Клайв Къслър
Сахара (46)

44.

26 май 1996 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Те са избягали! — извика Хирам Йегър, след като влетя в кабинета на Сандекър заедно с Руди Гън за подкрепа.

Сандекър, чието внимание беше заето с бюджета на един подводен проект, погледна с изненада.

— Избягали?

— Дърк и Ал. Преминали са границата на Алжир.

Сандекър изведнъж се превърна в дете, на което са съобщили, че е дошъл Дядо Коледа.

— Откъде знаете?

— Те телефонираха от летището близо до един град в пустинята, който се казва Адрар — отговори Гън. — Връзката беше много лоша, но ние разбрахме от тях, че са хванали редовен полет до Алжир. Когато пристигнат там, ще установят контакт с нашето посолство.

— Казаха ли още нещо?

Гън погледна към Йегър и кимна.

— Вие бяхте на телефона с Дърк, преди аз да дойда.

— Гласът на Пит заглъхваше — каза Йегър. — Алжирската телефонна система е много лоша. Но ако съм го разбрал правилно, той настоява вие да изпратите отряда за бързо реагиране заедно с него обратно в Мали.

— Обясни ли защо? — попита заинтригуван Сандекър.

— Гласът му беше много слаб. Връзката се разпадна. Онова, което чух, звучи налудничаво.

— Налудничаво в какъв смисъл? — настоя Сандекър.

— Той спомена нещо за спасяване на жени и деца в една златна мина. Гласът му звучеше странно.

— Което означава, че няма никакъв смисъл — каза Гън.

Сандекър погледна Йегър.

— Дърк уточни ли как са избягали от Мали?

Йегър изглеждаше като човек, изгубен в лабиринт.

— Не ме цитирайте, адмирале, но, кълна се, той каза, че те са ветроходствали в пустинята на яхта с някаква жена Кити Манинг или Манок.

Сандекър седна обратно на стола си и се засмя.

— Познавайки Пит и Джордино, никак не бих се учудил. — След това затвори очи, помисли малко и продължи. — Може би името е било Кити Манок?

— Той го смотолеви, но мисля, че е това.

— Кити Манок беше известна авиаторка през двадесетте години — обясни Сандекър. — Тя подобри рекордите на дълги разстояния над половината земно кълбо, преди да катастрофира в Сахара. Мисля, че това беше през 1931 г.

— Какво може да е правила с Пит и Джордино? — чудеше се Йегър на глас.

— Нямам представа — отвърна Сандекър.

Гън погледна часовника си.

— Аз проверих разстоянието по въздух между Адрар и столицата Алжир. То е около 1200 километра. Ако в момента те летят, ще може да се чуем с тях приблизително след час и половина.

— Наредете на нашия комуникационен център да открие пряка линия с нашето посолство в Алжир — заповяда адмиралът — и им кажете да я засекретят. Ако Пит и Джордино съобщят нови данни относно замърсяването на червения прилив и отлив, не искам да станат достояние на пресата.

 

 

Когато Пит позвъни в главната квартира на НЮМА, Сандекър и останалите, включително и доктор Чапман, седяха около телефона, който щеше да запише разговора и гласа на Пит. Чрез спикерната система те щяха да могат да разговарят с него без микрофон и телефонни слушалки.

На повечето от въпросите, които бяха засегнати през последните деветдесет минути, Пит отговори с прецизен едночасов доклад. Всеки седеше, слушайки внимателно, и правеше бележки, когато Пит описваше мъчителните и опасни премеждия, които двамата с Джордино бяха изтърпели след раздялата си с Гън на река Нигер. Той описа детайлно тяхното проникване във форт Фуро и констатацията за радиоактивните отпадъци. Шокира ги, когато им съобщи, че д-р Хопър и останалите учени от Световната здравна организация са живи и са изпратени като роби в мините в Тебеца заедно с френските инженери на Масар и техните жени и деца. Освен тях той съобщи и за група отвлечени чужденци и политически затворници на генерал Казим, които също се намират там. Пит завърши доклада си със случайното, дарено им от съдбата откритие на Кити Манок и нейния отдавна изчезнал самолет. Неговите слушатели не се въздържаха да се разсмеят, когато им разказа за построяването на сухоземната яхта.

