Клайв Къслър
Сахара (15)

13.

Летящи късове метал и пушек раздираха въздуха. Хвърчаха перки, спасителни лодки, човешки трупове. За няколко секунди настъпи необичайна тишина над реката, прекъсвана само от лекото пукане от горящия на повърхността на водата газьол. След това, сякаш от дълбините на ада, се чу един агонизиращ глас, който се сля с шума на водата:

— Западни помияри! — крещеше Кету. — Вие ми избихте екипажа.

Той стоеше там срещу сивото небе, кръв струеше от рамото му, скован от потресаващия физически шок на трагедията, която се разигра около него.

Гън го наблюдаваше от височината на варелите изпразнени боеприпаси. Кету също го гледаше с безразличие, но в същия момент фокусира Пит, който се отдалечаваше по палубата, за да се хване за руля.

— Западни помияри! — продължаваше да вика Кету.

— Играта си е игра — отговори Пит, като се надвикваше с пукота на пламъците от разсипаното гориво. — Вие загубихте лотарията. — След което добави: — Напуснете вашия кораб. Ние ще се доближим и ще ви вземем.

Много бързо, почти като светкавица на фотоапарат, Кету се спусна по стълбата и се затича към кърмата.

— Засечи го, Руди — обади се Пит от кокпита. — Той отива към картечницата на кърмата.

Гън не каза нищо, но приготви една автоматична пушка „Ремингтън TP 870“ в случай, че оня се опиташе да стреля.

През това време Пит беше извадил „Калиопа“ извън мястото на битката и я насочваше към средата на реката, за да продължат по-нататък. Наоколо имаше само плаващи отпадъци от разбитите съдове. Канонерката на капитан Кету направи своя старт — финал към дъното на реката. Водата почти беше стигнала колената на Кету — когато той се добра до 30-милиметровата картечница на кърмата, насочи я и натисна стартовия бутон за стрелба.

— Ал! — извика Пит.

Отговорът, който получи, бе безшумното изстрелване на торпедна ракета, която Джордино пусна от куличката на яхтата. Облак оранжев пламък и бял пушек скриха канонерката на Кету.

Гън се появи откъм страната на Пит на кокпита и изпразни автоматичната пушка върху Кету. Те вече бяха твърде далеч, за да забележат омразата в очите му, нито пък видяха как той умира върху кърмата, натискайки бутона на картечницата.

Огледаха яхтата и установиха, че са се отървали с незначителни щети. След това Джордино изстреля своята последна ракета, която потопи и другата канонерка. Командващият военния и речен флот на Бенин, както и самият флот повече не съществуваха.

Пит побърза да се отърси от преживяванията около битката и да види какво става на неговия кораб и с неговите приятели. Гън се показа, леко накуцвайки и с малка рана върху плешивата си глава. Джордино се появи от машинната зала и приличаше на човек, току-що завърнал се от хандбално игрище — потен и мръсен, но готов за игра.

Той посочи реката:

— Преминахме ли в други води сега? — прошепна в ухото на Пит.

— Още не — отвърна Пит. — При тази скорост ще пресечем Нигер след 20 минути.

— Да се надяваме, че не сме оставили свидетели.

— Не разчитай на това. Дори да е нямало съгледвачи, някой трябва да е засякъл битката на брега.

Гън потупа Пит по рамото и добави:

— Колкото по-бързо стигнем Нигер, толкова по-добре. Ще се оттеглим и сме спасени отново.

— Положително — съгласи се Пит. Той хвърли бърз поглед върху сателитната чиния и комуникационната антена, засегната от изстрелите. — Твърде много време ще ни трябва за контакт с адмирала и изготвяне на пълен доклад.

— Нито пък е възможно лабораторните специалисти на НЮМА да получат моите данни — каза тъжно Гън.

— Много лошо, че няма да може да му разкажем за нашата ваканционна разходка, която за малко щеше да стане кървава баня — допълни Джордино.

— Ние сме пушечно месо, ако не намерим начин да се измъкнем оттук — каза Пит загрижено.

— Изпитвам силно желание да видя лицето на адмирала.

— Ще можеш — провикна се Пит, — ще можеш.

