Клайв Къслър
Сахара (45)

43.

В сянката на едното крило Пит си набеляза плана как да направи ветроходната земна яхта, като използва части и приспособления от стария самолет. Невероятно прост като идея, този план се роди в пустинята в главите на мъже, които бяха обречени, но отказваха да приемат това. За да построят замислената яхта, те трябваше дълбоко в себе си да намерят силата, която мислеха, че са изгубили.

Земното ветроходство не беше нищо ново. Китайците са го използвали преди две хиляди години. Същото направиха холандците, като поставиха платна на вагоните „Юмберинг“, за да придвижат малки армии. Американските железопътни строители често са ползвали малки вагончета с опънати на тях платна, за да се придвижват из прерията. Европейците превръщат това в спорт в ранната 1900 година по плажовете на скъпите курорти. Само след време американците прекосяват с техните супер ветроходни коли сухите езера в пустинята Моджейв със скорост около 145 км или 90 мили в час.

Използвайки инструментите, които Пит бе намерил в кокпита, те свършиха голяма част от работата през горещия следобед и оставиха другата за вечерната хладина. За хора, които боравеха с автомобили и самолети, работата вървеше спокойно и ефикасно, с малка загуба на движение, което бе резултат от преумората и изтощението.

Погълнати от работата, почти не се сещаха, че са на края на силите си, напъвайки се да свършат без почивка и без да разговарят, тъй като удебелените им от жаждата езици и засъхналите им уста правеха това трудно. Луната бе сменила слънцето и отразяваше техните сенки върху склона на клисурата.

Двамата приятели оставиха недокоснато тялото на Кити Манок, работейки около него, без проява на емоции. Понякога се обръщаха към нея, сякаш беше жива, което показваше, че бяха на границата да полудеят.

Джордино свали двата големи колесника и малкия на опашката, почисти лагерите и ги смаза, използвайки масления филтър на двигателя. След това заедно с Пит свалиха онази част от фюзелажа, която щеше да служи за корпус, и започнаха монтажа. След около час бяха готови. Оставаше да поставят ветрилото.

Яхтата представляваше триколка около 3 метра дълга, широка в началото около 2 метра, а на опашката завършваше с кормило и вертикално закрепено ветрило. Завършвайки, те монтираха и пилотските седалки, както и компаса, който беше останал невредим в самолета. Когато поставиха и последния болт, беше три часа сутринта и те се строполиха като мъртъвци на пясъка. Нощният студ щипеше лицата им, но бяха доволни от направеното.

— Тя никога няма да тръгне — мърмореше Джордино, събуждайки се сутринта.

— Тя трябва само да ни помага да се движим в равнината.

— Как си представяш да я теглим през дюните?

— След 50 метра, долу в долината, източният скат позволява да я спуснем върху повърхността на сухото езеро.

— Ще бъде щастие да стигнем толкова далеч и без нея. После няма гаранция, че се движи.

— Всичко, от което се нуждаем, е лек вятър — каза Пит, — и, както през последните шест дни има, няма защо да се тревожим за това.

— Това не е нищо повече от несбъдната мечта.

— Тя ще се движи! — каза Пит уверено.

— Колко мислиш, че тежи? — попита Джордино.

— Около 160 килограма.

— Как ще я наречем? — попита Джордино.

— Да я наречем? Защо?

— Името — тя трябва да има име.

Пит посочи към Кити.

— Ако ние успяхме да я направим без напрежение, дължим го на Кити. Какво ще кажеш за името „Кити Манок“?

— Хубав избор.

Докато приключиха разговора, слънцето вече се показваше над клисурата. Те се изправиха на крака с голямо усилие на полята. Взеха си мълчаливо сбогом с Кити и застанаха пред своята импровизирана надежда за оцеляване. Пит завърза два дълги кабела пред триколката и подаде единия на Джордино.

— Ще можеш ли?

— По дяволите, ще опитам — отвърна, мърморейки, Джордино.

Пит се усмихна въпреки болката, която му причиняваха напуканите и пресъхнали устни. Той наблюдаваше усилията на Джордино да изглежда добре, което не му се удаваше много лесно.

— Ще вземеш първото място — подхвърли той.

Джордино се заклати, сякаш от напора на силен вятър, и отвърна в същия шеговит тон.

— Ще ми гълташ праха, пъзльо.

След това той метна кабела върху рамото си и започна да тегли триколката. Импровизираната яхта тръгна леко като количка в супермаркет, почти застигайки ги. Джордино погледна Пит и каза изненадано:

— Боже мой, тя се движи леко, като перце.