Хората, седящи около телефоните, сега разбраха защо Пит настоява да се върне в Мали с отряд за бързо реагиране. Изнасянето на истината за златните мини в Тебеца и жестоките условия ги потресоха. Но те бяха още по-шокирани, когато чуха за секретните ядрени и токсични отпадъци, които се складират под земята във форт Фуро. Научавайки за тази „съвършена“ операция, сериозно се обезпокоиха и си зададоха въпроса колко от останалите предприятия на Масар работят по този начин.

Пит им изясни също така и пряката престъпна връзка между Ив Масар и Затеб Казим. Той повтори в детайли всичко, което беше чул при разговорите си с Масар и О’Банион.

След това започнаха въпросите, задавани чрез Чапман.

— Джордино и аз не сме експерти по хидрология на подземни води — отговори Пит, — но съществува малко съмнение в нас, че токсичните отпадъци, които не се изгарят, а се складират под земята, предизвикват замърсяване директно в подземните води. Оттам то преминава с водата в старо речно корито, свързано с река Нигер.

— Как е възможно такова огромно прокопаване под земята да не бъде забелязано от международните инспектори по екология? — попита Йегър.

— Или да не бъде открито чрез сателитни снимки? — допълни Гън.

— Ключът е в железопътната линия и товарните контейнери — отговори Пит. — Подземното прокопаване не е започнало по време на строежа на слънчевия реактор, фотогалваничните генератори и слънчевите акумулатори. След като се построява всичко и започва превозването на токсични отпадъци от Мавритания, заводът заработва. Едва след това започва прокопаването на подземните складове, като пръстта се извозва с опразнените от отпадъците контейнери обратно в Мавритания. Това научихме от самия Масар.

Всички замълчаха за момент, след това Чапман каза:

— Когато тези неща излязат на бял свят, скандалът и разследванията няма да престанат.

— Имате ли документално доказателство? — попита Гън.

— Ние можем само да ви разкажем какво сме видели на площадката и какво сме чули от Масар. Съжалявам, но повече не можем да ви предложим.

— Вие сте свършили невероятна работа — каза Чапман. — Благодарение на вас източникът на замърсяване стана известен и може да правим планове за преустановяване изтичането на замърсителя в подземната вода.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — прекъсна го Сандекър. — Дърк и Ал ни връчиха огромно гнездо с оси.

— Адмиралът е прав — каза Гън. — Ние не може просто така да се разходим до форт Фуро и да влезем вътре. Ив Масар е могъщ и влиятелен човек, тясно свързан с генерал Казим и висшите кръгове на френското правителство.

— И с много други могъщи хора от бизнеса и от различни правителства — добави Гън.

— Масар е на втори план — прекъсна ги Пит. — Първото ни задължение е да спасим онези нещастни хора в Тебеца, преди да са ги убили.

— Има ли американци между тях? — попита Сандекър.

— Доктор Ева Роджас е американска гражданка.

— Само тя ли е?

— Доколкото знам.

— Както нито един президент не си помръдна задника да спаси нашите заложници в Ливан, няма начин настоящият ни президент да изпрати отряд за бързо реагиране за спасяването на една американка…

— Не може ли да го помолите? — предложи Пит.

— Той вече отклони едно предложение, когато му отправих молба за вашето спасяване.

— Хала Камил предостави преди отряда за бързо реагиране на ООН — каза Гън. — Сигурно тя ще одобри спасителната мисия, за да освободи собствени учени.

— Хала Камил е жена с високи принципи — каза Сандекър с уважение, — с много по-запазен идеализъм от повечето мъже, които познавам. Мисля, че можем дискретно да я помолим да нареди на генерал Бок да изпрати полковник Левант и неговите хора обратно в Мали.

— Хората умират в мините като плъхове — каза Пит с горчивина, която усетиха и останалите. — Само бог може да каже колко са умрели, откакто Ал и аз избягахме. Всеки час е ценен.

