Клайв Къслър
Сахара (25)

23.

Твърде възбудена, за да заспи, Ева първа от спящите учени забеляза спускането на самолета. Въпреки че пилотите контролираха машината безупречно, доколкото бе възможно, тя усети загубата на мощност на двигателите и разбра, че самолетът губи височина, когато внезапно ушите й изпукаха.

Ева погледна през прозорчето, но всичко, което видя, бе непрогледна тъмнина. Никакви светлини не се забелязваха върху празната пустинна земя. Един поглед върху циферблата на ръчния часовник й показа, че беше десет минути след полунощ — само час и половина след като те бяха натоварили и последния сандък от екипировката си, както и взетите проби от замърсяването на борда, и бяха излетели от гробището, наречено Аселар.

Тя седеше спокойна и отпусната, мислейки, че може би пилотите само са променили курса и височината, но възникналата слабост в стомаха й подсказваше, че самолетът все още снижава. Ева стана и тръгна по пътеката към седалката, където беше Хопър. Той се наслаждаваше, пушейки лулата си. Тя се наведе над него и прошепна в ухото му:

— Франк, нещо с полета не е наред.

Хопър бе леко задрямал и почти инстинктивно се втренчи в нея.

— Какво каза?

— Самолетът се спуска. Мисля, че кацаме.

— Глупости! — отвърна той. — Кайро е на 5 часа път.

— Не, чух изключване на двигателите.

— Пилотите може би се опитват да пестят гориво.

— Ние изгубихме височина. Сигурна съм в това.

Хопър реагира сериозно на нейния тон, стана и се ослуша много внимателно в шума на двигателите. Погледна през прозореца, после отново се заслуша в двигателите. Някаква тревога го обхвана.

— Мисля, че си права. Изглежда ще кацаме.

Ева посочи към кабината на пилотите.

— Пилотите винаги държат вратата отворена по време на полета. Сега е затворена.

— Изглежда съмнително, но сигурен съм, ще успеем да реагираме. — Той отметна одеялото върху седалката и се изправи. — Няма да е лошо да погледнем.

Ева го последва по пътеката до кабината на пилотите. Хопър натисна звънеца, но никой не му отвори. Лицето му помръкна.

— Наистина е заключено.

Той почука отново на вратата, но отговор не получи. Самолетът продължаваше да снижава.

— Нещо непредвидено ще се случи. По-добре да събудим другите.

Ева се затича обратно по пътеката към останалите и започна да ги буди.

Гримес бе първият, който запита Хопър.

— Защо кацаме?

— Нямам определена представа. Пилотите нямат намерение да ни кажат.

— Може би те извършват принудително кацане.

— Ако е така, те ще запазят за себе си причините.

Ева се наведе над седалката и погледна прозореца. Забеляза жълтеещи светлини в нощта на няколко километра от носа на самолета.

— Светлини пред нас! — обяви тя.

— Бихме могли да разбием вратата на пилотската кабина! — предложи Гримес.

— Поради каква причина? — възрази Хопър. — Ако пилотите възнамеряват да кацнат, няма начин да ги спрем. Никой от нас не може да пилотира джет лайнер.

— Тогава единственото, което ни остава, е да седнем на седалките и да затегнем коланите — каза Ева.

Още не беше свършила, когато светлините за кацане блеснаха, осветявайки безличната пустиня. Колесарите се спуснаха плавно и само след няколко минути се усети слабия трус от гумите, които докоснаха пясъка. Корпусът се изравни, предният колесар също докосна земята, пилотът форсира двигателите, намали скоростта и само секунди след това спря машината в края на пистата.

— Питам се къде кацнахме — разсъждаваше Ева.

— Ще разберем това съвсем скоро — каза Хопър, придвижвайки се към вратата на пилотската кабина, този път с намерение да я ритне, но това не му се наложи, тъй като в това време тя се отвори и пилотът се показа на вратата.

