Клайв Къслър
Сахара (63)

61.

— Боже мили! — изрече Пърлмутър, когато надничаше през прозорчето на хеликоптера към блесналата на слънцето мъртва земя под него. — И вие сте преминали през нея?

— В действителност ние прекосихме тази част на пустинята с нашата импровизирана сухоземна ветроходна яхта — отвърна Пит. — Сега ние летим откъм обратната страна на нашия маршрут.

Пърлмутър беше пристигнал в град Алжир с военен самолет и след това се прехвърли на пътнически лайнер до малкия град в пустинята Адрар в Южен Алжир. Там Пит и Джордино го посрещнаха малко след полунощ и го качиха на един хеликоптер, който бяха взели от френския персонал в завода.

След като заредиха с гориво, те поеха на юг по маршрута на сухоземната яхта, която лежеше изоставена там някъде долу, откъдето ги беше взел шофьорът арабин. Кацнаха, взеха старото крило, кабелите и колесниците, спасили техния живот и ги качиха в хеликоптера. После се издигнаха и под контрола на Пит поеха курс към клисурата, където откриха изгубения самолет на Кити Манок.

По време на полета Пърлмутър четеше копие от дневника на Кити, което Пит беше направил.

— Каква храбра жена! — каза той с възхищение. — Само с две глътки вода, счупен глезен и зле ударено коляно тя е преминала почти 16 километра при невероятно тежки условия.

— И то само в едната посока — прекъсна го Пит. — След като се натъква на кораба в пустинята, тя се връща обратно до своя самолет.

— Да, ето го — каза Пърлмутър, четейки на глас.

Сряда, 14 октомври. Изключително горещо. Става непоносимо. До следващата клисура, която накрая завършва с широко сухо речно корито, изчислих около десет мили от самолета. Трудно се спи, защото нощите са много студени. Този следобед открих странно изглеждащ кораб, заринат наполовина в пустинята. Помислих, че халюцинирам. Но след като докоснах желязната му броня, установих, че е реалност. Влязох, като се промъкнах през един отвор близо до ръждясало оръдие, и прекарах нощта. Най-после подслон.

Четвъртък, 15 октомври. Огледах вътрешността на кораба. Твърде тъмно е, за да се види много. Намерих няколко останки от бившия екипаж. Много добре запазени. Трябва да са умрели много отдавна, съдейки по вида на техните униформи. Един самолет прелетя над мен, но не забеляза кораба. Не успях да изляза навън навреме, за да подам сигнал. Той пътуваше в посоката, където катастрофирах. Аз никога не ще бъда открита тук и реших да се върна при моя самолет в случай, че той бъде забелязан. Сега знам, че направих грешка, като се опитах да тръгна пешком. Ако тези, които ме търсят, открият моя самолет, те никога не биха намерили следите ми. Вятърът навява пясък върху тях и ги заличава. Пустинята има свой собствен закон и аз не мога да му се противопоставя.

Пърлмутър спря и погледна нагоре.

— Това обяснява защо сте намерили дневника и нейните лични вещи на мястото на катастрофата. Тя се е върнала с надеждата, че търсещите я самолети ще я открият.

— Какви са нейните последни думи? — попита Джордино.

Пърлмутър обърна страницата и продължи да чете.

Неделя 18 октомври. Върнах се до самолета, но не открих никакви признаци от спасителна мисия. Много добре съм подготвена за всичко. Ако бъда открита, след като си отида, моля да ми простите скръбта, която причинявам. Целувка на мама и татко. Кажете им, че се опитвам да умра достойно. Не мога да пиша повече, съзнанието ми отказва да контролира ръката.

Когато Пърлмутър свърши, всеки от тях потъна за миг в тъга и меланхолия. Те всички бяха възхитени от епичната борба на Кити да оцелее. Твърди момчета докрай, те се бореха да потиснат сълзите си.

— Тя вероятно превъзхожда много мъже с куража си! — отбеляза Пит.

Пърлмутър кимна.

