Клайв Къслър
Сахара (11)

9.

Преди 10 хиляди години сухите пясъчни корита в Република Мали бяха пълноводни, а голите плата — покрити с гори и населени със стотици представители на растителния свят. Малките възвишения и планините бяха домът на ранния човек много преди той да прекрачи каменната ера и да стане скотовъдец. През следващите 7 хиляди години дивите племена ловуваха антилопи, слонове и биволи. Те пасяха своите дългороги говеда и сменяха една паша с друга.

С времето пашата намаляваше, тревата съхнеше, поради все по-редките дъждове, които превръщаха Сахара постепенно в пустиня, каквато е сега. Тя ставаше все по-голяма и обхващаше все повече тропическа земя от африканския континент. Големите стада бяха принудени да напускат обитаваните региони, оставяйки тази безводна площ на няколкото номадски банди, скитащи все още по тези места.

С откриването на камилата и нейната невероятна способност да служи на човека в пустинята за езда и транспорт на товари се слага началото на завоюването на африканския континент. Римляните първи използват животното за превоз на роби, злато, слонова кост, както и диви животни за кървавите арени на Рим. За осем столетия техните кервани прекосиха небитието от Средиземноморието до бреговете на Нигер. А когато Рим беше в залеза си камилата отвори границата на Сахара за светлокожите бербери. Последваха ги арабите и мурите. Мали е краят на епохата на мощните и бавно залязващи империи, които са управлявали черна Африка. През ранното Средновековие кралство Гана разширява големите кервански пътища между река Нигер, Алжир и Мароко. През 1240 година след новата ера кралството било унищожено от Ман Динго, който създава неочаквано на юг една дори по-голяма империя, наречена Малинке — основата на името на днешната държава Мали. Забелязва се много голям напредък, градовете Гао и Тимбукту се превръщат в цветущи центрове на ислямското учение и култура. Легенди се носеха за невероятното богатство от злато и скъпоценни камъни, пренасяни от керваните. Империята достига Близкия изток. Двеста години по-късно обаче, тя запада от набезите на номадските племена туареги и фулани. Народът на Сонгай от изток поема основния контрол и управлява до идването на армията на мароканските султани, която стига до Нигер и обявява кралство през 1591 г.

Междувременно французите дебаркират със своите колониални войски от юг в началото на 19 век и по този начин старата империя Мали е напълно забравена.

След края на столетието французите се установяват трайно на редица територии в Западна Африка, в каквато превръщат и френски Судан. През 1960 г. Мали обявява своята независимост, изработва конституция и съставя правителство. Първият президент (държавен глава) е предложен от групата на армейските офицери, водени от лейтенант Муса Тооре. През 1992 г. след определен брой несполучливи опити за преврат, президентът (сега генерал) беше свален от капитан (сега майор) Затеб Казим.

Набързо издигнал се, той не можеше да очаква чуждестранна помощ като военен диктатор. Ето защо Казим отстъпи и постави на ръководния пост настоящия президент Тахир, но като формална фигура. Ловък манипулатор, Казим пазеше дистанция от Русия и Съединените Щати, докато поддържаше тесни отношения с Франция. Той скоро се ориентира в дебрите на търговията — вътрешна и външна, обогатявайки номерата на тайните си банкови сметки по целия свят. Казим даде зелена улица на инвестиционните проекти за развитие на промишлеността, въведе стриктен митнически контрол и поощри нахлуването на чуждестранния капитал. Френските бизнес комисионни, както беше в случая с Ив Масар, го направиха мултимилионер. Благодарение на всичко това не беше за чудене, че Мали се превръщаше в една от най-бедните държави в света.

Самолетът на ООН „Боинг 737“ се спускаше толкова бързо към земята, че Ева си помисли, че крилата му ще прережат покривите на глинените къщи. Само след миг обаче пилотът стабилизира подхода към примитивната писта на летището на легендарния град Тимбукту и докосна земята с плавно поклащане. Поглеждайки през илюминатора Ева откри, че е трудно да си представи мърлявия грозен град като най-големия пазар на керваните от империите Гана, Малинке и Сонгай, обитавани някога от 1000 хилядно население. Основан от туарегите като сезонен лагер през 1100 г. сл.н.е., той се превръща в един от най-големите търговски центрове в Западна Африка.

Тя разбра, че е невъзможно да си представи славното му минало. Само три от древните джамии все още стояха на местата си. Те бяха знаците за някогашното архитектурно минало. Градът изглеждаше мъртъв, изоставен, неговите тесни прашни улици криволичеха и създаваха усещането, че водят за никъде, условията за живот бяха мизерни и безплодни.

Хопър не искаше да губи никакво време. Той застана на вратата на самолета и побърза да слезе по току-що подадената стълба, преди още двигателите на самолета да угаснат напълно. Един офицер с къс индиговосин башмак на главата си, явно от личната гвардия на Казим, приближи към него и поздрави. Поздравът му към изследователя от ООН бе на английски с подчертан френски акцент.

— Д-р Хопър, предполагам.

— А вие трябва да сте г-н Стенли — отговори Хопър с неговия обичаен закачлив хумор.

Нямаше ответна усмивка. Малийският офицер удостои Хопър с неприятелски поглед, който очевидно се прикриваше с протоколна любезност.

