Клайв Къслър
Сахара (2)

Изгубена

10 октомври 1931

Югозападна Сахара

Кити Манок изпитваше странното чувство, че лети с главата напред в небитието. Тя се беше загубила, съвсем и безвъзвратно загубила. В продължение на два часа Кити и нейното малко самолетче се подмятаха в небето от силна пясъчна буря, която напълно закриваше видимостта към пустинята, простираща се под нея. Сама в това празно непрозрачно небе, тя упорито отблъскваше от съзнанието си странни видения, възникващи като че ли от самите заобикалящи я кафяви облаци.

Кити наклони главата си назад и хвърли поглед през горното предно прозорче. Оранжевият отблясък беше напълно замъглен. После може би за десети път през цялото това време тя свали стъклото на страничния прозорец и надникна през ръба на пилотската кабина, без да вижда нищо под себе си, освен огромните завихрени облаци. Висотомерът показваше 1 500 фута. Височина, достатъчна, за да премине безопасно над всичко, освен над най-извисените плата от пясъчник на Ардар дес Ифорас, едно от разклоненията на планинския хребет Ахагар в пустинята Сахара.

Тя разчиташе на контролните прибори, за да избегне евентуалното влизане на самолета си в свредел. На четири пъти откакто беше обгърната от заслепяващия я самум, забелязваше спадане във височината и един засилващ се наклон на носа — сигурни белези, че вече настъпва кръгово движение към земята. Схващайки отлично грозящата я опасност, всеки път тя успяваше да я избегне, като правеше вираж след вираж, докато стрелката на компаса трепнеше отново, показвайки курс на юг от 180 градуса.

Кити беше опитала да следва Транссахарската автомагистрала, но скоро я загуби от погледа си, след като пясъчната буря се стовари без предупреждение върху нея от югоизток. Сега, когато повече не можеше да различи земята, тя не знаеше доколко се е отклонила и не би могла да прецени доколко вятърът я е изтласкал встрани от следвания курс. Допускайки това, тя се насочи на запад в безуспешен опит да заобиколи бурята.

Можеше само да седи и да води самолетчето си през огромния, заплашителен и безформен пясъчен океан. Това беше отсечката от нейния полет, от която Кити най-много се страхуваше. Тя пресметна, че й остават още цели четиристотин мили, преди да достигне Ниамей — столицата на Нигер. Там тя щеше да зареди гориво, преди да продължи щурма си за поставяне на рекорд на летене на далечно разстояние до Кейптаун в Южна Африка.

Някаква вцепеняваща умора постепенно обхващаше мускулите на ръцете и краката й. Непрекъснатият рев от ауспуха на двигателя и неговите вибрации бяха започнали да вземат своето. Кити беше почти двадесет и седем часа във въздуха, откакто излетя от летище Кройдън — предградие на Лондон. Беше долетяла от студената мъгла на Англия направо в огнената пещ на Сахара.

Нощта щеше да настъпи след още три часа. Неблагоприятният вятър, рожба на самума, сведе скоростта й до деветдесет мили в час, т.е. с цели тридесет мили по-малко от средната скорост на нейното старо, сигурно самолетче „Феърчайлд“. То представляваше моноплан с високо повдигнати криле, вградена закрита пилотска кабина, задвижвана от радиален мотор с мощност 410 конски сили.

Четириместният самолет някога беше притежание на компанията „Пан Американ — Грейс Еъруейз“ и правеше пощенски полети по разписание между Лима и Сантяго. Когато компанията се отказа от неговите услуги в полза на един по-усъвършенстван модел, който превозваше шест човека, Кити го купи, като монтира допълнителни резервоари за гориво в кабината за пътници. По-късно, към края на 1930 г. тя реши да постави рекорд на далечно разстояние, прелитайки от Рио де Жанейро до Мадрид. Така стана първата жена пилот, прелетяла южния Атлантик.

Кити издържа още час в борба с шибащия вятър, като се стремеше да държи посочения от компаса курс. Фин, много ситен пясък проникна в пилотската кабина и полепна по нежните мембрани на очите й. Попадна дори и в ноздрите й. Тя разтърка очи, но това само влошаваше положението, нещо по-лошо — сега не можеше да вижда. Стана й пределно ясно, че ако в този момент ослепееше, нямаше да може да следи повече уредите и всичко щеше да свърши. Тя извади малка манерка изпод пилотската седалка, отви капачето й и напръска лицето си с малко вода. Почувствала се освежена, яростно замига, при което мокрите песъчинки след секунда залепнаха там от страшната жега. Зрението й се завърна постепенно, но й се струваше, че в очите си има забити иглички.