— Какво означава това прекъсване на полета? Някакъв технически проблем ли? — продължаваше Хопър.

— Тук трябва да слезете! — отговори пилотът бавно.

— За какво говорите? Вие трябва да ни закарате в Кайро!

— Заповедта е да ви сваля тук, в Тебеца.

— Това е чартърен самолет на ООН. Вие сте длъжен да ни откарате където поискаме, но Тебеца или както и да наричате това място, мисля, не сме искали.

— Смятайте, че това е непредвидено кацане.

— Вие не можете просто така да ни захвърлите в средата на пустинята. Как ще се измъкнем оттук и ще продължим за Кайро?

— Поръчката вече е направена.

— Какво ще правим с нашата екипировка?

— Ще бъде охранявана!

— Нашите проби трябва да стигнат до лабораторията на СЗО в Париж колкото е възможно по-бързо.

— Това не е моя грижа. А сега, моля ви, вземете си личния багаж и слизайте.

— Няма да направим такова нещо! — заупорства Хопър.

Пилотът отстрани Хопър и тръгна по пътеката към изхода за пътници. Той свали ключалките на вратата, отвори я и спусна стълбата на земята. След това извади едрокалибрен пистолет и го насочи към смаяните учени.

— Слизайте от самолета сега! — нареди той с глас нетърпящ възражение.

Хопър се доближи плътно до пилота, без да се страхува от оръжието, което опираше в стомаха му.

— Кой сте вие? Защо вършите това?

— Аз съм лейтенант Абубакар Бабананди от малийските военновъздушни сили и действам по нареждане на моите началници.

— И кои точно са те?

— Малийският Военен съвет.

— Искате да кажете — генерал Казим. Той иска да ни застреляте тук.

Хопър се сви конвулсивно, тъй като лейтенант Бабананди го удари доста силно с пистолета в слабините.

— Моля ви, не създавайте неприятности, докторе. Напускайте самолета или ще ви прострелям, както стоите срещу мен.

Ева хвана Хопър за рамото.

— Прави каквото казва, Франк. Не разрешавай гордостта да те убие.

Хопър стъпи на краката си, все още придържайки се за слабините. Бабананди изглеждаше твърд и непоколебим, но Ева усети повече страх в очите му, отколкото решителност. Без да каже дума, Бабананди грубо изблъска Хопър на стълбата на самолета.

— Предупреждавам ви. Не се мотайте повече.

Секунди по-късно, прикрепян от Ева, той слезе на земята и се огледа наоколо.

Шестима мъже, облечени като туареги с башмаци на лицата, застанаха в полукръг около Хопър. Те бяха високи и яки, облечени в черни, дълги роби и въоръжени със саби, запасани около кръста им. Освен това държаха автоматични пушки, чиито цеви бяха насочени право в тялото на Хопър.

От тъмнината изскочиха още две фигури. Едната беше на внушителен мъж, слаб, светлокож; единствената част от него, която се показваше, бяха ръцете и очите, които прозираха през забулилия главата му литам. Робата му беше пурпурночервена, препасана с бял колан. Когато застана до Хопър, той видя само раменете му. Другата фигура беше на жена, която имаше тяло като на борец сумо. Беше облечена в мръсна, широка рокля, която стигаше до коленете й и показваше крака с дебелината на телефонни стълбове. За разлика от останалите, главата й не беше покрита. Беше тъмна като северноафриканка, косата й беше къдрава и вълниста, имаше яки челюсти и остър нос. Очите бяха малки и хлътнали, а устата й заемаше цялата широчина на лицето. Изглеждаше студена и садистична.

Тя държеше дебел кожен камшик в едната си ръка с метално топче на края.

— Кое е това място? — започна направо Хопър.

— Тебеца — отговори високият мъж.

— Веднъж ми беше съобщено това. Но къде точно се намира Тебеца?

Отговорът дойде на английски, с лек акцент, по който Хопър се досети, че има работа със северноирландец.