— Аз съм капитан Мохамед Батута. Моля ви да ме придружите до летищния терминал.

Хопър погледна към терминала. Приличаше на малка метална клетка с прозорци.

— О, много добре, ако това е най-доброто, което можете да направите — каза той сухо, без поклон.

Те се отправиха към терминала и влязоха в един горещ като пещ офис, обзаведен с няколко етажерки, дървена маса и два стола. Зад масата имаше друг офицер, по старши от Батута, видът му бе на човек, минал през много житейски изпитания. Той гледаше Хопър и го изучаваше с нескрито внимание.

— Аз съм полковник Нухум Манса. Мога ли да видя вашия паспорт?

Хопър беше предварително подготвен и му връчи както своя, така и шестте паспорта на хората от своя екип. Манса разлистваше страниците без интерес, вглеждаше се в написаната националност на всеки един. Накрая запита:

— Защо дойдохте в Мали?

Хопър беше пропътувал света и не се нуждаеше от смешни формалности.

— Вярвам, че знаете целта на нашето посещение.

— Вие ще отговорите на въпроса.

— Ние сме членове на Световната здравна организация при ООН и сме натоварени с мисия да проучим докладите за токсичната болест, избухнала сред вашето население.

— Няма такава болест — отвърна учтиво полковникът.

— Тогава няма да имате нищо против, ако анализираме източниците на вода и вземем проби от въздуха в определена селективност от малките селища до големите градове по протежението на Нигер.

— Ние не обичаме чужденци, които се ровят в недостатъците и задния двор на нашата страна.

Хопър не отстъпваше лесно, когато срещаше тъпото лице на администрацията.

— Ние сме тук, за да спасим живота на много хора. Мисля, че генерал Казим разбра това.

Манса трепна. Фактът, че Хопър споменаваше името на Казим, вместо на президента Тахир, го накара да бъде внимателен.

— Генерал Кази… той е дал разрешение за вашата визита?

— Защо не му позвъните, за да го попитате? — Това беше блъф, но Хопър нямаше какво да губи.

Полковник Манса се изправи и отиде до вратата.

— Чакайте тук — нареди той безцеремонно.

— Моля, кажете на генерала — каза Хопър, — че неговите съседни страни са поканили учените на ООН, за да им се помогне да установят източника на замърсяване и ако той откаже на моя екип да влезе в Мали, ще бъде порицан и ще загуби престиж сред народите в света.

Манса не отговори и напусна стаята. Докато чакаше, Хопър удостои капитан Батута с най-дружелюбния си поглед. Батута затвори очи за известно време, но след това ги отвори и започна да оглежда стаята. След около 5 минути Манса се върна и седна зад бюрото. Без да каже нито дума, той акуратно подпечата всеки паспорт и ги върна след това на Хопър.

— Разрешава ви се да влезете в Мали, за да ръководите своето проучване. Но моля ви, докторе, запомнете: вие и вашите хора сте гости тук. Нищо повече. Ако вършите нежелани действия или вземете участие в някаква акция засягаща сигурността ни, вие ще бъдете депортирани.

— Благодаря, полковник. И моля, благодарете на генерал Казим за любезното му разрешение.

— Ще се придружавате от капитан Батута и десет от неговите хора — заради вашата сигурност.

— Поласкан съм да имам бодигард.

— Вие също така ще докладвате за вашите открития направо на мен. Очаквам вашето пълно сътрудничество по този случай.

— Как ще докладвам от вътрешността на страната?

— Хората на капитана имат комуникационна екипировка.

— Надявам се, че ще си станем симпатични — каза любезно Хопър на Батута. Той се обърна към Манса: — Моят екип и аз се нуждаем от кола, за предпочитане с двойно предаване, и от два камиона за транспорт на лабораторното оборудване.

Лицето на полковник Манса почервеня.

— Ще уредя военни коли.

Хопър се владееше добре, защото беше важно да запази добрия си тон пред полковника, за да има последната дума:

— Благодаря ви, полковник Манса. Вие сте умен и смел човек. Генерал Казим трябва да е горд, че има такъв истински войник на пустинята на своя страна.

Манса се облегна назад, очите му изразяваха удовлетвореност и триумф.

— Да, генералът има честта много често да се уверява в моята лоялност и да разчита на моите услуги.

Интервюто приключи. Хопър се върна при самолета и нареди да се разтовари багажа. Манса наблюдаваше от прозореца на терминала. Малка усмивка се беше появила на устните му.

— Ще мога ли да огранича тяхното разследване в забраните области? — попита Батута.

Манса бавно поклати глава.

— Не. Позволете им да ходят където пожелаят.

— А ако д-р Хопър установи признаци на токсично заболяване?

— Няма значение. Докато аз контролирам комуникациите с външния свят, неговите доклади ще бъдат обработвани, за да показват, че в нашата страна не съществуват болести, причинени от особено опасни промишлени отпадъци.

— Но когато се завърнат в Главната квартира на ООН?

— Ти не желаеш истинските разкрития да бъдат оповестени, нали? — довърши Манса. — Съвсем естествено е.

Той стана и започна да се разхожда из стаята.

— А това не би се случило, ако самолетът претърпи трагичен инцидент при завръщането им в САЩ.