Клайв Къслър
Сахара (38)

36.

Предвижданото тържествено посрещане в Тебеца на Пит и Джордино не предизвикваше интерес от страна на местните сановници. Двама туареги ги поздравиха тихо с насочени автоматични пушки и с тройно заключени вериги на ръцете и глезените на краката. Поизносените вериги и белезници създаваха впечатлението, че са сменили няколко собственика.

Двамата приятели бяха набутани в задната част на малка камионетка „Рено“. Един туарег шофираше, докато двама се качиха отзад стискайки пушките между бедрата си и гледайки зорко затворниците през цепката на индиговосините литами, покриващи главите им.

Пит обърна малко внимание на пазачите си, тъй като двигателят стартира и камионетката тръгна от площадката, където бяха кацнали. Хеликоптерът, който ги беше докарал от форт Фуро, бързо се издигна в нажежения като пещ въздух и пое обратно, откъдето беше дошъл. Пит вече беше претеглил плановете за бягство. Погледът му изучаваше заобикалящия го ландшафт. Не засече никакви наблюдателници, не се виждаха никакви охранителни постове. Всеки опит за бягство да се пресекат 400 километра открита пустиня, докато бяха оковани във веригите, изглеждаше непреодолим. Бягството беше невъзможно, но той бързо отхвърли подобни мисли на пълна безнадеждност.

Това беше мъртва земя, където не растеше нищо. Ниските кафяви дюни изникваха като брадавици, докъдето стигаше погледа на Пит, отделени от малки долини от брилянтно бял пясък. Само по посока на запад се издигаше високо скално плато над пустинния килим. Това беше богата страна, криеща в себе си красота, трудна за описване. Тя напомняше на Пит за сценария на стария филм „Песента на пустинята“.

Седейки на пода на камионетката, той напрягаше ума си и мислите му летяха извън нея. Пътят, ако можеше да се нарече такъв, представляваше издълбани коловози от гумите на камионите, които водеха към платото. Не се забелязваха никакви постройки или коли. Той започна да се чуди дали мините в Тебеца не бяха мит.

След двадесет минути камионетката намали, след това зави в тясна падина, водеща към платото. Пясъкът беше мек и проникваше дълбоко в пукнатините, така че се наложи затворниците и охраната да излязат да тикат камионетката до здрава почва. След почти километър шофьорът влезе в тунел, широк колкото да премине камион, след което навлезе в дълга галерия изкопана скала.

Шофьорът спря пред ярко осветен тунел. Охраната скочи на земята. Под дулата на пушките Пит и Джордино, оковани във вериги, слязоха. Охраната ги вкара в тунела и те спряха, благодарни, че ще бъдат защитени от слънцето в хладното подземие.

Галерията представляваше коридор с укрепени стени и покрит с глина под. Те преминаха серия сводове, издълбани в скалата, и старинни врати. Пазачите спряха пред широка двойна врата в края на коридора, отвориха я и ги вкараха вътре. Двамата мъже се учудиха, че се озоваха върху дебел син килим в приемна стая, толкова луксозна като всяка приемна на голяма компания, намираща се на Пето авеню в Ню Йорк.

Стените й бяха боядисани в светлосиньо, в тон с килима и декорирани с фотографии на характерни изгреви и залези в пустинята. Светлината идваше от високи хромови лампи с меко излъчване. Точно в центъра имаше акациево бюро с кожен диван и кресла. В двата ъгъла стояха скулптури на туареги мъж и жена. Въздухът в приемната беше прохладен и не миришеше на влага. Пит долови лек аромат на портокалов цвят. Една жена седеше зад бюрото. Тя беше твърде красива — с пурпурносини очи и дълга черна коса, която се спускаше почти до облегалката на стола й. Беше средиземноморски тип, но от каква националност, на Пит му беше трудно да каже. Жената се повдигна от стола, показвайки безупречното си тяло, облечено в нещо като индийско сари, отвори вратата между скулптурите, протегна ръка и ги покани да влязат.

Те пристъпиха в голяма стая с висок таван, на който всички стени бяха отрупани с рафтове книги. Цялата стая беше една гигантска скулптура, издълбана в скалата. Пред тях се изправи подковообразно бюро, издълбано от скалата и слято с пода. Плотът му беше отрупан с инженерни диаграми и чертежи. През бюрото бяха поставени една срещу друга две каменни пейки, а между тях скулптирана от скалата масичка. Освен книгата, единственото нещо, което не беше от камък, се оказа дървеният макет на минната галерия.

