Клайв Къслър
Сахара (39)

37.

Пазачите идваха и си отиваха на различни интервали, както обеща Мелика. Те рядко оставаха повече от минута, доволни, че двамата затворници усърдно товареха вагонетките със златна руда, като че ли се опитваха да постигнат своеобразен рекорд. След шест часа и половина всичките тридесет и пет вагонетки бяха пълни догоре. Джордино седна, опрял гръб до стената.

— Ти натовари 16 тона и какво получи — каза той, цитирайки позната песен.

— Станах с един ден по-възрастен и по-добре разбирам дълга — довърши Пит.

— И как натовари малините?

Пит седна до Джордино и се засмя.

— По време на едно пътуване из САЩ с моите съученици едно лято спряхме във ферма в Орегон, която търсеше берачи на малини. Мислехме, че е лесно да изкараме пари за храна и бензин. Те плащаха 50 цента на щайга, която както добре си спомням, събираше осем малки кутийки. Онова, което не знаехме, е, че малините са много по-малки и по-меки от ягодите. Товарехме бързо, колкото можем, но едва пълнехме една щайга до обяд.

— И за да спечелите повече, вие пълнехте дъната с пръст, а отгоре нареждахте малините.

Пит се засмя.

— Е, от това вече печелихме по 36 цента на час — и завърши песента.

— Какво мислиш, ще се случи, когато старата кучка установи, че на дъното на вагонетките сме сложили дървен материал и само отгоре малко златна руда.

— Няма да е щастлива.

— Ако хвърлим малко прах върху лещите на телевизионната камера, за да не могат да ни наблюдават, ще бъде хубав удар. Пазачите никога няма да открият това.

— Добре че нашата измама с товаренето ни спести време, без да изразходваме резервите си.

— Толкова съм жаден, че мога да погълна и прах.

— Ако не намерим скоро вода, няма да може да направим почивка.

Джордино гледаше веригите на своите белезници и след това релсите под вагонетките.

— Чудя се дали няма да може да си срежем веригите, като ги сложим на релсите и засилим върху тях една вагонетка.

— Мислих за това преди пет часа — каза Пит. — Веригите са твърде дебели. Няма да е трудно, ако оттук минава локомотивът на Юнион Пасифик.

— Мразя хората, които развалят играта — отвърна Джордино.

Пит внимателно повдигна парче златна руда, като го разглеждаше на светлината от лампата на каската си.

— Не съм геолог, но мога да кажа, че това е златоносен кварц. Съдейки по зърната и пукнатините в скалата, произхожда от приказно богата жила.

— Делът на Масар нараства, разширявайки неговата гадна империя.

Пит поклати неодобрително глава.

— Не, той не може да се разпростре толкова, без да си навлече данъчни проблеми. Обзалагам се, че той се измъква, като излива златото в калъп и съхранява някъде слитъци. Тъй като е французин, предполагам, че го прави в някоя от техните отвъдморски територии.

— Таити?

— Или Бора Бора, или Куруа. Само Масар и неговото куче Верен знаят със сигурност.

— Може би когато избягаме оттук, ще претърсим съкровищата му в южните морета.

Изведнъж Пит скочи и захапа пръста си в знак за тишина.

— Следващият от охраната идва — прошепна той.

Джордино сложи ухо и погледна надолу към шахтата. Пазачът все още не се забелязваше.

— Много умно от твоя страна, че разхвърли ненатоварената руда от другата страна на шахтата. Така може да чуем шума на техните стъпки, преди да са се появили.

— Да пунтираме работа.

Те се изправиха и започнаха да оформят повърхността на натоварените вагонетки. Пазачът туарег се разходи наоколо, като ги погледна за минута. След като зави и ги отмина, Пит се развика след него:

— Хей, приятел. Ние свършихме. Виж, всичко е натоварено. Време за почивка.

— Дай храна и вода — скочи Джордино.

Очите на пазача зашариха от Пит към линията, където бяха натоварените вагонетки. За да се увери, той извървя редицата от край до край и се върна обратно. Погледна малкото разпиляна руда върху пода на шахтата и скри главата си с литама. След това направи знак с автоматичната си пушка на Пит и Джордино да тръгнат към изхода на шахтата.

— Страх ги е да говорят тук — измърмори Джордино.

— Пазят се да не ги подкупим.