— Благодарение на нейната издръжливост още една голяма мистерия може да бъде разгадана.

— Тя ни дава и точна следа — уточни Пит. — Всички ние трябва да я следваме на юг към клисурата, докато стигнем старото речно корито и започнем оттам нашето търсене на броненосеца.

 

 

Два часа по-късно австралийският екип, изпратен за връщането на останките от самолета и мумифицирането на тялото на Кити Манок, спря своята работа и погледна към един хеликоптер, който се появи, кръжейки над клисурата. От опашката на хеликоптера се забелязваше липсващото крило от самолета на Кити. Австралийците избухнаха в смях, когато го познаха.

Пит освободи цикличния контрол и подготви хеликоптера за меко кацане върху плоската земя над клисурата, за да предпази австралийците и тяхното оборудване от завихрянето на пясък и прах. Той изключи двигателите и погледна часовника си. Беше осем и четиридесет сутринта. Оставаха няколко часа до най-горещата част на деня.

Ст. Джулиан Пърлмутър повдигна своето туловище от седалката, приготвяйки се да излезе.

— Не съм оразмерен за тези черупки — избухна той в гърлен смях, когато горещата вълна на пустинята го удари в лицето, след като се раздели с климатика на кабината.

— По дяволите, не е за ходене — каза Джордино, като гледаше познатата земя. — Повярвай ми, аз знам.

Един висок, загорял австралиец със зачервено лице се измъкна от клисурата и се приближи до тях.

— Ало, там, вие трябва да сте Дърк Пит.

— Аз съм Ал Джордино, това е Пит. — Джордино посочи през рамото си.

— Нед Куин. Аз отговарям за операцията по пренасянето на останките.

Пит трепна, когато огромната лапа на Куин сграбчи ръката му. Масажирайки пръстите си, той каза:

— Ние върнахме частите от самолета на Кити, които заехме преди няколко седмици.

— Много трогателно! — Гласът на Куин стържеше като метал върху шмиргел. — Изглежда гениално използването на крило като платно за пътуване през пустинята.

— Ст. Джулиан Пърлмутър — каза Пърлмутър, представяйки себе си.

Куин потупа огромния си корем, който висеше над работния му панталон.

— Изглежда, ние двамата обичаме хубавата храна и хубавите напитки, г-н Пърлмутър.

— Случайно да ви се намира от хубавата австралийска бира?

— Вие обичате ли нашата бира?

— Аз пазя един кашон „Кастелмайн“ от Бризбейн под ръка за специални случаи.

— Ние нямаме „Кастелмайн“ — каза Куин, силно впечатлен, — но мога да ви предложа кутия „Фостърс“.

— Ще ви бъда много задължен — каза Пърлмутър зарадван, тъй като неговите вътрешности бяха почнали да изсъхват.

Куин отиде до кабината на един джип и извади четири бутилки от портативния хладилник. Донесе ги и ги раздаде.

— Скоро ли ще привършите тук? — попита Пит, сменяйки темата.

Куин се обърна и погледна към портативния кран, който беше готов да вдигне двигателя на стария самолет и да го натовари на колата.

— Още три или четири часа, за да опаковаме всичко, и се връщаме обратно в град Алжир.

Пит извади дневника от джоба на ризата си и го даде на Куин.

— Това е пилотският дневник на Кити. Тя е записала всичко за своя последен полет и за трагичния си край. Аз го бях взел, за да си изясня нещо, което тя е открила през последните си часове след катастрофата. Надявам се, че Кити няма нищо против.

— Сигурен съм — каза Куин, кимайки към дървения ковчег, драпиран с австралийския флаг с кръста на свети Джордж и звездите на Южния кръст. — Моите сънародници са благодарни на вас и господин Джордино за изясняване на мистерията на нейното изчезване, така че сега можем да я отнесем вкъщи.

— Тя е пътувала твърде дълго — каза Пърлмутър.

— Да — отвърна Куин. — Така е.

