Клайв Къслър
Сахара (3)

1.

5 май 1996 г.

Оазис Аселар, Мали, Африка

След като пътувате през пустинята дни или седмици, без да видите никаква живинка, без да срещнете човешко същество, цивилизацията без значение дали е слаба или примитивна, идва като изключителна изненада. За единадесетте туристи, настанени в петте ланд ровъра, и за петимата екскурзоводи — шофьори, гледката на съградено от човешка ръка селище идваше като голямо облекчение. Потни и немити, изморени след седмица пътуване през безлюдната пустиня, жадните за приключения туристи, изпратени от агенцията „Бакуърлд Експедишънс“ на двадесетдневно сафари в Сахара, бяха особено щастливи, че ще видят хора и ще имат достатъчно вода, за да се изкъпят.

Те виждаха селището Аселар, изолирано отвсякъде всред централния район на Сахара — част от африканската държава Мали.

Безредие от глинени къщи, пръснати наоколо в сухото дъно на нещо, което някога трябва да е било древно речно корито. В покрайнините наоколо стърчаха руините на изоставени преди повече от стотина години къщи, а зад тях — ниските насипи, които образуваха голяма пустинна равнина. От разстояние беше почти невъзможно да се види селището, защото добре изградените постройки за временно обитаване се сливаха със суровия и безцветен ландшафт.

— Кладенец, ето там — обърна се майор Айън Феъруедър — водачът на сафарито — към изморените и прашни туристи, които слизаха от ланд ровърите и се натрупаха около него.

— Вие никога нямаше да познавате това място и да гледате на него като на едно от културните кръстовища на Западна Африка, каквото Аселар е било. Пет столетия селището е било важен източник на вода за големите кервани за роби, за търговските кервани, които са кръстосвали на север и изток.

— Защо тогава е западнало? — попита миловидна канадка с широкопола шапка и къси шорти.

— Заради военните набези на мурите и французите, отмяната на робството, но най-вече защото търговските пътища се преместиха на юг и на запад в близост до морския бряг. Въздишката на смъртта дойде преди около четиридесет години, когато неговите кладенци започнаха да пресъхват. Единственият действащ кладенец, който още поддържа града, е изкопан на почти 50 метра дълбочина.

— Значи не е точно рай за митрополията — възрази един як мъж с испански акцент.

Майор Феъруедър насила се усмихна. Беше висок мъж, бивш офицер от кралския флот, с вечно запалена цигара с дълъг филтър. Говореше с дрезгав полуприглушен глас:

— Сега в Аселар живеят само няколко семейства туареги, които са се отказали от номадския си начин на живот. Те преживяват главно от малки стада кози, парчета песъчлива земя, напоявана на ръка от централния кладенец на селото, и няколко шепи скъпоценни камъни, изровени от пустинята, които те гланцират, пренасят ги с камиони до град Гао, където ги продават като сувенири.

Един лондонски адвокат, облечен безукорно в костюм за сафари цвят каки и тропическа каска подхвърли закачливо:

— Изглежда ми твърде изоставено място. Ще трябва навярно да припомня, че вашата туристическа реклама уверява туристическата ни група, „че ще бъдем възхитени от романса на пустинната музика и местните танци под искрящите лагерни огньове на Аселар“.

— Сигурен съм, че нашата предварителна подготовка и организация е обезпечила всичко необходимо за вашето удобство и вашите забавления — увери го Феъруедър с подобаваща дискретност. Той погледна за момент слънцето, скриващо се зад селото. — Скоро ще се стъмни. — По-добре е да се придвижим и да влезем в селището.

— Има ли хотел там? — попита канадката.

Феъруедър хвърли съчувствено поглед.

— Не, госпожо Лансинг. Ще лагеруваме в руините точно над града.

Обща въздишка на разочарование се изтръгна от туристите. Те се бяха надявали на мека постеля и баня. Вероятно луксът в Аселар никога нямаше да бъде познат. Групата се качи отново в джиповете и потегли надолу през речната долина и излезе на главния път, водещ към селището.

Когато пристигнаха, по-трудно беше да си представят славното му минало. Улиците бяха тесни, пусти и пълни с пясък. Приличаше на мъртъв град, претърпял пълна разруха. Не се виждаше никаква светлина в сумрака, никакъв радостен лай на куче. Никакъв знак за живот не се забелязваше в която и да е от тези глинени сгради.

Феъруедър започваше да се чувства неловко. Ясно беше, че нещо не е в ред. Нямаше никаква следа от неговото предварително разузнаване. За момент се мярна голямо четириного животно, бягащо във входа. Но то изглеждаше толкова призрачно, че го сметна за сянка от движещите се ланд ровъри. Неговата весела група клиенти щеше да роптае тази вечер, мислеше той. Проклети да са онези осведомени хора, които прекалено много преувеличават съблазните на пустинята — „една възможност да опитате за първи път в живота си експедиция, като номади през горещия пясък на Сахара“ — повтаряше си шепнешком Феъруедър. Той беше готов да се обзаложи на едногодишната си заплата, че авторът на рекламата никога не беше прекосявал Ламанша.

