Клайв Къслър
Сахара (64)

62.

Първите изблици на радост и въодушевление скоро угаснаха, когато видяха насипа, от който се показваха само два метра от димната тръба. Целият кораб беше покрит с пясък. Щеше да им отнеме дни да ринат натрупаната лавина, за да влязат в него.

— Дюната върху каземата е била образувана преди 65 години, когато Кити е била тук — забеляза Пърлмутър. — Корпусът е заринат твърде дълбоко, за да може да проникнем в него. Само солидна изкопна техника ще помогне в случая.

— Вярвам, че има и друг начин — каза Пит.

Пърлмутър погледна към огромния насип и поклати глава.

— Изглежда ми безнадеждно.

— Земекопачка — подхвърли Джордино. Идеята беше проблеснала внезапно в съзнанието му. — Методът се използва за изваждане на потънали плавателни съдове, като се отстранява тинята от кораба.

— Ти ми четеш мислите — засмя се Пит. — Освен че разполагаме с компресор за високо налягане на въздух, ние ще стационираме хеликоптера над дюната и с перките ще си помогнем за допълнително издухване на пясъка.

— Звучи ми твърде несериозно — избухна в смях Пърлмутър. — Няма да успеете да издухате и малко пясък, преди ние да сме излетели в небето.

— Скатовете на дюната завършват с остър връх — отбеляза Пит. — Ако ние успеем да съборим само три метра от върха, ще видим покрива на каземата.

Джордино добави:

— Нищо не губим, ако опитаме.

— Моите съчувствия.

Пит застана с хеликоптера над насипа, като го закрепи в статично положение. Струята на въздуха от ротора на двигателя образува малък пясъчен циклон. Пит продължи така десет-двадесет минути, но не се показваше нищо.

— Колко ще продължаваш още? — попита Джордино. — В турбините могат да влязат песъчинки.

— Аз продухвам двигателите, така че съм взел необходимите мерки — отговори Пит решително.

Пърлмутър започна да вижда заплаха за дебелото си тяло, което щеше да се превърне в десетдневен пир за местните мишелови. Той беше обхванат от песимизъм относно внезапната лудост на Пит и Джордино, но стоеше спокойно, без да се намесва.

След половин час Пит издигна хеликоптера и го премести от другата страна на насипа, докато облакът пясък и прах падне на земята. Всички се взираха какво ще се види. Минутите, които следваха, им се виждаха безкрайни. Пърлмутър се отмести настрани, за да избегне воя на турбините.

— Той се вижда.

Пит, който седеше в кабината, попита:

— Какво видя?

— Метални плочи и нитове, които сигурно са от пилотската кабина.

Пит се издигна на малко по-голяма височина, така че да не завихря пясъка. Най-после облакът се разсея и пред тях се откри пилотската кабина на броненосеца и около два квадратни метра от палубата над каземата. Изглеждаше твърде неестествено кораб да бъде затрупан с пясък в пустинята. Той се материализираше като огромно пясъчно чудовище от научнофантастичен филм.

Десет минути по-късно, след като Пит приземи хеликоптера и той и Джордино изведоха Пърлмутър от мястото, където седеше, се озоваха на „Тексас“. Пилотската кабина беше чиста и те сякаш очакваха да открият вторачени очи през прозорчетата й. Имаше само лека ръжда по железните шини, крепящи дървото на каземата.

Все още личаха следите върху бронята от оръдията на Съюзния флот.

Входният люк от задната страна на пилотската кабина беше залостен здраво, но не беше проблем за силата на Пит, здравите мускули на Джордино и теглото на Пърлмутър да бъде отворена. Те гледаха към стълбата, която водеше в тъмнината, и след това размениха взаимно погледи.

— Мисля, че на теб се пада честта, Дърк. Ти ни доведе тук.

Джордино извади от раницата си джобни фенерчета, които можеха да осветят баскетболно игрище. Вътрешността мамеше и Пит запали фенерчето си. Слезе по стълбата.

