Клайв Къслър
Сахара (58)

56.

С невероятно безгрижие и безразличие към снайперните куршуми Пемброук-Смит седна на походното столче под жаркото слънце, наблюдавайки малийските формирования, подготвящи се за нападение.

— Сигурен съм, че ни обкръжиха — съобщи той на Левант и Пит.

Серия сигнални ракети бяха изстреляни в небето — явен сигнал за нападение. Сега нямаше хитри забежки с прикриващ огън, както при първоначалния щурм. Малийските сили настъпваха по равната земя в смъртоносен поход. Пустинята отекна от гласовете на близо 2000 гърла.

Пит се чувстваше като актьор върху сцената на въртящ се театър, обкръжен от враждебна публика.

— Не се покрива точно с представата ни за тактика — каза той, стоейки до Левант и Пемброук-Смит, докато наблюдаваше плътната колона. — Но може би правят само трик.

Пемброук-Смит кимна.

— Казим използва хората си като парен валяк.

— Късмет, господа — каза Левант с тъжна усмивка, — може би ще се срещнем всички в ада.

— Няма да бъде по-горещо от тук! — върна шегата Пит.

Полковникът погледна към Пемброук-Смит.

— Разположи нашите групи, така че да отблъснат единичен фронтален щурм. След това им кажи да стрелят по собствена преценка.

Пемброук-Смит се здрависа с Пит и продължи от човек на човек. Левант зае неговото място в началото на оцелелия парапет, тъй като Пит се върна към малкия форт, който сам си бе издигнал. Куршумите вече летяха по останките от стените на форта и рикошираха от строшените камъни. Предният фланг на атакуващата армия бе широк 75 метра. С подкрепленията тя наброяваше 1100 човека. Казим я хвърли срещу тази страна на форта, за която беше преценил, че е най-опасна според резултатите от предпоследната въздушна атака и унищожените танкове. Това бе северната стена с големия главен портал.

Хората от задните редици се успокояваха, че ще останат живи, докато влязат във форта, обаче тези отпред имаха по-различна представа. Никой от тях не очакваше, че ще прекоси отвореното пространство на смъртта и ще оцелее. Те знаеха, че няма да им бъде изказана благодарност от защитниците на форта или от техните собствени другари отзад.

Първият смут в нападателите започна да се усеща, тъй като няколко мъже във форта бяха открили огън. Малийците настъпваха в платна колона, като прегазваха телата на онези, които бяха паднали при първите изстрели. Нямаше спиране за тях този път. Те можеха да усетят кървавия мирис на победата.

Пит се целеше и стреляше на къси разстояния към настъпващата маса като в просъница. Цел и огън, цел и огън. След това зареждане и изпразване. Рутина. Това му изглеждаше безкрайно, макар че сигналът за атака беше дошъл само преди седем минути. Един минохвъргачен снаряд падна някъде зад него. Казим беше наредил бомбардировката да продължи, докато неговите водещи части влязат във форта. Пит усети, че шрапнелът мина над главата му, както и лекият полъх от преминаването. Малийците бяха съвсем близо.

Минохвъргачен снаряд след минохвъргачен снаряд падаха и предизвикваха огнени пламъци. След това пукотевицата затихна, тъй като части от първата колона бяха достигнали до разрушените камари камъни и преминаха през тях. Но тук те попаднаха под точния огън на защитниците. Тъй като нямаше къде да се крият и не можела да се върнат през грамадата от камъни, те станаха удобна мишена за хората на форта. Защитниците не пропускаха празна целта. Първата колона беше отблъсната на сто метра, втората достигна до сянката на форта. Всички се струпаха около северната стена. Войниците и техните офицери крещяха и падаха. Масираният огън не им помогна, но уцели някои от защитниците.

Нямаше съмнение, че те бяха много и така или иначе беше трудно отрядът на ООН да ги спре. Левант виждаше, че нещастието се доближава с всеки изминал момент.

— Отблъснете ги! — нареди той по радиото. — Отблъснете ги обратно от стената!

Това изглеждаше невъзможно, но потокът от куршуми, изстрелван от отряда на ООН, изведнъж се увеличи. Водещата колона на малийците бе шокирана и спря. Пит хвърляше като обезумял граната след граната. Експлозиите предизвикаха хаос във вражеските редици. Малийците започнаха да отстъпват. Те не можеха да си представят, че малцина хора могат да се бият с такова настървение и ожесточеност.