Те се намираха почти на 80 км от Транссахарската автомагистрала и на около 240 км от Найджър Ривър Сити — провинция Гао. Сафарито имаше по-голямо значение, отколкото достатъчното количество храна, вода и гориво за остатъка от пътуването, така че Феъруедър се обвърза да заобиколи Аселар, в случай че възникнеше непредвиден проблем.

Сигурността на клиентите на Бакуърлд Експедишънс идваше на първо място. За 28 години те още не бяха загубили нито един човек, ако не се смяташе пенсионираният американски водопроводчик, който беше подразнил една камила и беше ритнат от нея поради собствената си глупост.

Феъруедър започваше да се пита защо не вижда никакви кози и камили, нито пък забелязваше някакви следи от тях по пясъчните улици, откъдето минаваха. Само странни отпечатъци от нокти и кръгли трапчинки следваха паралелно, сякаш оставени от дървени трупове. Малките родови къщи, изградени от камък и покрити с червеникава глина, които се появиха, в по-голямата си част — съборени и западнали, изглеждаха както преди два месеца, когато Феъруедър беше тук за последен път.

Определено нещо не беше както трябва. Дори ако по някаква важна причина обитателите са напуснали селището, той щеше да забележи това при предварителното опознаване на района. През всичките години те бяха прекосявали Сахара заедно и Ибн Хаджиб никога не би го провалил. Феъруедър реши да позволи на групата да отпочине за малко при кладенеца на селото и да се изплакнат, преди да продължат още малко в пустинята и построят лагера. Свикнал на бдителност, той реши да извади старата си автоматична пушка Роял Марин Патчет от калъфа между седалките и я постави между коленете си. Върху дулото той постави заглушител „инвикита“. Беше готов, ако нещо се случи.

— Някаква заплаха? — попита госпожа Лансинг, която заедно със съпруга си се качи в ланд ровър на Феъруедър.

— Само като предпазна мярка. За да държа надалеч просяците — излъга Феъруедър.

Той спря и тръгна назад, за да предупреди своите шофьори да бъдат много внимателни, ако възникне нещо особено. След това се върна и продължи към центъра на града през тесните и пясъчни улици. Накрая той спря под една финикова палма, изправена в центъра на едно пазарище в близост до кръгъл каменен кладенец с диаметър около 4 метра.

Феъруедър проучи пясъчната почва около кладенеца, преди да се е стъмнило съвсем. Тя беше утъпкана по същия необичаен начин, който беше забелязал, минавайки по улиците. Той се наведе и втренчи поглед в кладенеца. Забеляза тънко образувание дълбоко в недрата на пясъчника. Припомни си, че водата има високо минерално съдържание, което й придава метален вкус и е оцветена в бордо. И още, че беше утолявала жаждата на много живи същества — животни и хора, в продължение на столетия. Дали беше здравословна за изнежените стомаси на неговите клиенти, тревожеше се Феъруедър. Той любезно им предложи да я използват, за да измият и свалят праха от телата си, без да я пият.

После нареди на своите шофьори да поставят пазач и обясни на туристите как да се вади вода с ведрото от свинска кожа, като се използва млада жена, завързана с протритото въже. Екзотичната представа за музиката на пустинята и танците край пламтящите лагерни огньове бързо бяха забравени, тъй като те се смееха и забавляваха като деца с дъждовната машина в горещ летен следобед. Мъжете се съблякоха до кръста и миеха потните си тела, жените бяха по-загрижени с миенето на косите си.

Комичната гледка бе ярко осветена от фаровете на ланд ровърите. Миещите се сенки на хората от групата се отразяваха върху безмълвните стени на селището като филмова прожекция. Докато шофьорите на Феъруедър наблюдаваха и се смееха, той се разходи по една от улиците и влезе в къща в непосредствена близост до една джамия. Стените изглеждаха стари и порутени от времето. Входът водеше през къс аркообразен тунел към двора, който беше отрупан с толкова много човешки отпадъци и чакъл, че му беше трудно да ги прескача. Той запали фенерчето и освети приемната стая на постройката. Стените бяха прашно бели, покривите — високи, с изнесени колони, почти като архитектурата на Санта Фе в американския югозапад. В стените бяха вградени много ниши за съхраняване на домашния инвентар, но сега всички те бяха празни, тяхното съдържание — разхвърляно и изпочупено по целия под заедно с домашната мебел.

Понеже се оказа, че нищо особено не липсваше, на Феъруедър му се стори като че ли вандали бяха просто разхвърляли къщата, след като обитателите й бяха напуснали, оставяйки след себе си всички свои вещи. В един от ъглите на стаята се натъкна на купчина кости. Определи ги като човешки и се почувства крайно неприятно.

В снопа светлина на фенерчето се образуваха сенки, които играеха и създаваха различни трикове за очите. Можеше да се закълне, че видя едно огромно животно да прехвърля прозореца към двора. Той провери сигурността на своя „Патчет“, не толкова от страх, отколкото от едно шесто чувство на несигурност, което го споходи в тъмнината.