Пясъкът, който се беше пресял през цепнатините на палубата, стигаше почти до върха на обувките на Пит. Румпелът седеше на мястото си, сякаш чакаше нов кормчия. Единствените предмети, които Пит забеляза, бяха набор мегафони и един висок стол, лежащ обърнат в покрития с пясък ъгъл. Той се поколеба за момент дали да слезе към оръдейната палуба, въздъхна дълбоко и се спусна надолу в тъмнината. Кракът му моментално докосна дървената палуба и Пит се завъртя в кръг, осветявайки с фенерчето всеки неин ъгъл. Голямото стофутово оръдие „Блейкли“ и другите две деветцолови седяха полузаринати от пясъка, който беше проникнал в откритите им части. Пит можеше само да се възхищава на силата на мъжете, които бяха боравили с тези оръдия.

Атмосферата в оръжейната палуба беше задушна, но изненадващо хладна. Освен оръжията нямаше нищо друго. Никакви обгаряния по дъските или дупки по тях, следи от гилзи, разпилени патрони — по пода нямаше нищо, сякаш беше почистен след ремонт в док. Пит се обърна, когато Пърлмутър слизаше бавно по стълбата, следван от Джордино.

— Колко странно — каза Пърлмутър, оглеждайки се наоколо. — Ако очите ми не ме лъжат, тази палуба е подредена като мавзолей.

Пит се засмя.

— Очите ти са наред.

— Ти мислиш, че екипажът трябва да е оставил тук следи? — обади се Джордино.

— Хората на тази палуба и техните оръдия са стреляли срещу половината от Съюзния флот — обясняваше Пърлмутър. — Много от тях са умрели тук и не е възможно да не са оставили и следа от своето съществуване.

— Кити Манок споменава, че е видяла тела — припомни му Джордино.

— Те трябва да са по-надолу — каза Пит. Той насочи лъча на фенерчето надолу към трюма на кораба. — Предлагам да започнем с каютите на екипажа, след това да минем през машинното отделение, оттам към кърмата и каютите на офицерите.

Джордино кимна.

— Звучи добре.

Те се спуснаха в трюма, водени от любопитство към неизвестното. Знаейки, че корабът е участвал в Гражданската война и че тук ще намерят останки от неговия екипаж, любопитството им се възбуждаше повече.

Бавно се придвижваха през каютите на екипажа, докато стигнаха до една каюта, където внезапно спряха. Тя беше гроб на мъртъвци. Имаше повече от 50 трупа, замръзнали в крайна поза, както ги е сполетяла смъртта. Много от тях бяха умрели, докато са лежали в койките. Вероятно недостигът на вода ги е карал да използват мътния поток на реката, съдейки по издутите стомаси на техните мумифицирани тела, както вероятно са били измъчвани и от липса на храна. Голяма част от облеклото им беше разкъсано. Нямаше и следа от обувки, както и от лични вещи.

— Личните им вещи, както и всичко останало, вероятно са били взети — каза Джордино.

— От туареги — заключи Пърлмутър. — Бийчър говори за пустинни бандити, както той ги нарича, които са атакували кораба.

— Те трябва да са желаели смъртта си, за да атакуват брониран кораб с лъкове и стрели — каза Джордино.

— Търсели са злато. Бийчър казва, че капитанът е използвал злато от конфедералното съкровище, за да купува храна от скитниците в пустинята. Веднъж разчуло се, туарегите вероятно са направили няколко опита за нападение срещу кораба, преди екипажът да намери смъртта си от липсата на храна и вода. След това туарегите са изчакали, докато екипажът загине от тиф и малария. Когато е изчезнала всякаква заплаха за туарегите те просто са се качили на борда и са взели всичко, което са могли да носят. След години, след като не е останало нищо повече за вземане, ние намираме труповете и оръдията.

— Така че да забравим за златото — каза философски Пит. — То отдавна е изчезнало.

Пърлмутър кимна.

— Няма да станем богати днес.

Нямаше повече защо да стоят в каютата на мъртъвците. Те влязоха в машинното отделение. Въглищата все още стояха непокътнати, а лопатите висяха встрани на стената. Влагата не беше проникнала дотук и металната повърхност на котлите и машините блестеше. Един лъч попадна на фигура на човек, седящ наведен на малко бюро. Пожълтял лист хартия лежеше под ръката му близо до мастилницата. Пит внимателно издърпа хартията и прочете на светлината на фенерчето:

Изпълних дълга си до последните си сили. Оставям моите любими машини в отлично състояние. Те успешно ни прекараха през океана без никакви аварии и са все така мощни, както в деня, в който бяха монтирани в Ричмънд. Предавам ги на следващия механик да използва този хубав кораб срещу омразните янки. Бог да пази Конфедерацията.