— Ще се свържа с генералния секретар и ще й докладвам — обеща Сандекър. — Ако Левант пристигне бързо, както това стана при спасяването на Руди, аз съм уверен, че ще можеш да обясниш положението лично на него, преди да си закусил рано сутринта местно време.

 

 

Час и половина след телефонния разговор на Сандекър с Хала Камил и генерал Бок, полковник Левант и неговите хора бяха във въздуха и летяха над Атлантика към френската военновъздушна база близо до град Алжир.

Генерал Бок постави картите и сателитните снимки върху бюрото си и вдигна една старинна лупа, подарък от дядо му, когато като малко момче колекционираше марки. Лупата беше гладко полирана, без драскотини, и когато я доближеше до очите си, тя увеличаваше изображението и му помагаше да разчита и най-миниатюрните фигури. Носеше я със себе си през цялата си кариера, като талисман.

Генералът отпи глътка кафе и започна да проучва вътрешността на очертаните малки кръгове върху картите и снимките, които сочеха приблизителното местоположение на Тебеца. Въпреки че описанието на Пит на минната площадка, предадено до Бок от Сандекър по факса, бе достатъчно ясно, окото на генерала забеляза път, минаващ през тесен каньон и стигащ до високо скалисто плато. Това момче Пит, помисли си той, изглежда много наблюдателно.

Човек трябва да е твърде паметлив, за да помни няколкото маркировки, забелязани по време на епичния път до Алжир, за да може да ги открие отново по памет, когато се връща в мината. Бок започна да изучава терена на заобикалящата пустиня и не хареса това, което видя. Мисията за спасяването на Гън от летището в Гао беше сравнително проста. Излетял от египетска военна база до Кайро, отрядът на ООН трябваше само да кацне в Гао, да вземе Гън и да се върне обратно. Тебеца бе много по-костелив за чупене орех.

Отрядът на Левант трябваше да се приземи междинно в пустинята, да пропътува почти 20 километра до входа на мината, да обезвреди охраната в лабиринта от тунели и шахти, да транспортира бог знае колко затворници до самолета в пустинята, да ги качи на борда и да отлети.

Критичният проблем беше дългият престой на земята. Транспортирането на хората можеше да бъде атакувано от въздушните сили на Казим. Времето за изминаване на четиридесетте километра по лошия пустинен път сигурно би довело до редица трудности. Атаката не можеше да се предвиди в определено време. Съществуваха много неизвестности. Бок не можеше да си представи как операцията може да протече в рамките на минимум час и половина, а два можеше да доведат до катастрофа. Той удари с юмрук по масата.

— Стига! — каза той на себе си. — Никакво време за подготовка, никакво време за планиране. Спешна мисия за спасяване на хора. По дяволите, възможно е да загубим повече, отколкото да спасим.

След като огледа операцията от всеки ъгъл, Бок вдигна слушалката от телефона на бюрото си и набра един номер. Секретарката на Хала Камил веднага го свърза.

— Да, генерале — каза тя, — не очаквах да ви чуя толкова скоро. Да не е възникнал проблем със спасителната мисия?

— В известен смисъл. Изпитвам опасения, госпожо Секретар. Отрядът е съвсем малоброен. Полковник Левант ще има нужда от попълнение.

— Ще одобря всяко попълнение от силите на ООН, което пожелаете.

— Но ние нямаме свобода — обясни Бок. — Силите, с които разполагам на сирийско-израелската граница, са прехвърлени в спасителни операции във вътрешността на Индия. Полковник Левант трябва да получи попълнение извън контингента на ООН.

Хала замълча за момент, подреждайки мислите си.

— Това е много по-трудно — каза тя. — Не съм сигурна към кого мога да се обърна.

— Какво ще кажете за американците?

— Техният нов президент избягва да се намесва в проблемите на Третия свят. В потвърждение на това ще ви кажа, че бях помолена от него преди време да ви изпратя за спасяването на двама учени от НЮМА.

