Клайв Къслър
Сахара (22)

20.

Джордино потупа Пит по рамото и му посочи една яхта:

— Светлините, които виждаш от борда, са на крайсерската луксозна яхта, за която ти говорих. Същата, която задминахме неотдавна. Има вид на мултимилионерска яхта, снабдена с хеликоптер и компания красиви жени.

— Мислиш ли, че може да има и сателитна комуникационна система, която да ни помогне да се свържем с Вашингтон?

— Не бих се изненадал, ако има телекс.

Пит се обърна и се усмихна на Джордино.

— Тъй като нямаме задължителни ангажименти, защо да не я посетим?

Джордино се засмя и го тупна по гърба.

— Ще приготвя детонатора.

— Тридесет секунди са достатъчни.

— Добре.

Джордино подаде радиото на Пит и слезе в машинното отделение. Той се върна обратно почти веднага, докато Пит още програмираше курса на компютъра и беше зает с автопилота. За щастие, реката на това място беше широка и права, което позволяваше на „Калиопа“ да плава на собствен ход на определена дистанция след тяхното напускане.

Той попита Джордино:

— Готов ли си с радиото?

— Кажи нещо.

— Какво?

Пит насочи микрофона към себе си и изрече:

— Генерал Казим.

— Да?

— Промених мнението си. Няма да имате яхтата, въпреки всичко. Приятен ден!

Джордино възкликна:

— Харесвам стила ти!

Пит постави радиото обратно и застана прав, докато „Калиопа“ застана почти до крайсерската яхта. След това приготви тротила. Когато скоростта спадна до 20 възела, той извика:

— Сега — и скочи във водата.

Джордино не се нуждаеше от подкана. Той прекоси задната палуба и се прехвърли през кърмата. Падна във водата и се озова в центъра на килватера^[1]. Пит се колебаеше дали ще му стигне времето при евентуален взрив да избегне ударната вълна. За щастие, водата беше топла. Той плуваше по гръб, гледайки как „Калиопа“ потъва в тъмнината със скоростта на експресен влак. Една напусната безлюдна яхта, на която й оставаха секунди живот. Пит плуваше и чакаше да види експлозията в машинното отделение. Не чака дълго. Дори и на километър отдалеченост от нея, той почувства удара на вълните, предизвикани от взрива. Пламъците образуваха оранжева топка и „Калиопа“ се разцепи на хиляди парчета. След това всичко утихна. Единствените звуци идваха от самолета на Казим. Чуваше се и музика на пиано от крайсерската яхта. От борда й се чу гласът на Джордино:

— Ти плуваш? Мислех, че ще се разхождаш.

— Само при специални случаи.

Джордино му подаде ръка:

— Считай, че ги заблудихме.

— Временно. Те ще разберат това скоро.

Докато плуваше, той беше огледал новата яхта. Тя беше отличен съд за речно плаване. Проектът и конструкцията й напомняха на Пит един стар параход, плавал по Мисисипи по времето на генерал Лий. Но за разлика от него яхтата беше далеч по-модерна. Тя отговаряше на всички изисквания на класа мегаяхти. Имаше отделна пилотска кабина, горна и долна палуба, малък хеликоптер, атриум на три нива, изпълнени с тропични растения. Притежаваше още супер модерна електроника за управление.

Малко преди да взривят „Калиопа“, на около 20 метра от крайсерската яхта, Пит беше забелязал сенките на офицерите й да стоят на брега. Но поради експлозията тяхното внимание беше отвлечено и те въобще не забелязаха, че Пит и Джордино се бяха качили на тяхната яхта. Въпреки всичко те трябваше да бъдат много предпазливи, защото не знаеха дали няма други хора на яхтата. Бяха се озовали на палубата, която водеше към каютите за гости. Огледаха се внимателно и решиха, че трябва да се изкачат и на следващата палуба. Един бърз поглед им беше достатъчен да разберат, че са в приемния салон с размери и елегантност на луксозен хотелски ресторант. След това продължиха напред по палубата и стигнаха до пилотската кабина. Отвориха вратата и видяха, че е отлично обзаведена — само стъкло, метал и кожа в златистожълто. Върнаха се в салона, за да го огледат по-добре. Сервитьорът беше излязъл вероятно с гостите навън, но една русокоса жена с дълги прави бедра, тесен кръст и бронзово обгоряла кожа седеше зад пианото, като закриваше клавишите с пищния си бюст. Тя беше облечена с тясна черна мини рокля. Свиреше стар шлагер „Последният път, когато бях в Париж“. Свиренето й беше лошо, но пееше с приятен гърлен глас. Четири празни чаши от мартини седяха върху единия край на пианото. Изглеждаше, като че ли е прекарала целия ден откакто се е събудила в пиене на джин. Спря по средата, погледна ги изненадано със зеленикавите си полуотворени очи.

— Кой вятър ви довя тук? — измънка тя.

Пит видя гримасата, която тя направи при появата им. Тогава той схвана от огледалото, което висеше зад бара, че външният им вид беше окайващ. И какво ли би си помислил всеки нормален човек, който вижда мъже с мокри, измачкани ризи и шорти, сплъстена коса и небръснати поне от една седмица. Ето защо те простиха учудването й. Пит постави пръст на устните си да мълчи и целуна ръката й, след което напусна безшумно хола. Джордино се поколеба, отправи й нежен поглед и й смигна:

— Казвам се Ал. Обичам ви и ще се върна.

И излезе.

Озовали се на палубата, те започнаха да се оглеждат, за да се ориентират в лабиринта от коридори.

— Ако бях собственик на тази яхта — каза Пит, — щях да си оборудвам офиса и комуникационния център на горната палуба в задната й част, за да се наслаждавам на гледката.

— Аз пък мисля, че искам да се оженя за пианистката.