Отрядът на ООН излезе от своите укрития, горящи от последното сражение, и се прегрупира, като образува нова линия на защита между руините на съборените бараки и офицерски общежития. Прахът и пушекът намаляваха видимостта. Постоянното изригване на снарядите беше оглушило войниците за крясъците на ранените. Ужасните загуби на малийците бяха достатъчни да сломят морала на всяка атакуваща сила. Но те продължаваха да настъпват към форта, защото знаеха, че така или иначе ще умрат. Временното спиране на тяхното настъпление бе предизвикано от убийството на първите няколко войника, прекрачили стената на форта.

Пемброук-Смит взе мерки няколкото ранени, които бе възможно да се спасят, да бъдат отнесени в арсенала. Само Пит и 12 души от отряда бяха все още способни да продължат борбата. Полковник Левант беше изчезнал. За последен път той беше забелязан да стреля от парапета, когато атакуващата орда нахлу през останките на северната врата. Разпознал Пит, Пемброук-Смит се засмя.

— Изглеждаш напълно здрав човек — каза той, кимайки към червените райета на полевия костюм на Пит, които се образуваха от лявото му рамо. Имаше също така и засъхнала рана по едната буза, получена от летящ камък.

— Ти също изглеждаш добре — отговори Пит, сочейки раната на бедрото му.

— Как си с амунициите?

Пит вдигна своя автомат и го постави на земята.

— Свършиха. Имам две гранати.

Пемброук-Смит му даде един вражески автомат.

— По-добре е да слезеш в арсенала. Колкото останаха от нас, трябва да се държат, докато ти можеш…

Той не можа да продължи и се загледа към земята.

— Ние ги ударихме лошо — каза Пит, докато Смит изваждаше пълнителя и броеше патроните в него. — Те са като побеснели кучета, желаещи реванш. Ще бъде трудно за всеки от нас, когото заловят все още жив.

— Жените и децата не могат да попаднат отново в ръцете на Казим.

— Те няма да страдат — обеща Пит.

Пемброук-Смит погледна към него, виждайки мъката в очите му.

— Довиждане, г-н Пит. Действително беше чест за мен да ви познавам.

Пит стисна ръката на капитана, когато усетиха огън зад гърбовете си.

— И аз също, капитане.

Пит се провря между останките от стълбата и влезе в арсенала. Хопър и Феъруедър го видяха и се втурнаха към него.

— Кой победи? — попита Хопър.

Пит поклати глава.

— Не ние.

— Няма смисъл да чакаме смъртта — каза Феъруедър. — По-добре е да се борим. Нямаш ли някой излишен автомат в себе си?

Хопър даде на Феъруедър автоматичната пушка.

— Извинете, но освен моя автомат това е всичко, което имам. Горе има много оръжие и вие можете да си изберете някое от убитите малийци.

— Звучи добре — засмя се Хопър. Той потупа Пит по рамото. — Късмет, момчето ми. Погрижи се за Ева.

— Обещавам.

Феъруедър кимна.

— Хубаво е, че се запознахме с теб, стари приятелю.

След като те излязоха, за да се бият горе, една медичка се изправи от един ранен и махна на Пит.

— Как е положението? — попита тя.

— Да се приготвим за най-лошото — отговори Пит спокойно.

— Колко време можем да издържим?

— Капитан Пемброук-Смит и всичко, което остана от вашите хора, се подготвят за последна защита. Краят не може да бъде по-късно от десет-петнадесет минути.

— Какво ще правим с тези бедни създания?

— Малийците няма да бъдат милостиви — отговори й Пит.

Очите на медичката се отвориха ужасено.

— Ще ги вземат затворници?

Той поклати глава.

— Нещата не изглеждат по този начин.

— А жените и децата?

Той не отговори, но болката, изписана на лицето му, й подсказа най-лошото. Тя направи смел опит да се усмихне.

— Тогава, както разбирам, онези от нас, които могат все още да дърпат спусъка, ще се избавят.

Пит я прегърна за момент. Тя се усмихна смело и се обърна да предаде тъжните новини на своите колеги. Преди Пит да може да стигне до мястото, където лежеше Ева, той бе спрян от френския инженер Луи Монто.

— Г-н Пит!

— Г-н Монто!

— Настъпи ли часът?