Изведнъж, в пределно кратък момент тя почувства нещо — като някакъв звук извън реда на нещата, като нищожен интервал тишина сред воя на вятъра и рева на ауспуха на двигателя. Наведе се напред и внимателно огледа контролните уреди. Видя, че всеки циферблат и всяка кръгла скала даваха нормални показания.

Кити старателно провери крановете за подаване на гориво. Всеки от клапаните бе на точното си място. След прецизния оглед тя отдаде тревожното си усещане на голямата нервна преумора.

Секунда след това несвойственият звук отново се появи. Това я превърна цялата в слух. Откри, че последователността между нормалното и ненормалното при звука на двигателя става все по-кратка. Сърцето й изтръпна, понеже разбра, че причината е в запушена запалителна свещ в един от цилиндрите на мотора. После една по една всички свещи излязоха от строя. Двигателят се задави, а стрелката на тахометъра се плъзна назад.

Няколко мига по-късно той съвсем замлъкна и витлото застана неподвижно. Настъпилата тишина като ударна вълна се стовари върху нея. Единственият звук, който се чуваше, беше стенещият вой на вятъра. За Кити вече нямаше съмнение. С абсолютна точност знаеше защо бе отказал моторът. Непрекъснато сипещите се песъчинки бяха запушили карбуратора.

Първите няколко мига на изненада и страх преминаха. Тя прецени ограничените си възможности за спасение. Ако някак си успееше да кацне благополучно, би могла да изчака спирането на бурята и тогава вероятно щеше да направи ремонт. Самолетът започваше да се успокоява. Тя бутна командният лост напред, за да започне да се спуска към пустинята долу. Това не беше първото й аварийно кацане. Кити беше преживяла поне седем подобни кацания, като в два от случаите самолетът й се разби, а самата тя и двата пъти се отърваваше с незначителни наранявания и леки натъртвания. Но никога досега не беше кацала принудително със спрял двигател, и то сред мътния полумрак, причинен от пясъчна буря. Хванала здраво стоманения лост с едната си ръка, с другата тя сложи чифт предпазни очила, свали страничното стъкло и подаде глава навън.

Летеше надолу без всякаква видимост, като отчаяно се опитваше да си представи какъв е теренът за кацане под нея. Въпреки увереността, че по-голямата част от пустинята е сравнително гладка, тя не можеше да не знае, че там има скрити падини, високи пясъчни дюни, готови да смажат падащия „Феърчайлд“ и неговия пилот. На Кити й се стори, че е остаряла с пет години, преди най-после да зърне безплодния терен на малко повече от 30 фута под шасито си.

Той беше от пясък, изглеждаше достатъчно солиден да издържи плъзгането на самолетните колела, но преди всичко й се стори гостоприемно равен. Кити прекрати спускането и кацна. Големите колела на „Феърчайлд“ се удариха, подскочиха два-три пъти и после плавно се плъзнаха по пясъка, докато скоростта намаля. Тя пое дъх и извика от радост, щом задното колело се докосна до пясъка, когато изведнъж земята пред нея пропадна. Самолетът се плъзна от острия отвесен ръб на дюната и падна като камък в дълбокото и тясно корито на пресъхнал поток, колелата изхрущяха в пясъка, а шасито се разби. Инерцията захвърли самолета в отсрещната стена на пресъхналия поток. Разнесе се глух трясък от разпадащи се лонжерони и разкъсваща се тъкан. Витлото беше разбито от удара на мотора, който счупи и един от глезените на Кити и изкълчи коляното й. При удара тя бе тласната напред. Поради това, че бе забравила да затегне предпазните колани, горната част на тялото й политна и главата й се блъсна в рамката на предпазното стъкло, от което загуби съзнание.

Новината за изчезването на Кити облетя света няколко часа след като бе съобщено, че не е пристигнала в Ниамей, за да зареди гориво. Беше невъзможно да се организират търсене и спасителни операции в широк мащаб. Нямаше смисъл. По-голямата част от района в пустинята, където Кити изчезна, беше необитаема и рядко посещавана от хора. В радиус от хиляда мили не минаваха никакви самолети. През 1931 г. в пустинята просто не съществуваше армия от мъже и съответното оборудване и техника, необходими за предприемане на подобна спасителна операция.