— Тебеца е там, където свършва пустинята и започва адът. Тук се добива злато в мините от осъдени затворници и роби.

— Нещо подобно като в солните мини в Тоудени — каза Хопър, поглеждайки към пушките, насочени в него, докато говореше. — Имате ли нещо против да не пъхате тези пушки в лицето ми?

— Те са необходимост, д-р Хопър.

— Не се безпокойте. Нямаме намерение да крадем вещите. — Хопър прекъсна изречението по средата, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, когато той продължи с учуден тон, почти шепнешком: — Вие знаете името ми?

— Да, ние ви очаквахме.

— Кой сте вие?

— Казвам се Селиг О’Банион и съм главен инженер по производството в мините. — О’Банион се обърна и посочи огромната жена: — Моята дясна ръка е Мелика, което означава кралица. Вие и вашите хора ще получавате заповедите от нея.

Може би изминаха около десет секунди в мълчание, нарушавано само от бавно работещите турбини на самолета, след което Хопър възрази:

— Заповеди, за какво, по дяволите, говорите?

— Вие сте изпратени тук по нареждане на генерал Затеб Казим. Неговото първо желание е да работите тук, в мините.

— Това е отвличане! — протестира Хопър.

О’Банион поклати глава.

— Истинско отвличане, д-р Хопър. Вие и вашият екип учени от ООН няма да бъдете третирани и държани като заложници. Вие ще бъдете принудени да работите в мините на Тебеца, добивайки злато за националния трезор на Мали.

— Вие сте по-нахален и от хлебарка! — започна Хопър, когато Мелика го удари през лицето с нейния тежък камшик. Той се наведе шокиран, опипвайки синината по бузата си.

— Твоят пръв урок като роб, вонящо прасе! — изруга огромната жена. — Започвай сега и няма да говориш, ако не ти наредят!

Тя вдигна камшика, за да удари отново Хопър, но О’Банион я хвана за рамото.

— Леко, жено! Дай му време, за да получи представа за нещата.

Той изгледа останалите учени от екипа, които бяха заобиколили на прилично разстояние Хопър. Очите им изразяваха шок и ужас.

— Искам ги в добро състояние през първия им работен ден.

С неудоволствие Мелика прибра камшика.

— Страхувам се, че много жалиш дебелата им кожа, Селиг, те не са направени от порцелан.

— Вие сте американка? — каза Ева.

Мелика отвърна:

— Правилно, сладурче. Десет години като шеф на надзирателите към женския затвор в Корона, Калифорния. Всеки, който ми е ял попарата, още ме помни.

— Мелика полага специални грижи за жените работнички — каза О’Банион. — Сигурен към, че тя ще положи за вас същите грижи, както за другите жени, които работят тук.

— Вие карате жени да работят в мината? — каза Хопър невярващо.

— Да, определен брой от тях, включително и децата им — отвърна сурово О’Банион.

— Това е безпрецедентно нарушаване на човешките права! — извика Ева ядосано.

Мелика изгледа О’Банион с лукава усмивка.

— Може ли?

Той отвърна:

— Може. Разбира се!

Грамадната жена заби края на камшика в стомаха на Ева и тя се преви. Мелика я събори по гръб и й нанесе още един удар, така че Ева имаше усещането, че е покрита с мокро одеяло. Щеше да остане на земята още дълго, ако Хопър не я беше грабнал през кръста и изправил.

— Скоро ще разберете, че и устната съпротива се наказва — каза О’Банион. — По-добре е да прекарате остатъка от вашето време на земята колкото е възможно по-безболезнено.

Хопър произнесе с определена надежда:

— Ние сме уважавани учени от Световната здравна организация и вие не можете просто да ни екзекутирате без причина.

— Да ви екзекутираме ли, драги докторе? — каза спокойно О’Банион. — Нищо подобно! Ще настояваме да работите до своята смърт.