Влезли в главния тунел, те следваха тясното легло на релсите с голям наклон нагоре, стигащ до недрата на платото. Зададе се влак, извозващ руда, и те трябваше да притиснат гърбовете си до стената на тунела, за да може да мине. На малко разстояние по-нататък откриха отворена пещера, където се пресичаха релсите на другите шахти, свързани с голям елеватор, качващ четири вагонетки наведнъж.

— Къде извличат златото? — попита Джордино.

— Трябва да е на по-горното ниво, където рудата се смила на прах, след това се пресова и рафинира.

Охраната ги поведе към масивна желязна врата, монтирана върху яки стълбове, тежаща половин тон. Други двама туареги ги чакаха на отсрещната страна. За да отворят вратата, те използваха цялата си мускулна сила, след което мълчаливо направиха знак на Пит и Джордино да влязат. Един пазач им връчи мръсни ламаринени чаши, наполовина пълни с подсолена вода.

Пит пое чашата и я върна на пазача.

— Какво творчество! Вода, гарнирана с миша пикня.

Пазачът не разбра думите, но се досети за тях от изражението в очите на Пит. Той пое обратно чашата, изсипа водата в калта и го изрита в стаята.

— Това е, за да те научат, че на харизан кон копитата не се гледат — каза Джордино, смеейки се с пълно гърло, след като беше изпразнил чашата си на земята.

Техният нов дом беше широк десет метра и дълъг тридесет. Осветяваше се от четири крушки, обвити с тел. Четири износени дървени нара бяха поставени по дължината на двете стени. Бърлогата, както и да се наричаше тя, нямаше вентилация и въздухът от спарени човешки тела беше непоносим. Санитарните удобства бяха няколко дупки, пробити в скалата по протежение на най-отдалечената стена. В средата имаше две дълги маси за хранене с грубо сковани дървени пейки. При тези условия, предполагаше Пит, трябваше да живеят повече от триста човека, обвинени и осъдени за незначителни деяния. Телата, които се измъкваха от най-близките бункери, изглеждаха на Пит като коматозни, а лицата им бяха безизразни като зелки. Двадесет мъже се бяха наредили около масата, хранейки се с ръце от обща чиния като просяци. Никое от лицата не изглеждаше уплашено или загрижено. Те просто бяха лишени от емоция хора, захвърлени в калта и изтощени от липсата на храна и спокойствие. Движеха се механично, като живи сенки, гледаха тъпо и безцелно. Нищо не можеше да даде по-ясна представа на Пит и Джордино за морето от човешка мизерия, както го направиха тези хора с тяхното държание.

— Не прилича на карнавална атмосфера — забеляза Джордино.

— Хуманитарните принципи тук не са на почит — каза разочаровано Пит. — По-лошо е, отколкото си го представях.

— Много по-лошо — съгласи се Джордино, стискайки нос, за да се предпази от неприятната миризма, — черната дупка в Калкута не представлява нищо в сравнение с това тук.

— Яде ли ти се?

Джордино се извърна, гледайки останките по стената на чинията.

— Апетитът ми току-що се изпари.

Почти непоносимият въздух за дишане и липсата на вентилация в пещерообразната бърлога, заедно с наблъсканите едно до друго човешки тела повишаваха температурата до нетърпими граници. Но Пит изведнъж почувства, че му става студено, сякаш бе стъпил върху айсберг. За момент цялата злоба и ад го бяха напуснали и го обхвана ужас и безпомощност, когато разпозна една фигура, влачеща се като пребит звяр от дясната страна на пещерата. Той скочи и се озова близо до една жена, която носеше болно дете.

— Ева! — каза той нежно.

Тя беше облечена дрипаво, изморена от непосилния труд и липса на храна, лицето й беше бледо, нашарено с рани. Обърна се и погледна към него с очи, изразяващи надежда.

— Какво желаете?

— Ева, аз съм Дърк.

Това не я смути.

— Оставете ме сама — каза тя. — Това малко момиче е много болно.

Той й подаде ръка и се приближи по-близо.

— Погледни ме, аз съм Дърк Пит.

Тогава тя го позна.

— О, Дърк, ти ли си наистина?

Той я целуна нежно и погали раните по лицето й.

— Ако не съм аз, то някой си прави жестока шега с нас двамата.

Джордино се доближи до рамото на Пит.

— Твоя приятелка?

Пит отговори:

— Доктор Ева Роджас. Дамата, която срещнах в Кайро.

— Как се е озовавала тук? — попита той изненадано.

— Как наистина? — я попита той.

— Генерал Казим отвлече нашия самолет и ни изпрати тук да работим в мините.