— Но защо не бях информиран? — попита Бок.

— Адмирал Сандекър не можа да ни осигури достатъчно данни за тяхното местонахождение. Докато чакахме информацията, те самите се спасиха и нашето участие стана излишно.

— Тебеца не ще бъде кратка и сигурна операция — каза загрижено Бок.

— Можете ли да ми гарантирате успех? — попита Хала.

— Аз отговарям за моите хора, госпожо Секретар, но не мога да ви дам гаранции. Страхувам се, че цената ще бъде твърде висока.

— Не може да стоим със скръстени ръце — отговори Хала Камил. — Доктор Хопър и останалите учени са членове на Обединените нации. Наш дълг е да спасим собствените си хора.

— Напълно съм съгласен — каза Бок, — но ще се чувствам много по-сигурен от допълнително подкрепление, в случай че полковник Левант бъде нападнат от малийските военни сили.

— Може би ще бъде по-приемливо, ако използваме британски или френски части.

— Американските са много по-подходящи — прекъсна я Бок. — Ако питате мен, ще настоявам за техния „Делта“ отряд.

Хала замълча, знаейки, че шефът на канцеларията на президента на САЩ бе твърде несговорчив и нелюбезен.

— Ще разговарям с президента и ще му изложа нашето становище, но не мога да направя нищо повече.

— Тогава аз ще съобщя на полковник Левант, че няма място за пропуски или грешки и че не може да разчита на помощ.

— Може би ще му трябва повече късмет.

Бок въздъхна дълбоко. Почувства, че го полазват студени тръпки.

— Когато се позоваваме само на късмета, госпожо Секретар, винаги съществува опасност да се случи нещо лошо.

 

 

Ст. Джулиан Пърлмутър седеше в грамадната си библиотека, съдържаща хиляди книги, подредени акуратно върху полирани махагонови рафтове. Поне двеста от тях бяха артистично разхвърляни върху персийския килим и никога неподреденото бюро. Беше седнал на пода до един от рафтовете и четеше ръкопис от 17 век, облечен в копринена пижама.

Пърлмутър беше легендарен експерт по морска история. Неговата колекция от исторически записки и литература за корабите и океаните беше една от най-богатите в света. Музейните работници от цялата страна биха били щастливи да разполагат с нея или биха попълнили тлъст чек, за да получат богатата библиотека, но парите нямаха значение за човек с 50 милиона долара наследство, като изключим продажбата на някои редки книги за морето, от които той повече нямаше нужда.

Любовта към жените не беше така силна, както любовта му към изследователската работа. Ако някой мъж или жена искаха да чуят едночасова лекция за открити останки от кораби или други морски теми, те винаги можеха да се запишат при Джулиан Пърлмутър. Всички търсачи на съкровища в Европа и Америка рано или късно отиваха при него за консултация.

Той беше грамаден човек, тежеше почти 181 килограма или 400 фунта. Беше продукт на обилна храна и напитки и между другото малко или никак физически труд, с изключение вдигането на книга и отварянето на страниците й. Имаше приятни небесносини очи, червендалесто лице, скрито под голяма сива брада.

Когато телефонът му позвъни, Пърлмутър постави настрана няколкото отворени книги и вдигна слушалката.

— Пърлмутър на телефона.

— Джулиан, тук е Дърк Пит.

— Дърк, момчето ми — извика той приятелски, — отдавна не съм чувал гласа ти.

— Не повече от три седмици.

— Кой брои часовете, когато изследва останки от древни кораби? — засмя се той.

— Сигурно нито ти, нито аз.

— Защо не прескочиш за малко да опиташ моите известни палачинки „Пърлмутър“?

— Страхувам се, че ще изстинат, докато пристигна — отговори Пит.

— Къде си?

— В Алжир.

Пърлмутър заекна:

— Какво правиш в това забравено от бога място?

— Между многото неща се интересувам и от разбити кораби.

— В Средиземноморието на Северна Африка?

— Не, в пустинята Сахара.

Пърлмутър познаваше добре Пит, за да знае, че не се шегува.