По-скоро заради Пърлмутър, Куин настоя да зареди хеликоптера им с десет бутилки бира, преди да се сбогуват. Австралийците всички до един дойдоха да изразят своите благодарности и сърдечно да стиснат ръцете на Пит и Джордино. След като се качиха в хеликоптера и се издигнаха във въздуха, Пит направи един кръг над австралийските си приятели за сбогом, преди да се отправи по стъпките на Кити към легендарния кораб в пустинята. Летейки по права линия над клисурата, където Кити беше прекарала последните си дни, хеликоптерът достигна старото сухо речно корито за по-малко от 12 минути. Било някога течаща река, оградена със зелен пояс, сега то беше малко като пътека, обградена от пясъците.

— Уед Зарит — произнесе Пърлмутър. — Твърдо вярвам, че това е бил голям воден път.

— Уед Зарит — повтори Пит, — това е, за което старият американски скитник говореше. Той заяви, че е започнал да изсъхва преди около 130 години.

— Той е прав. Аз направих проучване на стар френски източник за областта. Тук някога е имало пристанище, където керваните са търгували с търговци, които са идвали с лодки и малки кораби. Не мога да кажа къде точно е било. То е било затрупано от пясъка, след като реката е започнала да пресъхва.

— Значи теорията е, че „Тексас“ е стигнал реката и е заседнал, когато тя е започнала да пресъхва — каза Джордино.

— Не е теория. Аз открих предсмъртно завещание в архивите от един член на екипажа, който се казва Бийчър. Той се кълне, че е единственият оцелял от екипажа на „Тексас“, и прави детайлно описание на финалния воаяж на кораба през Атлантика до устието на Нигер, където е заседнал.

— Как може да сте сигурен, че това не са бълнувания на умиращ човек? — попита Джордино.

— Неговата история съдържа невероятно много подробности, за да не й повярваш! — каза решително Пърлмутър.

Пит намали скоростта на хеликоптера, като гледаше надолу към сухото корито.

— Старият скитник каза също така, че „Тексас“ е пренасял злато от съкровището на загиващата Конфедерация.

Пърлмутър кимна.

— Бийчър споменава за злато. Той също така ми даде една интересна нишка, която води до тайната на секретаря по военните въпроси Едуин Стантън и още неотворени документи…

— Мисля, че открихме нещо! — прекъсна го Джордино, сочейки надолу през прозореца на кабината. — Малко надясно. Широката дюна, която стърчи от западния скат.

— Тази със скала на върха? — попита Пърлмутър, гласът му трепереше от вълнение.

— Същата.

— Извади градиометъра, който Джулиан донесе от Вашингтон — нареди Пит на Джордино. — Когато го нагласиш, аз ще мина над дюната.

Джордино бързо разопакова инструмента за засичане на метал, провери връзките на батерията и включи сензорният брояч.

— Готов съм да спусна сензора.

— Окей. Приближаваме дюната със скорост 10 възела — отговори Пит.

Джордино свали сензора, свързан с кабел към градиометъра на десет метра под хеликоптера. След това той и Пърлмутър внимателно почнаха да следят стрелката на уреда. Когато хеликоптерът подходи бавно над дюната, стрелката започна да трепти и уредът издаде непрекъснат сигнал. Изведнъж стрелката затрептя силно и след това се превъртя на другата страна, тъй като сензорът обхвана цялото магнитно поле от минус до плюс. Сигналът на уреда също се усили.

— Тя ще изскочи от скалата — извика Джордино. — Под нас има солидно количество метал.

— Показанията могат да бъдат и от кръглата кафява скала до дюната — предпазливо каза Пърлмутър. — Пустинята тук е пълна с желязна руда.

— Не е никаква кафява скала — обади се Пит. — Ние виждаме върха на димната тръба, покрит с ръжда.

Когато Пит свърши, никой не намери точните думи да назове какво е това. Ако досега изпитваха известни съмнения, вече знаеха, че корабът съществува. Най-после „Тексас“ отново бе открит.