— Но защо? — настояваше Пит. — С какво го засегнахте?

— Нашият здравен екип към ООН под ръководството на доктор Франк Хопър беше много близо до идентификацията на токсичния замърсител, който убива местните хора навсякъде в пустинята. Прибрахме се обратно в Кайро с биологичните проби за анализ.

Пит погледна към Джордино.

— Масар ни попита дали работим с доктор Хопър и неговата група.

Джордино добави:

— Сещам се. Той трябва да е знаел, че Казим вече ги е изпратил тук.

Тя постави мокра кърпичка върху лицето на малкото момиченце и се обърна отново към Пит.

— Защо дойдохте в Мали? Сега вие ще умрете, като повечето от нас.

— Ние имаме задача, спомняш ли си?

Цялото внимание на Пит беше погълнато от Ева и той не забеляза тримата мъже, които предпазливо се движеха между наровете и ги наобиколиха. Водачът беше висок мъж с червендалесто лице и гъста брада. Другите двама изглеждаха изтощени и дрипави. По голите им гърбове и по кръста личаха следи от камшик. Учудените изражения на лицата им предизвикаха усмивка у Джордино, когато се обърна и ги видя. Физическото им състояние беше такова, че той би ги оставил да минат през гърдите му, без да почувства задушаване.

— Досаждат ли ви тези мъже? — обърна се червендалестият към Ева.

— Не, съвсем не — отговори Ева. — Това е Дърк Пит — човекът, който ми спаси живота в Египет.

— Човекът от НЮМА?

— Същият — отговори Пит. Той посочи Джордино. — Това е моят приятел Ал Джордино.

— Аз съм Франк Хопър, а този приятел отляво е Уорън Гримес.

— Ева ми разказа голяма история за вас в Кайро.

— Дълбоко съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива непредвидени обстоятелства. — Хопър гледаше двете дълбоки резки върху бузите на Пит и докосна една такава на собственото си лице. — Изглежда, че и двамата сме ядосали Мелика.

— Само върху лявата буза. Дясната е от друг случай.

Третият човек се приближи до тях и си подаде ръката.

— Майор Йън Феъруедър — представи се той.

Пит подаде ръка.

— Британец?

Феъруедър уточни:

— Ливърпул.

— Защо сте попаднали тук?

— Бях водач на туристическо сафари в Сахара, докато едно от тях беше нападнато от подивели местни жители. По чудо спасих живота си и след дълго скитане из пустинята бях заловен и хоспитализиран в Гао. Генерал Затеб Казим ме арестува, така че не успях да избягам и както виждате ме изпрати тук в Тебеца.

— Ние извършихме патологични изследвания на тези местни жители, за които говорите, майор Феъруедър — обясни Хопър. — Всички са мъртви от мистериозен химичен компаунд.

— Синтетичната аминокиселина и кобалт — каза Пит.

Хопър и Гримес потръпнаха от изненада.

— Какво? Какво казахте? — настоя Гримес.

— Токсичното замърсяване, причиняващо смърт и заболяване из цялата територия на Мали, е органометален компаунд, комбинация на известна аминокиселина и кобалт.

— Как е възможно да знаете това? — попита Хопър.

— Докато вашият екип разследваше пустинята, аз изследвах водите на Нигер.

— И вие идентифицирахте веществото — каза Хопър с нотка оптимизъм, която липсваше преди.

Пит накратко разказа за експлозията на червения прилив и отлив, за своята експедиция по река Нигер и за евентуалния полет на Руди Гън с техните данни.

— Да благодарим на бога, че вашите резултати са изнесени — каза Хопър.

— Източникът! — настояваше Гримес. — Къде е източникът?

— Форт Фуро — отговори му Джордино.

— Няма начин — слушаше Гримес със съмнение. — Форт Фуро и зоните на замърсяване са отдалечени на стотици километри.

— Замърсяването се пренася от движението на подземната вода — уточни Пит. — Ал и аз хвърлихме поглед отвътре в завода, преди да бъдем заловени. Ядрени отпадъци с високо ниво на радиоактивност, превишаващи 10 пъти обикновените токсични отпадъци, които се изгарят, се заравят в подземни пещери, откъдето изтичат и замърсяват подпочвената вода.

— Международните организации за регулиране и опазване на околната среда трябваше да съобщят за това — възрази Гримес. — Вредата от токсично замърсяване от завод с мащаба на форт Фуро е непредсказуема.