— Да, страхувам се, че наближава.

— Вашият автомат. Колко патрона съдържа?

— Десет, но аз имам още една пачка с четири.

— Ние се нуждаем само от единадесет, за жените и децата — прошепна Монто, като се опита да свали оръжието от рамото на Пит.

— Може да ви го дам, след като се погрижа за доктор Роджас — каза Пит.

Монто погледна нагоре, тъй като шумът от стрелбата горе се чуваше все по-близко и отекваше по стълбището.

— Няма да продължи дълго.

Пит се отдалечи и седна на каменния под до Ева. Тя се беше събудила и го гледаше с непогрешимо изражение на тревога и загриженост.

— Много си пребледнял. Ти си ранен.

Той се пошегува.

— Забравих да се отместя, когато една граната профуча край мен.

— Радвам се, че те виждам. Бях започнала да се чудя дали ще те видя отново.

— Надявам се, че ще имаш рокля и всичко останало за нашата дата — каза той, като пусна ръка около раменете й и нежно я помилва. Без да го забележи, той свали автомата от колана и постави дулото на сантиметри до нейното дясно слепоочие.

— Искам ресторант и всичко останало — смутено каза тя. — Чуваш ли?

— Какво?

— Не съм сигурна — прозвуча като изсвирване.

Пит помисли, че това е от успокоителните, които й бяха дали. Според него нямаше начин да се чуе странен шум от пукотевицата на огъня. Пръстът му стоеше на спусъка.

— Не чувам нищо — каза той.

— Не, не, чувам го отново.

Той се смути, тъй като тя отвори очи и се опита да стане. Наведе се да я целуне, държейки все още пръста си на спусъка на автомата. Ева се опита да надигне глава.

— Трябва да го чуваш.

— Довиждане, любима!

— Свирка на влак — каза тя възбудено. — Това е Ал. Той се е върнал.

Пит остави автомата и надигна глава към изхода на стълбището. Чу горе спорадична стрелба. Не свирка, а сигнал на дизелов локомотив!…

 

 

Джордино стоеше до машиниста и натискаше клаксона на дизеловия локомотив като полудял, докато влакът тракаше по релсите на път към мястото на сражението. Той се взираше непрекъснато към форта, който бе сега трудно разпознаваем след разрушенията и някак си по-широк, гледан от кабината на локомотива. Пълното опустошение и облаците черен дим, стигащи до небето, предизвикваха болка в сърцето му. По всичко изглеждаше, че спасителният отряд е твърде закъснял.

Харгроув наблюдаваше смаяно. Той не можеше да повярва, че някой може да оживее след такова разрушение. Почти всички парапети бяха съборени. Крепостните валове бяха отнесени. От предната стена, където беше главният портал, не беше останало нищо, освен малка грамада от камъни. Той беше учуден от броя на пръснатите наоколо трупове из територията на форта и четирите изгорели танка.

— Господи, но те са водили адска битка — измърмори Харгроув.

Джордино опря дулото на пистолета си в слепоочието на машиниста.

— Натисни спирачките и спри това нещо. Сега!

Машинистът — французин, подмамен от „Масар Ентърпрайсиз“ за двойна заплата да напусне работата си на супербързия влак между Париж и Лион, натисна спирачките и спря влака точно между форта и полевата главна квартира на Казим.

С безупречна точност бойците от специалното подразделение на Харгроув слязоха едновременно от двете страни на влака. Едната група се включи незабавно в атака срещу главната полева квартира на Мали, поставяйки Казим и неговия щаб в цайтнот. Другата група започна щурм срещу малийската армия в гръб. Прикритието и на двете групи беше осъществено веднага от хеликоптерите „Апах“, които за две минути се издигнаха във въздуха и заеха позиции за стрелба с техните ракети. Хеликоптерите бяха скрити в специалните вагони с брезентови покривала.

 

 

Изпаднал отново във внезапна паника, Казим стоеше и не проумяваше как американските специални части са се промъкнали през границата под носа на неговия радарен екран. Той се държеше за стомаха, изпаднал в шок от невъзможността да окаже съпротива.

Полковниците Манса и Чеик хванаха Казим от двете страни и го измъкнаха от палатката на щабквартирата. Заедно с него те влязоха в командирската кола, а капитан Батута седна зад кормилото. Исмаил Йерли, изгубил тяхната любов, се присламчи сам до седалката на Батута.