Каква нелепа бъркотия, мислеше си Пит, само за ден и половина, откакто започнаха работа, вече бяха убили поне трима души, свалили един хеликоптер и потопили две канонерки. Всичко в името на човечеството, усмихваше се той със сарказъм. Нямаше време за връщане назад от този момент. Те трябваше да открият замърсителя, преди силите за сигурност на Нигер или на Мали да ги спрат. С други думи, животът им не струваше повече от един скъсан долар. Пит погледна малкия радарен диск зад кокпита. Имаха спасителна връзка въпреки всичко. Дискът не беше повреден и все още работеше. Щеше да бъде дяволски трудно да пътуват нощем по реката или при мъгла без него. Загубата на сателитната навигация означаваше, че трябваше да установят входа на замърсяването на реката, като оставят маркировъчни знаци върху сушата. А те се движеха със скорост около 70 възела. Пит се тревожеше само да не би при тази скорост да опре дъното някъде или да се удари корпусът. За щастие реката беше достатъчно дълбока. Те влязоха в територията на Нигер след 11 минути. Нямаше и следа от сили за сигурност.

Четири часа по-късно те зареждаха с гориво в един док близо до столицата Ниамей. След зареждането и традиционните формалности от страна на западноафриканските имиграционни власти, на тях им беше разрешено да продължат по-нататък. Тъй като улицата на Ниамей около моста над реката беше наименувана на името на Джон Ф. Кенеди, Джордино говореше с бърз весел глас:

— Колкото по-далеч, толкова по-добре. Нещата не са по-лоши, отколкото са в действителност.

— Но не са и добри — обади се Пит от румпела. — И нещата могат да станат като цяло много по-лоши.

Джордино го изгледа:

— Що за глупост? Хората в тази страна не ми изглеждат с намерение да ни вземат за говеждо месо.

— Но тук нещата се нареждат твърде лесно — каза Пит бавно. — Нещата не стават по такъв начин в тази част на света. Естествено, не и в Африка, не след нашата схватка с флота на Бенин. Забеляза ли, че докато си показвахме паспортите и корабните документи на имиграционните власти, нямаше нито един полицай или военен?

— Учудващо — произнесе Джордино, — или улеснена процедура може би.

— Никога. — Пит поклати отрицателно глава. — Обзалагам се, че някой играе някаква игра с нас.

— Ти мислиш, че нигерийските власти знаят за нашата среща с флота на Бенин?

— Слуховете се разпространяват много бързо тук и се обзалагам, че пътуват преди нас. Бенинските военни най-естествено подкрепят правителството на Нигер.

Джордино попита неуверено:

— Тогава защо местните власти не ни арестуваха?

— Нямам представа — изрече Пит със съмнение.

— Сандекър? — предложи Джордино. — Може би той се е намесил?

Пит поклати глава:

— Адмиралът може да е голяма клечка във Вашингтон, но тук не играе.

— Тогава някой иска да получи нещо от нас.

— Мисля, че си на верен път.

— Но какво? — попита Джордино. — Извън данните за замърсяването…

— Освен нас тримата, Сандекър и Чапман, никой не знае целта на нашия проект, освен ако не е изтекла информация, тогава това е нещо друго.

— Какво например?

Пит се замисли:

— Би ли повярвал, ако това е нашата яхта?

— „Калиопа“? — Джордино бе леко разочарован. — Ще трябва да измислиш нещо по-добро от това.

— Не — каза твърдо Пит. — Помисли. Един супермодерен съд, произведен по поръчка, развива скорост 70 възела и е достатъчно мощен, за да порази един хеликоптер и два малки бойни кораба за три минути. Всеки западноафрикански военен лидер ще даде мило и драго да я притежава.

— Окей. Приемам това — каза Джордино. — Но отговори ми. Ако „Калиопа“ е толкова желана, защо не беше конфискувана от властите на Нигер, докато зареждахме в дока на Ниамей?

— Изстрел в тъмното. Окей, някой е провалил сделката.

— Кой?

— Не зная.

— Защо?

— Не мога да кажа.

— Тогава кога ще ни пуснат гилотината?

— Те ни дадоха малко почивка. Отговорът на този въпрос ще дойде в Мали.

Джордино погледна към Пит.

— Но ние няма да се връщаме обратно.

— Ние си купихме двупосочен билет, когато потопихме флота на Бенин.

— Твърдо вярвам, че това е половината от комедията.

— Комедията свърши. — Пит погледна към бреговете на реката. Зелената растителност се сменяше с малки храсти, гола земя, жълта тиня. — Съобразявайки се с терена, ние може да продадем яхтата срещу камили. Защото, надявам се, всички искаме да се върнем вкъщи отново.

— О, господи — въздъхна Джордино. — Можеш ли да ни нарисуваш, яздейки муле в натура?

— Невъзможно.

— Ще оцелеем — каза Джордино, — адмиралът ще направи всичко възможно да ни върне с ковчезите вкъщи. В това поне съм сигурен.