— Стига разговори — каза Хопър. — Времето е ценно. Ние трябва да съставим план за бягството на тези мъже.

— Какво ще кажете за вашите хора?

— Ние не сме в състояние да прекосим пустинята. Нашата издръжливост е изчерпана и физически сме изтощени от робската работа в мините. Твърде малко сън, храна, вода. Няма начин да осъществим това. Така че ние избрахме следващото по-добро нещо. Надявахме се на новите, за да изберем някой като вас, пристигнал в добро физическо състояние.

Пит погледна към Ева.

— Аз не мога да я оставя.

— Тогава останете и умрете заедно с нас! — прекъсна го Гримес. — Вие сте единствената надежда за всеки в тази дяволска дупка.

Ева хвана Пит за ръката.

— Ти трябва да заминеш и да го направиш бързо! — каза тя. — Преди да е станало късно…

— Тя е права, знаете ли — добави Феъруедър. — Четиридесет и осем часа в шахтите и те ще ви пречупят. Погледнете нас. Ние сме изцедени. Никой от нас не може да измине 5 метра в пустинята, без да падне.

Пит гледаше мръсния под.

— Колко далеч мислите, че можем да изминем аз и Ал без вода? До десет, може би тридесет километра.

— Достатъчно ни е да заложим на един човек! — каза Хопър. — Ще оставим на вас да решите кой да избяга и кой да остане.

Пит поклати глава.

— Ал и аз ще тръгнем заедно.

— Двама няма да стигнат достатъчно далече, за да се спасят.

— За какво разстояние става въпрос? — попита Джордино.

— Транссахарската автомагистрала е на около 400 километра източно оттук — отговори Феъруедър. — Ще трябва да се надявате на късмета си. Веднъж излезли на магистралата, ще можете да стопирате минаваща кола.

Пит се почеса по главата, сякаш не беше чул правилно Феъруедър.

— Може би пропуснах нещо. Вие не пожелахте да обясните как ще изминем бързо тези километри.

— Ще откраднете една от колите на О’Банион, когато излезете на повърхността. Тя ще ви помогне да стигнете бързо.

— Малко оптимизъм, нали? — каза Пит. — Какво ще стане, ако резервоарът й е празен?

— Никой не държи кола с празен резервоар в пустинята — каза уверено Феъруедър.

— Значи излизаме оттук, натискаме елеваторния бутон, качваме се на повърхността и тръгваме спокойно по своя път — заключи весело Джордино. — Разбира се, ще го направим.

Хопър се засмя.

— Имате ли по-добър план?

— Да бъдем честни — засмя се също Пит, — ние нямахме дори идея.

— Трябва да избързаме малко с нещата — безпокоеше се Феъруедър. — Мелика ще върне всички в мините след около час.

Пит огледа затворническата пещера.

— Всички ли взривявате и товарите злато?

— Политическите затворници, към които се числим и ние — отговори Гримес, — копаят и товарят златната руда, след като скалата е взривена. Криминалните работят на скалния участък и разкриват пластовете. От тях също така определят състава на взривната група. Бедните дяволи, никой от тях не изкарва дълго. Ако не се самовзривяват при боравенето с експлозивите, те умират от живака и цианида, които се използват при амалгамирането и рафинацията на златото.

— Колко чужденци сте вие?

— От нашия екип бяхме шест, но останахме пет. Една бе убита от Мелика, която я преби до смърт.

— Жена?

Хопър обясни:

— Д-р Мери Виктор, една много жизнена дама, от най-добрите физиолози в Европа. — Хопър се развълнува от преживяното. — Тя беше третата, откакто пристигнахме. Две от жените на френските инженери от форт Фуро също бяха убити от Мелика. — Той спря за момент и се загледа тъжно в изоставеното момиче на нара. — Техните деца изпитаха най-лошото и ние не можем да направим нищо.

— Боже мой! — прошепна Пит. — Разбира се, разбира се! Масар не би разрешил на инженерите, които са строили завода, да се върнат във Франция и да разкажат истината.

— Колко жени и деца, казахте, че са тук? — попита навъсено Джордино.

— Точно девет жени с четири малки деца — отговори Феъруедър.

— Не разбирате ли? — каза меко Ева. — Колкото по-скоро се измъкнете и ни окажете помощ, толкова повече хора ще бъдат спасени.

Пит не се нуждаеше от повече аргументи. Той се обърна с лице към Хопър и Феъруедър.

— Окей. Да чуя вашия план.