Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (8)

Глава VIII

Пролетта премина в лято. Танокбре заприлича на градина с ярки цветя. Колкото и да изглежда странно за такива северни места, шотландците обичат градинките си и ги обработват с изненадващо умение. Моят шеф не правеше изключение от общото правило и Александър Дийнс, неговият градинар — истинско „цветарско съкровище“ — идваше всеки ден, винаги навреме като часовник, от съседния Ноксхил, за да поддържа растенията в двора на Ардън Хаус оплевени, подкастрени и в добро състояние.

Един ден Дийнс засаждаше предните лехи на моравата, когато д-р Камерън се появи на чакълената алея.

— Добър ден, Алекс — извика той през рамо; после внезапно се спря и възкликна: — Господи, човече, какво правиш?

Алекс садеше калцеоларии в голямата кръгла леха, цял куп дребни жълти калцеоларии.

— Нима не знаеш, че не мога да търпя тоя жълт боклук? — добави Камерън. — Къде е моето червено мушкато, моите прекрасни червени хубавици?

Тия червени мушката представляваха цяла традиция в Ардън Хаус, където градината беше място за свещенодействие и сезоните носеха неизменно едни и същи цветя години наред — цветя, които бяха очаквани с нетърпение и грижливо гледани и пазени.

Но повече от всичко Камерън обичаше своето червено мушкато. Тия яркочервени петна върху окосената зелена морава на Ардън Хаус бяха нещо като знаменитост в селото и посетителите винаги се спираха насред пътя да им се любуват — нещо, което представляваше за Камерън извор на наивно и непресъхващо удоволствие.

— Питам те — повтори докторът, — къде е моето червено мушкато?

Алекс се изправи — нисък, набит човек, с обрулено от вятъра лице; беше по риза, а големите му голи ръце бяха покрити със засъхнала кал. Забил глуповато поглед в земята, той отвърна:

— Жълтото е много хубав цвят. Просто нямате представа! Напомня жълтък на яйце. — И се закиска тихо.

Доктор Камерън изглеждаше поразен. Дийнс беше крайно почтен човек, сигурен като скала; в Ардън Хаус работеше вече почти от петнадесет години. „Пиян“ — помисли си Камерън, но все пак държането на градинаря му се струваше някак си странно. Обаче той бързаше и нямаше време да се занимае със случая. Само каза тихо:

— Изхвърли този боклук, Алекс. И насади веднага мушкато. — После продължи пътя си.

Когато се върна от посещенията си, Алекс си беше отишъл, а предната леха на моравата грееше от жълти калцеоларии.

Това беше началото. Скоро започна да се шепне усилено за странното държане на Алекс Дийнс. Този толкова мълчалив и затворен човек се беше превърнал бързо в изумителен ексцентрик. Спореше ожесточено, глупаво и се нахвърляше да се бие за дреболии. При това езикът му бе станал странно циничен и груб. Съседите му го чуваха да ругае сестра си Ани, която се грижеше за домакинството му.

Развръзката настъпи подир шест седмици, когато в Ардън Хаус се получи съобщение от главния лекар на графството д-р Сноди в Ноксхил. Съобщението бе адресирано до Камерън и гласеше само:

Елате веднага. Искам да освидетелствате един опасно луд.

Беше сив, влажен следобед — онова, което Камерън наричаше „сълзливо време“, а тоя ден той се беше изразил още по-грубо, защото бе притиснат от своя стар враг, астмата.

Не беше на легло, а в креслото си в кабинета, с карирано вълнено одеяло на коленете, полуготова цигулка в скута и съдинка с благотворен разтвор за инхалация до лакътя си. Аз седях на срещуположния стол и преглеждах резултатите от сутрешните посещения, които бях направил сам.

Камерън взе съобщението от ръцете на Джанет, успя най-после да открие очилата си, кацнали върху челото му, и прочете грубото разпореждане.

— Господи! — продума той. — Горкият Алекс! Ужасно ми е мъчно за него. — И направи несъзнателен жест да смъкне одеялото.

Но Джанет, която го наблюдаваше от прага на вратата, отсече:

— Днес няма да мърдате от къщи.

Той я погледна над очилата и се отпусна в креслото с мъчителна въздишка.

— Добре, добре, Джанет, отговори, че един от двама ни ще отиде.

Когато икономката излезе, Камерън ми подаде известието.