— Разбира се, след като има двойка първокласни механици.

Без да кажат дума повече, те продължиха да теглят сухоземната яхта по тридесетградусовия наклон, който трябваше да изкачат, за да се озоват на повърхността на сухото езеро. Изкачването беше само седем метра, но за хора, излезли от гроба само преди 18 часа, то изглеждаше като Еверест. Те не очакваха да оживеят още една нощ, ако не успееха да се справят с тази последна трудност, от която зависеше спасението или смъртта им. Пит първи направи опит, докато Джордино почиваше. Той уви единия от кабелите около кръста си и започна бавно сантиметър по сантиметър да се изкачва нагоре. Нямаше право на грешка. Ръцете и краката му се напъваха, за да изкачи височината. Усети как кръвта му нахлу в ушите, започна да се задъхва; сърцето му биеше лудо. Но не можеше да си разреши да спре. Ако той и Джордино загинеха, всички бедни души, затворени в мините на Тебеца, щяха да умрат. Тяхната съдба не беше известна на външния свят. Джордино вървеше отзад, прикрепяйки триколката, без да отрони дума. Той също беше много изтощен. Най-после кракът на Пит стъпи върху соленото езеро. Той падна там и остана неподвижен.

Не беше сигурен колко време беше лежал под палещото слънце, но кръвното му налягане се беше нормализирало и той дишаше спокойно. С усилия се надигна, за да седне. Видя Джордино до себе си.

— Изкачихме ли се? — попита Пит.

Джордино му посочи яхтата и навитите кабели. Тя беше готова за експеримент.

— Сега започва веселата част — промълви със слаб глас Пит.

— Не съм готов за нея — възрази Джордино.

Пит погледна към него. Джордино изглеждаше почти мъртъв. Очите му бяха затворени, брадясалото му от десет дни лице беше покрито с бял прах. Ако той не можеше да помогне на Пит да изпробва яхтата, и двамата щяха да умрат. Пит се наведе над него и го раздруса.

— Не ме оставяй сега — каза той умолително. — Как ще откраднем пианистката на Масар, ако не успеем да се върнем обратно?

Джордино отвори очи и погледна Пит с усилие на волята.

— Мразя се, че съм толкова слаб.

— Това е добре.

Скоро и двамата успяха да се изправят на крака. За щастие започна да духа лек ветрец, което означаваше, че щяха да направят първия си опит за пътуване с ветрило, моментът на истината беше дошъл. Пит погледна към Джордино, който нагласяше кормилото и изчака неговия отговор.

— Тръгваме!

Пит освободи спирачката и тикна леко яхтата, скачайки в нея. Вятърът идваше откъм лявата му страна и той насочи крилото, за да го хване. „Кити Манок“ започна да се движи сама. Скоростта й нарастваше в зависимост от това как Пит движеше платното.

Той погледна компаса, отчете показанието и разбра, че посоката е вярна. Нагласи платното по най-добрия начин срещу вятъра, така че яхтата се движеше със завидна скорост от 60 км/ч, оставяйки зад себе си облак прах.

Пит беше управлявал като дете малки лодки и ветроходни яхти в Нюпорт Бийч, Калифорния, но никога при такава скорост. Трябваше му малко време, за да свикне с управлението на ветрилото и да коригира скоростта, като държи вярната посока. Той започна да се чувства по-сигурен, когато разбра, че сухото езеро е все още равнина и пред тях няма други препятствия. Единственото, от което се страхуваше, бе да не попадне в някоя случайна дупка или върху парчета от скала и спука гума. Освен това саморъчно направената конструкция при голямата скорост, която развиваха, не бе достатъчно стабилна, а частите бяха отпреди 60 години. Вятърът се усилваше и скоростта им достигна 85 км/ч. Имаха чувството, че се движат със самолет. След половин час Пит забеляза, че пейзажът се променя. Той се разтревожи да не би да минат покрай Транссахарската магистрала, без да я забележат. Ако я изпуснеха и се объркаха, всяка надежда за спасение ставаше безсмислена.

Пит не забелязваше никакви следи от превозни средства, а теренът наоколо бе обграден с кръгли дюни. Дали не са пресекли границата с Алжир, чудеше се той. Нямаше начин да попита. Ако Пит знаеше, че в действителност червената линия, обозначаваща на картата автомагистралата, не съществува като такава, а е измислица на картографите, щеше сериозно да се разтревожи. Единствените истински индикации, ако имаше достатъчно щастие да ги намери, бяха оглозгани кости на животни, изоставено превозно средство, автомобилни гуми и обръчи от стари варели. Такива той видя пръснати на разстояние от 4 километра.