На следващата сутрин бе организирано търсене от една малка механизирана част на френския чуждестранен легион, разположена в оазиса Такалдебей — там, където беше френската част на Судан, допускайки, че тя се е спуснала надолу по протежението на Транссахарската автомагистрала, те се отправиха на север, докато няколко души с две коли от една френска търговска компания в град Тесалт отидоха на юг.

Два дни по-късно двете спасителни групи се срещнаха на автомагистралата, без да са видели останки от разбит самолет, нито пък изстреляни ракети за помощ през нощта. Спасителите се разгърнаха на двадесет мили от двете страни на магистралата и отново се опитаха да я открият. След десет дни, без да видят и следа от изчезналия пилот, командирът на частта от легиона не беше оптимистично настроен. Той докладва, че никой човек, било то мъж или жена, не би могъл да оцелее толкова дълго време без вода и храна в изгорената от слънцето пустиня. С увереност заяви, че досега Кити сигурно е починала от адската жега.

Във всеки голям град бяха отслужени възпоменателни църковни служби за един от най-любимите пилоти в авиацията. Считана за една от трите най-велики жени пилоти, наравно с Амелия Еърхарт и Ема Джонсън, Кити беше оплакана от един свят, изтръпвал от нейните подвизи.

Тя беше дъщеря на заможни фермери — овцевъди от околностите на Камбера, Австралия. Кити беше красива млада жена с дълбоки сини очи и черна бухнала коса, падаща на тежки вълни до кръста й, щом я отпуснеше. След завършването на девическото висше училище тя започна да взема уроци по летене, за нейно учудване родителите й я подкрепяха в стремежа й да лети и й купиха на втора ръка един двуплощен самолет „Авро Авион“ с открита пилотска кабина и двигател „Сириус“ с мощност 80 конски сили.

Шест месеца по-късно, напук на всички увещания да си остане у дома, Кити набързо прекоси Тихия океан до Хаваите и кацна под възторжените овации на огромна тълпа, чакаща с трепет нейното пристигане. Със загоряло от слънцето лице и изплескани с маслени петна риза и шорти от плат каки, Кити въпреки умората се усмихваше и махаше с ръка, поразена от неочакваното посрещане. Тя продължи да завладява сърцата на милиони хора, като се превърна в нарицателно име благодарение на полетите си, чупещи рекордите през всички океани и континенти.

Това трябваше да й е последният полет на дълго разстояние, преди да се омъжи за своя любим от детските години, техен съсед — фермер в Австралия. След като покори въздуха, страстното й влечение по летенето изчезна и Кити с нетърпение очакваше момента да се установи за постоянно, да си има собствено семейство. Тогава тя откри онова, което толкова други преди нея бяха изпитали в детските дни на авиацията — да летиш носеше слава, но имаше малко добре платени места за пилоти.

Тя почти беше престанала да лети, но настояваше упорито за този последен полет. А сега светът на авиацията очакваше съобщение за нейното спасение. Надеждата обаче се стопяваше с всеки изминат ден.

Кити остана в безсъзнание до утрото на следващия ден. Слънцето беше започнало да обгаря пустинята, когато тя с мъка се изтръгна от дълбините на черната пустош и съсредоточи поглед върху нацепената главина на витлото. Зрението й се замъгли. Тя разтърси глава, за да приведе в ред размътеното си съзнание и изохка от острата болка, пронизала главата й, докосна леко челото си и разбра, че кожата не беше разкъсана, но под пръстите си усети голям оток, точно където започваше косата й. Тя се опипа за други наранявания и откри пукнатия глезен, подул се вътре в пилотския й ботуш, както и изкълченото коляно.

Свали предпазните колани, отвори вратата на кабината и предпазливо, с големи усилия, се измъкна от самолета. Куцукайки няколко крачки, Кити бавно се отпусна върху пясъка и критично прецени положението си. За щастие, пожар не беше избухнал, но верният „Феърчайлд“ никога повече нямаше да лети. Моторът и три от цилиндрите се бяха пукнали, той бе изправен нагоре под невероятен ъгъл от удара при сблъсъка със стените на пресъхналия поток.