— Нали знаете — рече той, — че законът изисква заключенията на двама лекари, за да се постави човек под запрещение. Бъдете сигурен, че това е единствената причина, поради която Сноди ме вика. Ще признаете, че аз не обичам да говоря лошо за съседите си, но този човек е ужасен егоист. — Той въздъхна мъчително и погледна към огъня, като направи гримаса. — Докато не съм забравил: внимавайте много, когато сте с него. Не ми се вярва да ви обича, особено след оня случай с Шохед.

Джеми чакаше навън с кабриолета. Той ме загърна с непромокаемия плащ и колата заподскача по пътя под ръмящия дъжд. Наближихме Ноксхил и старите къщи на предградията започнаха да изплуват една след друга от мъглата. Спряхме до крайната къща — постройка с два акра и нещо земя около нея, която стигаше чак до брега и която нещастният Дийнс бе успял да подобри след големи усилия и да я превърне в истинска градина.

Доктор Сноди беше в предното салонче на долния етаж, обхванат от бързо растящо раздразнение на самомнителен човек, който, ако се налага да се чака, предпочита другите да чакат него. Когато влязох, възкликна:

— Много се бавите, сър, страшно много се бавите. Ако бяхте мой помощник, щях да ви науча да се движите по-бързичко.

Искаше ми се да му отвърна, че не съм негов помощник, но се сетих за предупреждението на Камерън и замълчах.

— Предполагам, че знаете какво е нужно в случая — продължи Сноди. — Аз прегледах бедния човечец горе. Съвсем луд. Няма да имате никакви затруднения. Пригответе веднага заключението, защото трябва да тръгвам.

Когато се качвах по стълбите, той извика след мене:

— Побързайте. Аз съм зает човек, а днес ще вечерям навън.

Алекс Дийнс беше на легло — без съмнение, като предпазна мярка. До него седеше сестра му със зачервени очи, което подсказваше, че бе плакала. Когато влязох, тя стана веднага, без да каже дума. Мълчанието й говореше за такава безнадеждност, цялата атмосфера в стаята бе така унила и трагична, че за миг усетих студени тръпки по гърба си. Погледнах Алекс и в първия момент едва го познах. Промяната не беше голяма — без съмнение това беше Дийнс, но един „размазан“ и изменен Дийнс, чиито черти бяха загрубели по някакъв странен и недоловим начин. Лицето му изглеждаше подуто, ноздрите надебелели, устните уголемени, а кожата восъчножълта, с изключение на едно слабо червеникаво петно на носа. Имаше апатичен вид, а когато му заговорих, измърмори нещо безсмислено, съвсем неясно и неразбираемо.

— Откога е в такова състояние? — попитах сестра му.

Тя отговори с глух глас:

— От два дена или приблизително толкова. Но преди това се държеше… като бесен.

— Как именно?

— Не зная… — Тя се поколеба и добави с крайна неохота: — Ругаеше, нищо друго. А преди това беше толкова добър с мене.

Болният се размърда неспокойно.

— Ще ви избия всички — измърмори той неясно. — Вие сте посипали отрова върху плевелите… Подай ми оная лопатка… Т-тр-ябва да копая… копая… копая… за червеи.

След тия налудничави думи настъпи мълчание. Думи на безумец? Навярно. И все пак не бях съвсем сигурен. Може би Сноди беше събудил дявола на упорството в душата ми, който затвърди у мен решението да не приемам натрапеното мнение. Имаше обаче и нещо по-сериозно и сложно. В цялата медицинска практика няма нищо по-трудно от изкуството да се постави диагноза, защото при нея съществува изкушението да се преценяват наличните симптоми без задълбочено изследване, а просто рефлекторно. Ако например пациентът се оплаква от стомашни болки, вероятността е да се допусне, че страда от гастрит, когато всъщност основното заболяване, което поражда тия симптоми, може да бъде съвсем друго: може би някакво смущение в кръвообращението или в нервната система.

Аз нямам основания да се превъзнасям като диагностик (по-нататък дори ще опиша как веднъж се провалих в това отношение) и все пак сега, изправен пред този случай, в мен заговори някаква предупредителна интуиция. Вдигнах ръката на Дийнс: беше груба и корава, а пръстите леко надебелени в края. Премерих температурата, беше под нормалната! Натиснах подутото отекло лице — отокът бе твърд, нееластичен и пръстите ми не потъваха в плътта.