— Не сега — отвърна предпазливо Пит. — Давай напред, за да проверим вратите и да се ориентираме в обстановката.

Разпознаването на каютите стана лесно. Вратите бяха с метални табелки. Както се досещаше Пит, каютата в края на средния коридор носеше табелка с надпис „Частен офис на г-н Масар“.

— Това трябва да е човекът, който притежава този плаващ дворец — каза Джордино.

Пит не отговори, но с лекота отвори вратата. Всеки офицер на която и да е от по-големите компании на Западния свят би ахнал от почуда, когато види този служебен кабинет на яхта, закотвена в далечен бряг на пустинята. В средата имаше старинна испанска заседателна маса с десет стола, тапицирани със стилна цветна дамаска. Встрани имаше скулптури в естествен размер на Хопи Качина. Таванът беше изписан в иберийски стил. За момент Пит не повярва, че се намира на яхта. Модерна комуникационна система беше монтирана в близост до бюрото. Стаята беше празна и Пит не губеше време. Той се доближи до телефона, седна, като изучаваше целия комплекс бутони и цифри, и след това започна бързо да набира. Когато избра кодовете на страната и на града, той прибави частния телефонен номер на Сандекър. Седна и зачака. След около десет позвънявания не се получи отговор.

— За бога, защо не отговаря? — каза Пит с отчаяние.

— Вашингтон е с пет часа назад от Мали. Сега там е полунощ. Вероятно си е в леглото.

Пит тръсна глава:

— Не и Сандекър. Той никога не заспива, когато чака връзка с такава мисия като нашата.

— Какво ще стане, ако те имат оръжие? — подхвърли Джордино.

— Ще се погрижим за това, като му дойде времето.

Джордино оглеждаше стаята и предметите на индийското изкуство. Най-после един женски глас се обади в слушалката:

— Офисът на адмирал Сандекър.

Пит стисна здраво слушалката и попита:

— Джули?

Частната секретарка на Сандекър Джули Уулф въздъхна:

— О, господин Пит, вие ли сте?

— Да, но не очаквах, че вие ще бъдете в офиса по това време на нощта.

— Никой не е спал, откакто изгубихме връзка с вас. Благодаря на бога, че сте живи. Всички в НЮМА много се тревожим. Господин Джордино и господин Гън добре ли са?

— Те са добре. Адмиралът наблизо ли е?

— Той е на среща с отряда за бързо реагиране на ООН и мислят как да ви измъкнат от Мали. Ще ви свържа веднага.

За по-малко от минута гласът на Сандекър прозвуча заедно с шум от отваряне на врата:

— Дърк?

— Нямам време за дълъг доклад, адмирале. Моля ви, включете на запис.

— Включено е.

— Руди изолира химичния причинител на замърсяването. Той има записани всички данни и се отправи към летището на Гао, където се надява да хване някакъв самолет, за да напусне страната. Ние установихме евентуалното местоположение, откъдето компаундът прониква в Нигер. Всичко това точно е записано в дневника на Руди. Трудността идва оттам, че местоположението е някъде на север в пустинята. Ал и аз оставаме, като ще направим опит да се доберем до там. Междувременно потопихме „Калиопа“.

— Къде сте сега? — попита Сандекър.

— Чувал ли си някога за богат човек на име Масар?

— Ив Масар. Френски магнат. Чувал съм за него.

Преди Пит да успее да отговори, Джордино беше изблъскан до стената от шестима здрави мъже. Той се опита да събори трима от тях.

— Ние сме неканени гости на яхтата на Масар — завърши думите си Пит. — Съжалявам, адмирале, но трябва да си тръгвам.

Пит спокойно окачи слушалката, завъртя стола и видя, че в офиса беше застанал човек, току-що влязъл в кабинета.

Ив Масар беше безупречно облечен в бял костюм с жълта роза на ревера. Едната му ръка беше в джоба на сакото. Той се огледа наоколо, видя разкървавените физиономии на хората от екипажа си вследствие борбата с Джордино. Мълчаливо, пушейки бавно цигарата си „Голоаз“ се опитваше да разбере какво е станало. Пит и Джордино леко се усмихваха.

— Добър вечер — каза вежливо Пит.

— Американци или англичани? — заинтересува се Масар.

— Американци.

— Какво правите на моята яхта? — отсече той.

Пит му се усмихна:

— Беше много спешно и трябваше да ползвам вашия телефон. Надявам се, че няма да ме изхвърлите. Ще бъда щастлив да си заплатя разговора и да отстраня повредите на вашата врата.

— Вие можехте да ме помолите, като дойдете на борда на моята лодка, и ползвате телефона като джентълмени.

Тонът на Масар показваше, че той ги счита за примитивни американски каубои.

— Ако бяхме сторили това, вие едва ли бихте поканили такива безупречни чужденци, които внезапно се появяват посред нощ във вашия личен кабинет.

Масар схвана това и им отвърна с усмивка:

— Не. Вероятно не. Вие сте съвсем прави.

Пит взе една писалка от бюрото и написа нещо върху лист хартия. След това го подаде на Масар.

— Може да изпратите сметката на този адрес. Приятно беше да разговаряме с вас, но трябва да вървим по пътя си.

Ръката на Масар се измъкна бавно от джоба му и в нея блесна малък автоматичен пистолет. Той се прицели в Пит.

— Ще настоявам да останете и да се радвате на моето гостоприемство, преди да ви предам на службите за сигурност на Мали.

Джордино го изгледа злобно и му подхвърли:

— Ще ни пратиш ли по едно желязо?

Французинът гледаше Джордино, като че ли беше мечка в зоопарк:

— Да, мисля да ви пусна по един.

Джордино погледна към Пит.

— Виждаш ли, казвах ти същото.