Клайв Къслър
Сахара (5)

3.

Ева се събуди от горещото слънце, опалило лицето й, и от плясъка на вълните, миещи африканския бряг. Когато отвори очите си, това беше най-хубавото нещо, което някога беше виждала.

Тя се изправи седешком, за да се полюбува на безлюдния плаж и на огряната от слънцето панорама на красивата природа. Изведнъж разтвори очи от страх, потискана от усещането, че атаката срещу нея може да се повтори. Но убийците бяха изчезнали. Съществуваха ли наистина? Започна да се чуди дали не халюцинира.

— Добре дошли отново — каза мъжки глас. — За момент се страхувах, че сте в кома.

Ева се обърна и погледна засмяното лице на риболовеца, коленичил зад нея.

— Къде са хората, които се опитаха да ме убият? — изрече тя с уплашен глас.

— Те напуснаха с отлива — отговори странникът със студено безразличие.

— С отлива?

— Реших да не оставям безпорядък по плажа. Завлякох телата им от другата страна на вълната. Когато за последен път ги видях, те бяха на път за Гърция.

Тя го погледна и я полазиха тръпки:

— Вие сте ги убили!

— Те бяха лоши хора.

— Убили сте ги! — извика тя и лицето й побледня. Щеше да повърне. — Вие също сте хладнокръвен убиец като тях.

Той забеляза, че тя още е в шок, и не й обърна внимание. Очите й бяха пълни с погнуса. Изправи се и каза просто:

— Предпочитате да не се съпротивлявам, така ли?

Страхът и погнусата бавно напуснаха погледа й и се замениха с разбиране. Измина минута, докато Ева проумее, че странникът беше я спасил от насилствена смърт.

— Не, моля ви, простете ми, държах се глупаво. Дължа ви живота си, а дори не знам името ви.

— Дърк Пит.

— Аз съм Ева Роджас. — Тя се почувства по-уверено, усмихна се топло и нежно подаде ръка.

Забелязваше само загрижеността в очите му, като показваше цялото си разбиране към ситуацията.

— Вие сте американец.

— Да. Работя в Националната агенция за изследване на моретата и океаните. Извършваме археологическо проучване на Нил.

— Мислех, че сте отпътувал, преди да бъда нападната.

— Почти, но вашите приятелчета ме заинтригуваха. Бях нащрек, когато паркираха колата си на километър от пътя, и след това тръгнаха пеш през пустинния плаж направо към вас. Така че бях длъжен да наблюдавам какво ще се случи.

— Щастие е за мен, че сте толкова наблюдателен.

— Имате ли някаква представа защо се опитваха да ви убият? — попита Пит.

— Трябва да са били бандити, които ограбват и убиват туристи.

Той тръсна глава:

— Грабежът не беше мотивът им. Те не носеха оръжие. Оня, който ви душеше, използваше ръцете си, а не лента или парче плат. Освен това, те не направиха опит да ви изнасилят. Не бяха професионалисти, иначе и двамата да сме мъртви. Най-необикновеното. Обзалагам се на една месечна заплата, че те са играчка в ръцете на някого, който иска да умрете. Те ви преследваха по точно определен план, възнамерявайки да ви убият, като вкарат солена вода в носа и гърлото ви. След това щяха да оставят тялото ви на линията на прилива и отлива, така че да изглежда, че сте се удавили и тялото ви е изхвърлено от водата. Кой може да обясни защо са искали да ви удушат?

Тя отвърна смутено:

— Не мога да повярвам на нищо от казаното. Изглежда така безцелно и толкова безсмислено. Аз съм само биохимичка, специализирала в областта на възможните последствия, които оказват токсичните материали върху човека. Аз нямам врагове. Защо трябва да съществува някой, който иска да ме убие?

Ева леко притисна изпръхналите си устни.

— Всичко това е лудост.

— От колко време сте в Египет?

— Само от няколко дни.

— Вие трябва да сте направили нещо, от което някой губи разсъдъка си.

— Естествено, нищо на северноафриканците — отвърна тя със съмнение. — Ако за нещо съм тук, то е, за да им помогна.

Той погледна замислено пясъка.

— Тогава не сте във ваканция.

— Работата ми ме доведе тук — отговори Ева. — Случаи на странни физически отклонения и психически разстройства сред номадското население в Южна Сахара попаднаха на вниманието на Световната здравна организация. Аз съм член на международен екип от учени, които са изпратени да направят изследвания.

— Трудносмилаемо за убиец — забеляза Пит.

— Всичко е много по-объркано. Колегите ми и аз сме тук, за да спасим живота. Ние не представляваме заплаха.

— Мислите ли, че пустинните водорасли имат връзка с токсините?

— Ние още нямаме отговор. Няма достатъчно данни, за да направим заключения. На повърхността случая изглежда като заразна болест, но източникът е загадка. Никой не знае за химично производство или за площадка за токсични отпадъци, които да се простират в близост до местата, където са докладвани симптомите.

— Колко разпространен е проблемът?

— Над осем хиляди случая са избухнали сред африканските нации на Мали и Нигер през последните десет дни.

Пит повдигна вежди.

— Невероятен брой за такова късо време. Знаете ли дали се причиняват от вирус, или от бактерии?

— Както казах, източникът на заразата е мистерия.

— И това още ли не е оповестено от медиите?

— Световната здравна организация иска да не бързаме с подобни съобщения, преди случаите да са изяснени. Предполагам, за да не се правят сензации и създава излишна паника.

Пит от време на време хвърляше по един поглед към плажа. Той забеляза движение от другата страна на дюните, граничещи с пътя.

— Какви са вашите планове?