— Запознат съм с легендата за кораба в Калифорнийската пустиня над морето на Кортес, но не съм чувал такава за Сахара.

— Имам три различни версии по този въпрос — обясни Пит, — първата дойде от един американски скитник в пустинята, който търсеше броненосеца на Конфедерацията „Тексас“. Той се кълнеше, че корабът е стигнал до тук по една вече пресъхнала река и е заседнал в пясъците. Предполага, че е натоварен със злато от трезора на Конфедерацията.

— Открил ли го е? — смееше се Пърлмутър. — Какво представлява този приятел?

— Той също така говореше, че Линкълн е бил на борда.

— Сега отиваш от смешното към абсурдното.

— Странно звучи, но аз му вярвам, защото след това открих два други източника на тази легенда. Първият беше стенописът в една скална пещера, който показваше рисунка на този кораб. Другият източник се отнася до дневник, който намерих в самолета на Кити Манок.

— Задръж за минута — каза скептично Пърлмутър. — Чий самолет?

— На Кити Манок.

— Ти си я открил! Боже мой! Тя катастрофира преди повече от 60 години. Действително ли откри мястото на катастрофата?

— Ал Джордино и аз намерихме тялото й и останките от самолета в една тясна клисура, когато преминавахме през пустинята.

— Поздравления! — извика Пърлмутър. — Ти току-що изясни една от най-големите мистерии в авиацията.

— Малко късмет от наша страна — каза Пит.

— Кой плаща този разговор?

— Американското посолство в Алжир.

— В такъв случай почакай малко на телефона. Ей сега ще се върна. — Пърлмутър надигна туловището си от стола и се протегна към един от рафтовете. Извади една книга, върна се до бюрото и започна да прелиства страниците. След това хвана телефона. — Ти каза, че името на кораба е „Тексас“?

— Да, така е.

— Броненосец — цитираше Пърлмутър, — построен в корабостроителницата на Рокетс в Ричмънд и завършен през март 1865 г., един месец преди края на войната. Два двигателя, два винта, газене 11 фута във водата, шестинчова броня. Въоръжение: двестафутово оръдие „Блейкли“ и две деветинчови. Скорост 14 възела. — Пърлмутър направи пауза. — Записа ли всичко това?

— Навярно това е бил много мощен кораб за времето си.

— Точно така. И два пъти по-бърз от всеки друг брониран кораб както на Федерацията, така и на Съюза.

— Каква е неговата история?

— Твърде кратка — отговори Пърлмутър. — Неговото единствено появяване е било във водите на Джеймс Ривър и една епична битка със Съюзния флот, когато е минал покрай фортовете в Хемптън Роудс. Спасява се тежко повреден в Атлантическия океан и никой не го е видял повече.

— Значи тогава неговото изчезване е реалност?

— Да, но това е твърде неестествен феномен, защото никой от построените тогава броненосци не е бил пригоден за океанско плаване. Затова всички считат, че той е потънал.

— Мислиш ли, че е възможно да е прекосил океана до Западна Африка и да е навлязъл в река Нигер?

— „Атланта“ е единственият друг конфедерален кораб, който си спомням, че се е опитвал да прекоси открития океан. Но той е бил заловен от два монитора на Съюзния флот в Джорджия. След около година е бил продаден на краля на Хаити. Той е напуснал Чесапийк Бей за Карибите и катастрофирал.

— Но старият американец се кълне, че френски колониалисти и местни хора са му разказвали за едно желязно чудовище, плаващо без платна в река Нигер.

— Искаш ли да проверя?

— Ако можеш.

— Вече погледнах — каза Пърлмутър — и открих една малка загадка, която прави „Тексас“ по-интересен.

— Каква е тя? — попита Пит.

— Проверих военноморския архив от Гражданската война — отговори бавно Пърлмутър. — Той свидетелства, че са направени няколко допълнителни разследвания за съдбата на „Тексас“. Но нищо повече не е открито. Поставена е резолюция да не се търси по-нататък. Това ме навежда на мисълта, че някой е искал случаят да бъде забравен.