За нейно учудване крилата и корпусът не бяха повредени, но шасито беше просто сплескано, а колелата — разкривени встрани. Дотук с надеждата за ремонт и продължаване на полета. Следващият й проблем беше да определи къде се намира. Тя нямаше никаква представа в кой район на Сахара беше попаднала. Оглеждайки се, видя, че е паднала в нещо, което в Австралия наричат билабонг, т.е. пресъхнало корито на поток, което се пълни с вода, когато вали дъжд. Но пясъкът в това корито не беше виждал вода поне от сто години. Самумът беше утихнал, но стените на малкия пролом, в който лежеше, бяха поне 20 фута високи и тя не можеше да огледа терена наоколо. За нея беше по-добре така. Трудно можеше да се опише колко безцветен, пуст и безформен бе той.

Внезапно Кити изпита жажда, а мисълта за вода й припомни, че има манерка. Подскачайки на един крак, стигна вратата на кабината, наведе се и измъкна манерката изпод пилотското кресло. Тя побираше половин галон, но сега бе пълна по-малко от две трети. Кити прецени, че би било цяло щастие, ако водата й стигнеше за повече от два или три дни при условие, че пиеше само по няколко глътки наведнъж.

Реши, че трябва да се опита да се добере до някое село или до автомагистралата. Би било чисто самоубийство да остане край разбитата машина, освен ако някой самолет не прелетеше точно над нея. „Феърчайлд“ не можеше да бъде забелязан. Все още трепереща от умората и болките, които изпитваше, тя се излегна в сянката на самолета, примирена с незавидното си положение.

Кити скоро изпита невероятния контраст на температурата на Сахара. През деня тя се покачваше до 49 градуса. Пронизващият студ нощем бе толкова мъчителен, колкото и дневната жега. След като изтърпя 12 часа лъчите на палещото слънце, тя си издълба дупка в пясъка и пропълзя в нея. Треперейки от студ се сви на топка и спа неспокойно до сутринта.

В ранното утро на втория ден, преди слънцето да беше започнало да прежуря, Кити се почувства достатъчно силна, за да може да изостави самолета. Една стойка на крилото се превърна в патерица, а късче плат от крилото й послужи за груб чадър. Като използваше малкия си комплект инструменти, свали компаса от контролното табло. Въпреки нараняванията си, тя беше решена да достигне автомагистралата. Просто нямаше друг изход.

Почувствала се по-добре сега, когато вече имаше план за действие, Кити взе бордовия си журнал и започна да пише първата страница на това, което щеше да се превърне в доказателство за нейната воля в неистовия й опит да оцелее при най-тежките въобразими условия. Тя започна записките си с описание на катастрофата и скицира пътя, който възнамеряваше да следва на юг по билабонга, докато намери лесно място, за да се прехвърли през ръба му. Веднъж излязла на открито, Кити смяташе да тръгне право на изток, докато стигне автомагистралата или се натъкне на някое чергарско племе. После тя откъсна страницата от журнала, завърза я към контролното табло, така че евентуални спасители да могат да проследят пътя й, в случай че откриеха първо самолета — нещо, което беше малко вероятно.

Горещината бързо ставаше непоносима. Положението дори се влоши, защото стените на това проклето пясъчно корито отразяваха слънчевите лъчи и усилваха жегата, подобно на отворен крематориум. Дишането й съвсем се затрудни и тя трябваше да се пребори със страшното желание да изпие скъпоценната си вода на един път.

Остана й още нещо, което трябваше да направи, преди да тръгне на път. Много внимателно събу ботуша си и освободи пукнатия глезен. Пронизалата я болка изтръгна тихо стенание от устните й. Тя я остави да утихне, преди да го привърже с копринения си шарф. После с компас и манерка, закачени на колана, с високо вдигнат чадър и стиснала патерицата под едната си мишница, Кити тръгна на път под палещото слънце на Сахара, накуцвайки бодро през пясъка на някогашното речно корито.

Издирването на Кити Манок продължи и през следващите години, но нито тя, нито самолета й бяха открити. Никаква следа не се появи, никакъв керван камили не се натъкна на скелет в пустинята, нито пък някой бродещ чергар се спъна в разбития самолет. Безследното изчезване на Кити се превърна в една от загадките в историята на авиацията.

С течение на десетилетия се появяваха и разпространяваха слухове за окончателната съдба на Кити. В някои се твърдеше, че тя е оцеляла, но страда от амнезия и сега живее под друго име в Южна Америка. Мнозина мислеха, че е била пленена и държана в робство от някакво племе туареги. Единствено полетът на Амелия Еърхарт в неизвестното породи повече разгорещени спорове.

Пустинята добре пазеше тайната си. Пясъците на Сахара се превърнаха в погребален саван на Кити Манок. Загадката на полета й в нищото нямаше да бъде разкрита поне още половин век.