Главен механик на „Тексас“

Ангъс О’Хеър

— Пред нас стои един изключително съвестен човек — каза Пит одобрително.

— Никой не би постъпил днес като него — съгласи се Пърлмутър.

Оставайки главния механик О’Хеър, Пит премина покрай двата двигателя и котли. Пътеката водеше към офицерските каюти и столова, където намериха още четири голи тела, всички проснати върху койките в самостоятелните им кабини. Пит се загледа в тях, преди да спре пред голяма махагонова врата.

— Капитанската кабина — уверено каза Пит.

Пърлмутър кимна.

— Капитан Мейсън Томбс. От онова, което съм прочел за „Тексас“, Томбс се е оказал твърд човек в смелата битка от Ричмънд до Тихия океан.

Пит побърза да натисне дръжката на вратата и да влезе. Изведнъж Пърлмутър го хвана за рамото.

— Почакай.

Пит погледна към Пърлмутър озадачено.

— Защо? От какво се страхуваш?

— Предполагам, че може да открием нещо, което не е за гледане.

— Може ли да бъде по-лошо от това, което вече видяхме? — аргументира се Джордино.

— Какво криеш, Джулиан? — настоя Пит.

— Аз… Аз не ви казах какво открих в секретните документи на Едуин Стантън.

— Ще ми кажеш после — измърмори Пит с безразличие. Той се обърна, запали фенерчето и влезе вътре.

Кабината изглеждаше малка и тясна според стандартите за военните кораби. Но тъй като броненосците не са строени за дълъг престой в морето, тя можеше да се приеме за нормална.

Както и в другите каюти, всички предмети и мебели бяха взети. Туарегите нямаха склонност към вземане на инструменти и ключове и обикновено ги оставяха. В капитанската кабина бяха останали лавиците за книги и вграденият, но счупен барометър. Но поради някаква неизвестна причина, както със стола в пилотската кабина, туарегите бяха оставили един стол люлка. Пит различи на светлината две тела — едното опънато в леглото, а другото — седящо като задрямало в стола люлка. Трупът в койката лежеше гол на една страна срещу стената — положение, което туарегите стриктно спазваха, когато измъкваха дрехи, завивки и дюшеци. Кичур червена коса покриваше главата и лицето на трупа.

Джордино се доближи до Пит, изучавайки фигурата на стола. Под силния лъч на фенерчето кожата изглеждаше тъмнокафява, също така набръчкана като на Кити Манок. Тялото се беше мумифицирало от сухия горещ въздух в пустинята. Трупът все още беше облечен в старомоден еднореден костюм.

Дори и в седяща поза бе очевидно, че той е човек с висок ръст. Лицето му беше брадясало и удължено, с много хлътнали очи. Те бяха затворени, сякаш той беше просто задрямал. Веждите му бяха дебели и необичайно къси. Косата и брадата бяха черни, на места леко посивели.

— Този човек има образа на Линкълн — забеляза на глас Джордино.

— Това е Ейбрахам Линкълн — се чу глухият глас на Пърлмутър от вратата. Той бавно се приближи и застана до стола. Очите му наблюдаваха трупа като хипнотизирани.

Пит погледна Пърлмутър загрижено и с явен скептицизъм.

— Като съвременен историк ти се струва невероятно, нали?

Джордино коленичи до Пърлмутър и му предложи глътка вода.

— От горещината може да се слънчаса.

Пърлмутър махна водата настрана.

— Боже, боже, не съм на себе си, за да повярвам. Но секретарят по военните въпроси на Линкълн — Едуин Макмастърс Стантън, е казал истината в своите секретни документи.

— Каква истина? — попита Пит с любопитство.

Той се смути и след това гласът му премина почти в шепот:

— Линкълн не е бил убит от Джон Уилкис Бут в театър „Форд“. Той седи пред вас в стола люлка.