Един много висок човек стоеше в далечния ъгъл на стаята, погълнат от книга, която беше взел от лавицата. Беше облечен в пурпурна роба на номад, с бял литам около главата си. Под робата се подаваха два каубойски ботуша, които изглеждаха непривично. Пит и Джордино стояха така известно време, преди той да се обърне и забележи тяхното присъствие. После пак се зарови в страниците на книгата, като че ли неговите посетители си бяха заминали.

— Хубаво местенце си имате тук — отвори уста Джордино. Гласът му отекна в стаята. — Скъпичко трябва да ви струва.

— Може да използвате някои витрини — каза Пит, показвайки лавиците с книги. След това погледна нагоре. — Тази цветна лампа ще помогне да стане по светло.

О’Банион постави книгата върху други два тома и ги погледна с нарастващо любопитство.

— Ще трябва да пробиете 120 метра солидна скала, за да видите слънцето. Но аз имам по-практични проекти за моите работници, без да ми струват нищо.

— Не искате да кажете роби — каза Пит.

О’Банион повдигна рамене.

— Роби, работници, затворници, те са едно и също в Тебеца. — Той сложи книгата на полицата и се приближи към тях.

Пит никога не беше заставал близо до някого, който беше почти с две глави над него. Той трябваше да вдига главата си нагоре, за да може да вижда очите му.

— И ние сме последното попълнение на вашата армия роби.

— Както без съмнение господин Масар ви е осведомил, копаенето в мините е по-безболезнено, отколкото да бъдете измъчвани от диваците на генерал Казим. Трябва да сте му благодарни.

— Не предполагам, че има някакъв шанс за парола, господин…

— Името ми е Селиг О’Банион. Ръководя производството на мината. Няма парола. Веднъж слезли в рудника, вие не ще излезете обратно.

— Дори за погребение? — попита Джордино без капка страх.

— Имаме подземна шахта за онези, които издъхнат — отговори О’Банион.

— Вие сте убиец като Казим — каза Пит, — може би по-лош.

— Запознат съм с вашите статии по подводно изследване, господин Пит — каза О’Банион, ласкаейки самолюбието на Пит. — Ще ми бъде приятно да имам събеседник, чийто интелект е на моето ниво. Намирам вашите трудове върху изследването на дълбочината на океаните за особено интересни. Ще трябва да се виждаме от време на време, за да ми разкажете за други ваши операции.

Лицето на Пит стана ледено.

— Привилегии твърде скоро след хвърлянето ми в затвора? Не, благодаря. Предпочитам да се храня с хамалите.

О’Банион замълча за момент.

— Размислете, господин Пит, може би ще промените мнението си, след като поработите няколко дни под ръководството на Мелика.

— Кой?

— Моята надзирателка. Тя притежава необичайно жесток характер. Вие двамата сте с добра физика. Ще сравним при следващата ни среща дали не е успяла да ви превърне в двойка сломени твари.

— Жена? — попита с любопитство Джордино.

— Жена, която няма никога да срещнете отново.

Пит не каза нищо. Светът познаваше солните мини и Сахара. Те бяха се превърнали в мръсна дума за черни и бели работници. Но златната мина поддържана и разработвана от роби, беше съвсем непознато. Това беше нещо ново. Без съмнение, генерал Казим имаше пръст в печалбите, но производството беше една от сделките на Масар. Квазизаводът за детоксификация, златната мина и бог само знаеше какво още. Това беше голяма игра; игра, която се разклоняваше в много посоки като пипалата на октопод. Една международна игра, която не носеше само пари, а неконтролирана власт.

О’Банион се доближи до бюрото си и натисна един бутон, монтиран върху малка конзола. Вратата се отвори и двама души от охраната влязоха и застанаха зад Пит и Джордино. Джордино погледна към Пит, търсейки знак, кимване или движение на очите като сигнал за координирана атака на охраната. Той подсмръкна без смущение, очаквайки Пит да каже нещо. Но Пит стоеше неподвижен, като че ли усещането на белезниците на китките и глезените беше потиснало чувството му за спасение. По някакъв начин въпреки всичко той трябваше да фокусира своите усилия, за да предаде тайната на форт Фуро в ръцете на Сандекър или да умре, опитвайки се да направи това.

— Искам да зная за кого ще работя? — попита Пит.

— Не знаете ли? — попита на свой ред О’Банион сухо.

— За Масар и неговото протеже Казим?

— Двама от трима. Не е лошо.

— Кой е третият?

— Аз, разбира се — отвърна О’Банион търпеливо. — Най-изгодният договор. Масар Ентърпрайсиз обезпечава оборудването и урежда продажбата на златото. Казим обезпечава работната ръка, а аз ръководя мината и работата по отделянето на златото, което е само играчка, тъй като открих златната жила.