— Моят научен екип заминава утре за Сахара, за да започне изследвания на място.

— Вие знаете, надявам се, че Мали е на ръба на евентуална кървава гражданска война.

Тя повдигна ръце безгрижно.

— Държавата е съгласна да ни охранява, добре прие нашите проучвания през цялото време. — Тя спря и го погледна продължително. — Защо задавате толкова много въпроси? Вие действате като таен агент.

Пит се засмя.

— Само любознателен морски инженер, който не желае някой, който се разхожда наоколо, да убива хубави жени.

— Може би това беше случай на грешна идентификация? — отвърна тя зарадвано.

Очите му обхванаха цялото й тяло и спряха на нейните.

— Някак си не мисля, че е възможно — изпъна се внезапно Пит и застана прав, гледайки към дюните. Мускулите му бяха напрегнати. Наведе се, грабна Ева през кръста и я изправи. — Време е да вървим — каза той, теглейки я бегом през дюните.

— Какво правите? — протестираше тя, влачейки се след него.

Пит не отговори. Движението по дюните беше спряло. Тънка струя дим нарастваше и ставаше по-плътна в пустинното небе. Той веднага разбра, че друг убиец или може би повече, бяха подготвили подпалването на взетата под наем кола на Ева, затова искаше да ги изпревари, преди да им бъде оказано подкрепление.

Сега вече можеше да види пламъците. Ако използва харпунният пистолет за риболов? Не, не биваше да оглупява. Нямаше оръжие срещу огъня. Неговата малка надежда бе, че новото другарче също е невъоръжено и не е забелязало неговия джип.

Той беше прав за първото и сгреши за второто. Докато прекосяваха последната дюна, Пит забеляза един тъмнокож мъж да държи запален вестник в едната си ръка, който беше увит като факла. Подпалвачът беше погълнат от усилието да сваля страничното стъкло на джипа, за да го запали отвътре. Този човек не беше облечен като другите. Той носеше бяла шамия на главата си, от която се виждаха само очите. Тялото му беше облечено в свободна като кафтан роба, под която се виждаха само обутите му в сандали крака. Той не успя да забележи Пит, който се нахвърли върху него, влачейки Ева след себе си.

Дърк спря и прошепна в ухото й:

— Докато се справя, моля те, тичай на пътя и спри някоя минаваща кола!

В този момент десният юмрук на Пит се заби в челюстта на нападателя. Уплахата в неговите очи се превърна в неочакван шок. За момент се окопити и хукна да бяга, хвърляйки горящия вестник. Запалената факла профуча над Пит и падна на пясъка. В следващия миг Пит го достигна, сграбчи го за гърлото, изви главата му. Чу се пукот на кости, очите му се изблещиха в ужас и той започна да колабира. Тогава Дърк коленичи над него и претърси джобовете му. Нямаше нищо, никакво оръжие, никаква карта за самоличност. Нито дори малко дребни монети или гребен.

— Кой те изпраща? — изръмжа Пит хващайки го за шията и клатейки го така, както доберман би направил с плъх.

Реакцията му не беше тази, която Пит искаше. Въпреки мъчението и агонията, човекът го гледаше със зловещ втренчен поглед. След това тъмнокожият се усмихна, показвайки наниз бели зъби, от които липсваше само един. Челюстите му се разтвориха бавно и се затвориха. Твърде късно Пит установи, че той беше сдъвкал фалшив зъб във вид на хапче, което съдържа цианид. Този зъб е бил монтиран на празното място от редицата зъби, която той видя.

Пяна излизаше от устата му. Отровното хапче действаше бързо и смъртта настъпи скоро.

— Дали е…? — прекъсна Ева и продължи: — Дали е мъртъв?

— Мисля, че спести, каквото можеше да каже — добави Пит.

Ева се хвана за рамото на Пит. Ръцете й бяха изстинали в африканската жега и тя трепереше от преживения шок. Тя никога преди не беше виждала да умира човек. Започна да й прилошава, но някак си успя да запази контрол върху стомаха си.

— Но защо се самоуби? — питаше се тя. — По каква причина?

— За да запази другите, свързани с пропадналия им опит да те убият — отговори Пит.

— Той съзнателно е пожертвал живота си, за да мълчи? — промълви Ева с колебание.

— Лоялен фанатизъм към господаря — каза Пит спокойно. — Предполагам, че ако сам не беше глътнал хапчето с цианид, щяха да му помогнат.

Ева тръсна глава.

— Това е нечувано. Ти говориш за конспирация.

— Погледнете фактите, лейди. Някой е изпаднал в голяма беда, за да иска да ви отстрани.

Пит наблюдаваше Ева. Тя изглеждаше като малко момиче, изгубено в универсален магазин.

— Вие имате враг, който не желае да бъдете в Африка, и ако искате да оцелеете, предлагам ви да вземете първия самолет обратно за Съединените щати.

Тя погледна загрижено.

— Не, поне докато умират хора.

— Вие сте непоправима — каза той.

— Поставете се на мое място.

— По-добре на колегите ви. Те може би са също в тази хит топлиста. По-добре е да се върнем в Кайро и да ги предупредим. Ако някои от тях са свързани с вашите проучвания и изследвания, то техният живот също е в опасност.

Ева сведе поглед към мъртвия.

— Какво възнамерявате да правите с него?

Пит се усмихна.

— Ще го хвърля в морето при неговите приятели. — След това дяволска усмивка се появи на лицето му. — С удоволствие бих искал да видя лицето на техния бос, когато научи, че слугите му са изчезнали безследно, а вие все още се разхождате жива, като че ли нищо не е станало.