— Да се измъкваме оттук! — извика Манса на Батута, докато той и Чеик седнаха от двете страни на Казим на задната седалка. — В името на Аллаха, карай, преди да са ни убили!

Батута нямаше по-голямо желание да умира, отколкото своите началници. Като оставиха хората си да се бият в собствения им капан, офицерите нямаха задни мисли, че те ще напуснат бойното поле, за да спасят собствените си кожи. Уплашен извън нормалната логика, Батута форсира двигателя и включи колата на скорост. Тя забуксува в мекия пясък, без да помръдне. Панически Батута натискаше педала на газта. Двигателят изрева още веднъж, буксуването продължи, тъй като той действаше глупаво и некоординирано. Говорейки почти без глас, Казим изведнъж осъзна реалността и лицето му изразяваше ужас.

— Спасете ме! — викаше той. — Нареждам ви да ме спасите!

— Ти си глупак! — изкрещя Манса на Батута. — Намали газта или никога няма да излезем оттук!

— Опитвам се — отговори Батута, целият в пот.

Само Йерли седеше спокоен и приемаше съдбата си. Той поглеждаше през прозореца, като че ли виждаше смъртта да приближава в образа на висок, добре сложен мъж в американска защитна униформа.

 

 

Старши сержант Джейсън Расмусен от Парадайс Валей, Аризона, беше повел своя отряд от влака направо към главната полева квартира на Казим. Задачата му беше да прекъсне комуникациите, за да не могат малийците да алармират и да поискат въздушно подкрепление. Това беше най-бързата задача, която полковник Харгроув им бе поставил по време на брифинга, защото в противен случай всички щяха да станат пушечно месо, ако малийските изтребители ги засечаха, преди хеликоптерите им да са преминали мавританската граница.

След като хората от неговия отряд срещнаха слаба съпротива от обърканите малийски войници и успяха да прекъснат всички комуникации, Расмусен забеляза офицерската кола с крайчеца на очите си и започна да я преследва. Карайки след нея отзад, той забеляза три глави на задната седалка и две отпред. Първата му мисъл, когато видя колата да буксува, бе да вземе хората като заложници. Но след като тя се измъкна под носа му и увеличи скоростта си, той продължи да кара зад нея. Расмусен насочи своя автомат. Стреля по вратите и прозорците. Разхвърчаха се стъкла. След като той изпразни два пълнителя, колата започна да забавя ход, като че ли искаше да спре. Когато предпазливо се приближи, Расмусен видя, че шофьорът стоеше полуизлегнато до единия прозорец на колата, докато другият офицер беше паднал от отворената врата по гръб на земята. Третият човек, седящ между двамата на задната седалка беше застинал, сякаш се намираше под хипноза. Очите му бяха безжизнени. Цивилният на предната седалка бе клюмнал настрани със спокойно изражение на лицето и широко отворени очи. Офицерът в средата в очите на Расмусен изглеждаше като фелдмаршал от комиксите. Куртката на неговата униформа беше окичена със златни ширити, сърма, почетни знаци, ордени и медали. Расмусен не можеше да повярва, че този човек беше командващ малийската армия. Той се наведе през отворената врата и помръдна тялото на убития. То клюмна и той видя отворите от два куршума, които бяха минали през врата му.

Старши сержантът опипа и останалите, за да разбере дали някой се нуждае от медицинска помощ. Всички имаха фатални рани. Расмусен нямаше представа, че бе изпълнил своята мисия далеч над очакванията.

Без преки заповеди от Казим или от неговия щаб не съществуваха други офицери, които да координират въздушните атаки и не съществуваше опасност за ново нападение. Неочаквано сержантът от Аризона беше променил облика на западноафриканската нация. С вестта за смъртта на Казим щяха да бъдат сменени старите лидери на Мали от нова политическа сила, подкрепяща демократичната реформа. Щеше да бъде съставено ново правителство. То нямаше да се поддава на манипулациите на международни мошеници от рода на Ив Масар.

Без да знае, че е променил хода на историята, Расмусен сложи автомата на рамото си и се отправи обратно, за да помогне на другите бойци от отряда.

 

 

Изминаха почти десет дни, преди генерал Казим да бъде погребан неоплакан в пустинята, до мястото където беше убит. Гробът му остана завинаги незнаен.