— Получават ли някакъв процент малийците от мината?

— Никакъв — каза безучастно О’Банион. — Какво би направила нация от просяци с богатите, ако те попаднат в нейните лапи? Ще бъдат ограбени и изгонени. Международните бизнесмени използват всяка възможност, която би им донесла предимство, и няма да се оставят на тълпа невежи и неграмотни аборигени. Не, г-н Пит, бедният трябва да си остане беден.

— Посветихте ли ги във вашата философия?

Изражението на О’Банион изразяваше пълна досада.

— Какъв скучен щеше да бъде светът, ако всички бяха богати.

Пит смени темата.

— Колко мъже умират годишно?

— Различно. Понякога двеста, понякога триста, зависи от болестните епидемии или от инциденти в мината. В действителност не им водя сметка.

— Предполага се, че работниците не стачкуват — каза заядливо Джордино.

— Няма работа, няма храна — заключи О’Банион. — А след това Мелика обикновено ги раздвижва, дерейки им кожата с кожен камшик.

— Много съм добър с кирката и лопатата! — изрази желанието си Джордино.

— Вие бързо ще станете експерт. Ако не, или причините неприятности, ще ви прехвърля в секцията за екстракция. — О’Банион замълча и погледна часовника си. — Време е да започнете петнадесетчасовата работна смяна.

— Но ние не сме се хранили от вчера! — оплака се Пит.

— Нито ще се храните днес! — О’Банион направи знак на охраната и се обърна към своя шкаф книги. — Отведете ги.

Охраната ги изведе. Освен приемчика и двамата мъже, облечени в дочени облекла и каски с миньорски лампи на главите си, които разговаряха на френски и проверяваха парче златна руда с лупа, не се виждаха никакви други хора, докато стигнаха до един голям асансьор със застлан под и метални стени. Вратите му се отвориха и операторът туарег ги вкара вътре. Металният сандък започна да се издига нагоре по стените на шахтата.

Асансьорът се движеше бързо, изкачването сякаш нямаше край. Мяркаха се черни кухини, техните кръгли отвори маркираха входа към по-горните галерии. Пит пресметна, че те се изкачваха почти километър, когато асансьорът започна да намалява и накрая спря. Операторът отвори вратата, разкриваща една тясна хоризонтална шахта, завършваща в скалата. Двамата пазачи ги придружиха до тежка метална врата. Единият от тях извади връзка ключове от робата си, намери необходимия ключ и отключи. Пит и Джордино бяха избутани встрани, за да се отвори вратата. Отвътре се показа широка шахта с тесни релси, застопорени на пода. Пазачите затвориха вратата и ги оставиха да стоят там. По навик Джордино провери вратата. Тя бе около 2 инча дебела и нямаше дръжка отвътре, само ключалка.

— Няма да можем да използваме този изход, ако не откраднем ключ.

— Използва се само служебно — каза Пит. — От О’Банион и неговите приближени.

— Тогава трябва да намерим друг път. Те явно вадят златото през друга вертикална шахта.

Пит гледаше към вратата замислено.

— Не, не мога да приема това. Това или е служебен асансьор, или нищо.

Преди Джордино да може да отговори, бучене на електрически мотор и шум от скърцане на стоманени колела върху релси дойде от единия край на шахтата. Малък електрически локомотив, теглещ дълга редица празни вагонетки за златна руда, се появи пред тях и забави ход, за да спре. Една чернокожа жена слезе от мястото на машиниста и застана пред двамата мъже.

Пит никога не беше заглеждал жена с тяло, почти толкова широко, колкото и високо. Тя беше, реши той, най-грозната жена, която вижда. Приличаше на горгона, поставена на корниза на средновековна катедрала. Солиден кожен камшик се показваше от ръката й, сякаш беше израснала с него. Без да каже нито дума тя се приближи до Пит.

— Аз съм Мелика, надзирател на мините. Изисквам подчинение и никакви въпроси. Разбрахте ли?

Пит се засмя.

— Модерен опит. Получаваш заповеди от някой, който прилича на крастава жаба и има проблеми с теглото.

Той видя свистящия камшик във въздуха, но беше твърде късно да се предпази или да го отклони встрани. Камшикът го засегна в лицето и той видя звезди пред очите си. Причерня му от болка.

— Днес всеки иска да ме бие! — каза Пит през зъби.

