо онова, което може да се случи.

Настъпи мълчание. Хари въздъхна. Спокойствието му се бе върнало. Сега не гледаше към мене, а някъде в далечината; заговори като човек, който приказва на себе си:

— Да — рече той, — трябва да го приема твърдо. Няма смисъл да драматизирам нещата. Вие бяхте много внимателен и търпелив. Боя се, че не се показах достатъчно признателен към вас.

— Ще последвате съвета ми, нали? — казах аз.

Хари кимна бавно.

— Ще напусна Лондон. Така е най-добре за всички.

— Елате утре и ще подготвим работата — казах настойчиво аз. — Ще направя всичко, което зависи от мен. — И след кратка пауза добавих: — Но вие… вие трябва да кажете на Люси.

— Няма да й кажа още. — Хари говореше вече без видима следа от вълнение. — Най-напред трябва да уредя едно-две неща. Да направя известни приготовления и да анулирам някои уговорки. Например, трябва да ликвидирам въпроса с вилата. — Той ми се усмихна с прояснено лице. — Нали знаете, че бяхме решили да прекараме един месец там, в Тейнмаут. Люси много обича морето. И е влюбена в Девън. Тъкмо затова смятахме да отидем там за медения си месец. Но сега се налага да разваля договора. Ще замина в края на седмицата. И след това ще трябва да кажа на Люси.

При тия думи Хари стана рязко, протегна ръка, благодари ми отново и след минута вече с леко залитане вървеше по улицата.

Качих се бавно на горния етаж. Държането на Шарве при този унищожителен удар още повече засили състраданието ми към него. Чувствах се просто притиснат от мисълта за ужасната несправедливост в този случай, за липсата на каквато и да било възможност за спасение. Не можех да залича от паметта си образите на Хари и Люси, когато се смееха весело, изпълвайки чакалнята ми с бодрата атмосфера на своето присъствие.

Мина една седмица и дойде събота. В четири часа се прибрах вкъщи и отидох в дневната за чая си. Там беше и жена ми, но тя не ме поздрави, не ми отправи обичайната си усмивка. В ръцете си държеше ранното издание на вечерния вестник.

— Видя ли новината? — Това бяха първите й думи. — Ужасно. Горкият човек! Бедният младеж…

После ми подаде вестника, като показа с пръст първата страница.

Трагедия в Девън. Преобърната лодка в развълнуваното море. Един турист удавен!

Тая сутрин недалеч от брега на Тейнмаут се е разиграла трагична случка. Един посетител на име Хари Шарве, двадесет и шест годишен, наел лодка от кея и тръгнал на риболов към Полък Дийп, на около две мили от брега. Морето било развълнувано, но не бурно. Изглежда обаче, че докато гребял, мистър Шарве за нещастие изпуснал едното гребло и когато се опитал да го измъкне от водата, преобърнал лодката си. От брега забелязали злополуката и една моторница се отправила веднага на помощ, но без успех. Тялото не било намерено. Нещастието добива още по-трагично значение, поради факта че, както узнаваме, мистър Шарве е бил на път да сключи брак.

В стаята настъпи тежко мълчание. Нямах сили да заговоря. Сега разбрах защо Шарве бе дал вид, че ще последва съвета ми. Очевидно беше вече решил да избере най-доброто, единственото лечение — лечение, което разрешаваше за миг всички въпроси.

След първоначалното сътресение Люси понесе участта си храбро. Тя имаше хубави и скъпи спомени, които я поддържаха. Никой не подозираше истинските причини за трагедията. Не последва никакъв скандал, никакви злобни сплетни; всички изказваха съчувствие и искрено съжаление. Но в продължение на дълги дни след това ме преследваше едно странно видение — не образът на Хари Шарве, а на един по-възрастен мъж, на онзи красив бонвиван, който бе обичал толкова много забавленията и съблазните на градовете.