Шумен звук дойде иззад един затворен портал, който беше разположен върху малка тераса. Феъруедър приближи вратата спокойно, стъпвайки на пръсти около боклуците. Ако някой се криеше вътре, той се беше изнизал безшумно. Феъруедър държеше фенерчето пред себе си с една ръка, а с другата автоматичната пушка, готова за стрелба. След това ритна затворената врата и от удара при отварянето й от тавана се вдигна прах.

Имаше ли някого тук всъщност и имаше ли нещо?

Взирайки се напред, той забеляза някакво почти животинско дяволско същество, сякаш току-що изтървано от ада, което пълзеше с ръце и колене, а очите му в лъча на фенерчето се червенееха като горящи въглени.

Феъруедър инстинктивно отстъпи назад. Съществото застана на колене и го нападна. Той хладнокръвно зареди оръжието, държейки пръст на спусъка. Чу се почти безшумен изстрел — подобно печенето на пуканки.

Скритият звяр изхриптя с неясен звук и тялото му се свлече на земята, почти без да диша. Феъруедър приближи безжизненото тяло, наведе се и насочи светлината върху него. Дивашките очи гледаха празно, яркочервени на местата, където би трябвало да са бели. Лицето беше на момче, не по-възрастно от 15 години.

На Феъруедър му беше необходимо малко време, за да осъзнае след преживения шок реалната опасност, която щеше да се стовари върху тях със зашеметяваща сила. Сега той знаеше какво правеха изоставените камиони в пясъка. Той свърна внезапно и започна да тича назад към пазарището. Но беше твърде закъснял, твърде много закъснял.

Гора от крещящи зверове изникна от вечерната тъмнина, хвърлила се неистово и неудържимо върху лековерните туристи, стоящи край кладенеца. Шофьорите бяха погълнати от прииждащата вълна, преди да могат да алармират или да предприемат защитата им. Дивашката орда прииждаше, пълзейки с ръце и крака като глутница чакали. Тя поваляше невъоръжените туристи и разкъсваше месата им с острите си зъби.

Ужасяващият кошмар, осветен от фаровете на ланд ровърите, представляваше мелница. Телата на тази обезумяла орда смазваха уплашените до смърт туристи и ги превръщаха в трупове.

Госпожа Лансинг нададе отчаян вик и изчезна в безформената маса от тела. Мъжът й се опита да подкара един от джиповете, но беше повален на земята и огризан като бръмбар от стадо мравки.

Прецизният лондончанин измъкна отнякъде сабя, завъртя я над главата си, мъчейки се да се отбранява. Но те изглежда, не изпитаха никакъв страх и скоро го обезоръжиха. Мястото около кладенеца беше осеяно с разкъсани трупове. Пълният испанец, който имаше няколко течащи рани, се опита да скочи в кладенеца, за да се спаси, но подивелите убийци скочиха след него.

Феъруедър изтича и откри огън със своя „Патчет“ в подивялата тълпа, като внимаваше да не уцели някой от своите хора.

Тази тълпа нямаше представа от безшумно оръжие и не обърна внимание на неочакваната стрелба и беше или луда, или безразлична да разбере, че част от нейните членове лежаха на земята. Той трябваше да е повалил около тридесетина от тази сган убийци, преди „Патчета“ да изстреля последния си куршум. Беше застанал безпомощно. Не виждаше и не забелязваше, че безконтролната касапница беше намаляла и дори спряла, а неговите шофьори и клиенти отдавна бяха мъртви.

Той не можеше да скрие изненадата си от бързината, с която тържището се превърна в купчина телеса.

— О, боже! — прошепна той със свит дрезгав глас, наблюдавайки с хладен ужас как диваците се нахвърляха върху телата в канибалско безумие, глозгайки плътта на своите жертви.

Той излезе от сковалото го безразличие, което бавно се превръщаше в гняв от невероятната трагедия, разиграла се пред него. Феъруедър беше разярен от видения кошмар, безсилен да направи каквото и да било. Той се скри в сенките, измъчван от мисълта, че беше отговорен за гибелта на своите хора и на туристите, които водеше.

Беше се провалил в опита си да осигури тяхната безопасност и в незнанието си да предотврати кървавото бедствие. Той проклинаше своята безпомощност и това, че не умря заедно с тях.

С неочакван прилив на енергия Феъруедър напусна пазарището и започна да тича по тесните улици, през руините право в пустинята. Надяваше се да избегне участниците в клането, на което попаднаха при Аселар, за да се спаси. Разстоянието до следващото селище на юг беше твърде голямо, за да се стигне там без вода. Той се отправи по протежение на автомагистралата на изток, с надеждата да срещне преминаваща кола или държавен патрул, преди да е умрял под палещите лъчи на слънцето. Ориентира се по северната звезда и с бърз ход закрачи през пустинята, съзнавайки, че шансовете му за спасение клоняха към нулата. Нито веднъж не спря и не се обърна назад. Той виждаше всичко ясно в паметта си и ушите му още бучаха с агонизиращите писъци на смъртта.