Помислих напрегнато, като отхвърлих в първия миг очевидното заключение, и неочаквано истината блесна пред очите ми. Бях открил! Микседем! Дийнс не беше луд. Това бе ясен случай на тироидна недостатъчност^[1].

Всички признаци и симптоми бяха намерили своето място като думи в кръстословица: отслабналата памет, забавените мисловни процеси, непрестанното западане на интелекта, изблиците на раздразнителност, на крайно опасна буйност, заекващата реч, сухата кожа, надебелелите пръсти и подутото нееластично лице. Тая пълна картина ме караше просто да ликувам.

Станах, едва сдържайки чувствата си. Когато бутнах решително стола си назад към стената, Ани каза глухо:

— На масата има мастило и писалка, докторе, до хартията.

— Няма защо да бързаме, Ани — рекох аз. — Сега не съм в настроение да пиша.

Погледнах я насърчително и слязох на долния етаж. Влязох в салона и с подчертано сдържан глас казах на д-р Сноди, че не мога да дам исканото свидетелство за пациента.

Той ме погледна втренчено, съвсем изумен.

— Да не сте се побъркали и вие?

— Надявам се искрено, че не.

— Тогава защо, по дяволите, не желаете да се подпишете?

— Защото, според мен, Дийнс не е умопобъркан. Считам, че страда от микседем.

Гладкото розово лице на доктор Сноди се покри бавно с червени петна.

— Всемогъщи боже! Нима оспорвате моето мнение? Нима не прегледах лично човека? Нима не съм го освидетелствал? Той е побъркан, опасно побъркан.

Отговорих тихо:

— Моята диагноза е друга. Според мен умът на Дийнс е разстроен, защото организмът му е болен. Ще бъде престъпно да го изпратим в лудница, преди да се опита пълно лечение на тироидната жлеза. Ето защо отказвам да подпиша. А сега, тъй като случаят не е мой и няма какво повече да правя тука, ще ви пожелая лека нощ.

Върнах се вкъщи с изопнато лице, разтревожен, че обстоятелствата отново ме бяха изправили срещу този човек. Той беше такъв невежа, че според мене никога не бе чувал думата микседем.

Щом спряхме пред Ардън Хаус, дадох поводите на Джеми, скочих на земята и се качих направо на горния етаж. Когато разправих случая на Камерън, той смъкна одеялото си.

— Джеми! — изкрещя той. — Доведи незабавно Ани Дийнс.

След това Камерън склони Ани да не се съгласява веднага с диагнозата на Сноди, а да предприеме лечението, което бях препоръчал аз.

Отговорността лежеше изцяло върху моите плещи и аз треперех да не би да съм направил някаква ужасна грешка. Камерън проявяваше огромен интерес към случая. Той мълчеше, но през следните седмици често усещах въпросителния му поглед към мен. Обаче аз бях научил от него добродетелта на мълчанието, и отговарях на растящото му любопитство със стоическа сдържаност.

Една сутрин го попитах дали бих могъл да отсъствам за един час следобед.

— Защо?

— За да се поразходя малко — отвърнах аз сухо — с един приятел.

През същия следобед, когато старият лекар работеше без охота в градината с овощарското си ножче, вратата се отвори рязко и влязоха двама души. Закован на мястото си, Камерън ни наблюдаваше как се приближаваме към него.

— Е — издумах аз задъхан, макар че бях решил да се държа съвсем равнодушно, — ето ви обратно вашия градинар!

Беше Алекс, предишният Алекс, мълчалив и як, с типичната си свенлива усмивка. В очите му се четеше поглед на човек, който е минал през ада, но е възвърнал предишната си душевна уравновесеност и почтеност.

— Как си, драги мой? — попита Камерън механично.

— Стотина души вече стиснаха ръката на Алекс — намесих се аз. — Нали разбирате: докато минавахме през селото.

Последва мълчание. Камерън издуха силно носа си.

— Какво си застанал така — рече той накрая. — Бягай при Джанет за чая си.

Когато Алекс се отдалечи, Камерън ме улови за ръка.

„Най-после!“ — помислих си аз. Това бе моментът великият момент, когато моят шеф щеше да ме похвали.

Но докато вървяхме към къщата, единственото нещо, което старият шотландец рече, беше:

— Слава богу, догодина пак ще имам моето мушкато!

И все пак в гласа му звучеше необичайно топло чувство.