— Кратък урок по дисциплина! — изсъска тя. След това с леко движение, невероятно за тежкото й тяло, изплющя с камшика откъм гърба Джордино по главата. Но тя не бе достатъчно бърза. Противно на Пит, той се предпази. Хвана я за китката с желязна хватка, така че камшикът увисна във въздуха. Бавно, като при канадска борба, мускулите на ръцете им се напрегнаха, блокирайки всяко усилие по тяхна команда.

Мелика беше силна като вол. Тя никога не беше си представяла, че някакъв мъж ще й се противопостави толкова твърдо. Очите й се разтвориха от изненада, след това от неверие и после от гняв. С другата си ръка Джордино изби дръжката от ръката й и го хвърли в една вагонетка.

— Мръсна гад! — съскаше тя. — Ще ми платиш за това!

Джордино сви устни и й изпрати въздушна целувка.

— Взаимоотношенията любов-омраза са най-доброто.

Тази подигравка му струва скъпо. Той пропусна да забележи как вдигнатият й крак се стовари в слабините му. Джордино изпусна ръката й, падна на колене и се преви от болка.

Мелика се засмя сатанински.

— Глупаци, ще се проклинате в ада, както не може да си представите!

Тя нямаше повече време за разговори, прибра си хвърления камшик и изрече една-единствена дума:

— Вътре!

Пет минути по-късно влакът с камионетки спря и след това продължи към шахтата. Лампите, поставени на рядко, хвърляха тъмни сенки. Мъжки гласове се смесваха с шума на влака и малко по-късно те видяха светлината на техните лампи мъждеещи наоколо. Мъжете се охраняваха от туареги с палки и пушки, които им подвикваха с уморени груби гласове. Всички бяха африканци — някои туземци от юга, други — обитатели на пустинята. Зомбите от старите филми на ужаса изглеждаха с по-добро здраве, отколкото тези бедни нещастници. Те се движеха бавно, влачейки краката си. Повечето носеха само парцаливи шорти. Пот обливаше телата им и се смесваше с праха от скалата. Празният поглед в очите им и изпитите им лица, мършавите им тела говореха за гладна диета. Други имаха мръсни превръзки около лактите си.

Камионетките свършваха при разбитата от експлозива скала. Мелика караше локомотива.

— Дръпнете се! — нареди тя.

Пит помогна на Джордино да се отстрани от камионетките, като го подкрепяше с една ръка. Те застанаха до един дрипав и изнемощял работник. Устните на Мелика се свиха в ехидна усмивка.

— Скоро ще заприличате на тези гадове.

— Би трябвало да раздавате витамини и железни ръкавици — каза Джордино, противопоставяйки се внезапно. Лицето му бе посивяло от болка.

Мелика замахна с камшика и го удари през кръста. Джордино не възрази, нито се противопостави. Тези хора не са оскотели, помисли си тя. Беше въпрос на време, преди да ги превърне в животни.

— Взривната група има нещастни случаи — каза тя безцеремонно. — Изгубиха крайници по време на работа.

— Напомням, че не съм доброволец — измърмори Пит.

— Ще товариш скалната маса във вагонетките. Когато свършиш, ще ядеш и спиш. Охраната прави своите проверки неочаквано. Хване ли те да спиш, ще работиш допълнителна смяна.

Пит се смути. Въпросът бе на върха на езика му, но той го преглътна. Беше време да изчакат. Той и Джордино гледаха тоновете златна руда в края на шахтата и след това размениха погледи помежду си. Изглеждаше безнадеждно за двама мъже, оковани с белезници, да направят опит за бягство за по-малко от 48 часа.

Мелика се качи на електрическия локомотив и показа телевизионната камера, монтирана над главите им в средата на шахтата.

— Не си губете времето, мислейки за бягство. Вие сте под постоянно наблюдение. Само двама мъже успяха да напуснат мината и костите им бяха намерени от номадите.

Тя свърши с нарежданията си и потегли надолу към миньорските шахти. Те гледаха, докато изчезне, и изчакаха да заглъхнат всички шумове. След това Джордино вдигна ръце и ги постави на бузите си.

— Мисля, че трябва да направим нещо — измърмори той тъжно, броейки тридесетте и пет празни вагонетки, които трябваше да напълнят.

Пит повдигна веригата, закрепена между глезена и ръката му, погледна нагоре към тавана, опитвайки се да обхване дължината на изкопания тунел. След това каза:

— Можем да свършим товаренето за шест часа.

Джордино го изгледа кисело.

— Ако си вярваш, имаш нужда от опреснителен курс по елементарна физика.

— Знам малък трик, който научих едно лято в гимназията, берейки малини — каза Пит уверено.

— Надявам се, че искаш да заблудим камерата за наблюдение — отвърна Джордино.

Пит се усмихна загадъчно.

— Гледай и се учи!