Изведнъж от дясно на хоризонта забеляза нещо подобно на кола, тъмно петно в дневната омара. Джордино също го видя и го посочи. Първият знак на живот за него, откакто се возеше на сухоземната яхта. Въздухът беше чист и прозрачен като стъкло. Те продължаваха да се движат по сухото езеро, земята бе толкова чиста, че не се вдигаше никакъв прах. Сега вече различиха останките на микробус „Фолксваген“. От него имаше само купе. На една от вратите беше написано с боя на английски: „Къде е Лоуренс от Арабия, когато имаме нужда от него?“. Доволни, че видяха изоставения автобус, те продължиха. Теренът ставаше пясъчен, с малки възвишения, но импровизираната триколка преминаваше безпроблемно тези препятствия.

След десет минути Пит забеляза варел за гориво на хоризонта. Сега той беше сигурен, че се движат успоредно на магистралата и започна на всеки два километра да променя курса на север към Алжир.

Джордино не се обаждаше никакъв. Пит го докосна, но главата му клюмна напред и той се свлече на седалката. Пит се опита да го разтърси, но и той нямаше сила. Видя, че очите му са затворени и почти беше изпаднал в кома.

Пит чу шум и си помисли, че е на мотор, но все още не виждаше нищо пред себе си и затова реши, че халюцинира. Шумът обаче нарастваше и след малко той разпозна звука на дизелов мотор. Но превозно средство все още не се виждаше. Изведнъж прозвуча клаксон и Пит обърна глава встрани. Един голям камион „Бедфорд“ се движеше успоредно от другата му страна. Шофьорът арабин беше забелязал двете фигури в импровизираното возило и се усмихваше. Непонятно за Пит камионът го изпревари. Шофьорът отвори прозореца, сложи ръце на устата си и извика:

— Имате ли нужда от помощ?

Пит можа само да кимне. Той нямаше сили да спре яхтата. Направи отчаян опит да издърпа ветрилото от линията на вятъра, но успя единствено да накара яхтата да направи половин завой. Направи втори опит и в този момент телата на двамата изхвърчаха, те паднаха на пясъка като изхвърлени кукли, вдигайки облак прах. Шофьорът зави близо до тях и спря камиона. Слезе и се затича да види какво става с тези изнемощели мъже. Незабавно установи признаците на обезводняване, върна се до камиона и донесе четири пластмасови бутилки вода. Пит излезе от припадъка си веднага, след като усети течност върху лицето си. Преобразяването беше като чудо. За една минута той беше мъртъв, а сега, след като изпразни два галона вода, се почувства отново човек. Изнемощялото тяло на Джордино също се върна към живота. Изглеждаше невероятно, че се бяха спасили от сигурна смърт, и то само след изпиването на няколко литра вода. Арабинът им даде солени таблетки и сушени фурми. Той имаше тъмно интелигентно лице и носеше обикновена бейзболна шапка като всички шофьори. Седна до тях и ги загледа с голям интерес.

— Вие пътувате с това возило от Гао? — попита той.

Пит поклати глава.

— От форт Фуро — излъга той, защото още не беше сигурен дали са в Алжир, нито пък можеше да се довери на шофьор на камион, който можеше да ги върне в най-близката полиция, ако знаеше, че са бегълци от Тебеца. — Къде точно се намираме?

— В средата на пустинята Танезруфт.

— Коя страна?

— Алжир, разбира се. Къде мислите, че сте?

— Някъде далеч, където не е Мали.

Арабинът направи кисело изражение.

— Лош народ живее в Мали. Лоша държава. Те убиват много хора.

— Къде е най-близкият телефон? — попита Пит.

— Адрар е на 350 километра на север. Там има комуникации.

— Това малко село ли е?

— Не. Адрар е голям град. Много развит. Те имат летище с редовни пътнически полети до град Алжир.

— Продължавате ли в тази посока?

— Да. Аз возих хранителни стоки до Гао и сега се връщам в столицата.

— Ще ни оставите ли в Адрар?

— Ще бъде чест за мен.

Пит погледна шофьора и се засмя.

— Как се казваш, приятелю?

— Бен Хади.

Пит подаде ръката си сърдечно.

— Бен Хади — каза той топло, — ти не знаеш, но спасявайки нашия живот, спасяваш живота на стотици други хора.