Клайв Къслър
Сахара (52)

50.

Те лежаха заедно зад гребена на една дюна, гледайки празните пътища, проснати през пясъка, които изчезваха като привидение. Единствените признаци на живот бяха далечните светлини на завода за опасни промишлени отпадъци във форт Фуро. Напречно на пътищата, на по-малко от километър на запад, се показа черната сянка на изоставения форт на Чуждестранния легион. На фона на млечно черното небе той изглеждаше като бутафорен замък от филм на ужасите.

Отчаяното пътуване през пустинята вървеше гладко, без засечки или проблеми с превозните средства. Пленниците се друсаха от твърдите пружини на джиповете, но бяха щастливи, че са свободни, и не се оплакваха. Феъруедър акуратно ги превеждаше по стария камилски път, който се простираше между старите солни мини в Таодени на юг към Тимбукту. Той водеше конвоя към железопътната линия и форта, като разчиташе само на познаването на терена и своя компас.

Само веднъж по време на пътуването Пит и Левант спряха, тъй като бяха чули звука на хеликоптер, който не се виждаше, ескортиран от бомбардировачи. Летателният апарат отлетя на север към Тебеца и алжирската граница. Както беше предвидил Пит, пилотите от малийските военновъздушни сили прелетяха над конвоя, без да подозират, че той е точно под тях.

— Хубава работа свършихте, г-н Феъруедър — направи комплимент Левант. — Такава навигация досега не съм виждал. Вие ни преведохте по най-късия път.

— Инстинкт — засмя се Феъруедър, — чист инстинкт, примесен с малко късмет.

— По-добре е да се движим напряко на пътищата към форта — каза Пит. — Имаме по-малко от час, преди слънцето да се е скрило, за да укрием джиповете.

Като странни видения на нощта бъгито и джиповете преминаха по пътя, тракаха по бетонните плочи, докато стигнаха форта. Пит забеляза останките на камиона „Рено“ — същият, който той и Джордино използваха за прикритие, когато скочиха във влака за форт Фуро. Високите дървени врати бяха още леко открехнати, точно както ги бяха оставили преди седмица. Левант нареди на няколко души от неговите хора да ги отворят достатъчно, за да може да влезе конвоят.

— Мога ли да предложа нещо, полковник? — каза тактично Пит. — Има достатъчно време, за да поставим в колона нашите превозни средства на железопътната линия, така че да изглежда, че пътуват към форта. Всеки непредубеден ще помисли, че вижда конвой на малийски военни, пътуващи към завода на Масар.

— Хубава идея — каза Левант. — Ще ги накараме да мислят, че това е един от техните собствени патрули.

Пемброук-Смит, Джордино и другите офицери се наредиха около тях, за да чуят заповедите на своя командир.

— Нашата първа задача е да направим камуфлажа с колите и да намерим подслон за жените и децата — каза Левант. — След това ще подготвим форта за атака, в случай че малийците решат да ни нападнат. Трябва да направим така, че външно да няма никакви белези за нашето присъствие.

— Кога планирате да се измъкнем оттук? — попита един офицер с шведски акцент.

Левант се обърна към Пит.

— Какво ще кажете, г-н Пит?

— Ще спрем първия излизащ влак, който минава оттук, след като се стъмни — отговори Пит — и ще го превземем.

— Влаковете имат комуникационна система — каза Пемброук-Смит. — Машинистът веднага ще съобщи, ако се опитаме да отвлечем влака.

— Веднъж алармирани, малийците ще блокират линията — заключи шведският офицер.

— Не ви ли минава друга мисъл — контрира ги Пит. — Просто оставете това на старите Джеси Джеймс Пит и Бъч Касиди Джордино. Ние имаме дълга практика по безшумно отвличане на влакове, поне от… — Той погледна Джордино. — Ал?

— Една седмица, считана от миналия вторник — отговори Джордино.

Пемброук-Смит погледна към Левант отчаяно.

— Посъветвайте някого да увеличи нашите застраховки.

— Твърде късно е за това сега — каза Левант, наблюдавайки стъмняването над форта. — Тези стени не са построени да устоят на атака с ракети „въздух-земя“ или тежка артилерия. Силите на Казим могат да направят това място на парчета за половин час. Така че, за да се предпазим, ние трябва да направим така, като че фортът е изоставен.

— Малийците не ще излязат срещу безпомощни цивилни този път — каза Пемброук-Смит. — Полето на разстояние два километра във всички посоки е открито. Няма укритие за атакуващите сили. Онези от нас, които преживеят въздушното нападение, ще накарат Казим да понесе тежки загуби, преди да напусне това място.

— По-добре се надявайте да няма танкове — засече го Джордино.

— Наблюдателни постове на укрепленията — нареди Левант. — След това търсете отвори, които водят под земята. Доколкото си спомням, по време на посещението ми тук имаше скривалище, където се съхраняваха снарядите и мунициите.

Както предположи Левант, стълбите, които водеха под земята, бяха открити бързо под пода на бараките. Двете малки стаи долу бяха празни, освен няколкото метални кутии, в които са съхранявали барут.

Пленниците от Тебеца бързо бяха настанени там и бяха благодарни, че напускат джиповете. Медицинският екип ги обслужи и превърза онези, които имаха рани.

Колите на отряда скоро бяха прибрани и скрити от всякакъв поглед. Междувременно слънцето все още грееше и старият форт беше придобил отново изоставения си вид. Два въпроса възникнаха пред Левант, преди да настъпи нощта и опасността от въздушна атака. Той не се чувстваше достатъчно сигурен. Веднъж хванат, нямаше къде да избяга.

В една от стаите Пит откри склад за гориво. Той провери една дузина стоманени варели, полузаровени в земята. Когато ги отвори, шест от тях бяха почти пълни. Джордино го свари, когато развиваше капачките на варелите.

— Планираш подготовка на пожари? — попита той.

— Това няма да бъде лоша идея, ако ни нападнат с бронирани коли — каза Пит. — Отрядът загуби своите противотанкови ракети, когато изгоря самолетът.

— Дизелово гориво — каза Джордино. — Трябва да е забравено тук от времето на строежа на железопътната линия.

Пит потопи леко пръста си в един от варелите и каза:

— Чисто е като в деня, когато е било произведено.

— Става ли за коктейл „Молотов“? — попита Джордино. — Освен ако не искаш да се правим на рицари от миналото, като подпалваме враговете си, когато прескачат стените.

— Започваш да се горещиш.

Джордино продължи, правейки гримаса.

— Петима мъже и едно малко момче не биха могли да оживеят, пренасяйки един от тези варели до стените. Още по-малко, когато те са пълни с гориво.

— Виждал ли си торсионна пружина?

— Не съм — отвърна Джордино. — Ще прозвучи ли глупаво, ако ми я начертаеш?

За изненада на Джордино Пит направи точно това. Той клекна, извади командоския си нож от конча на обувката и започна да скицира на пода. Скицата беше груба, но Джордино схвана проекта на Пит. Когато той свърши, погледна нагоре.

— Мислиш ли, че може да го изпълним?

— Защо не? — каза Джордино. — Тук има достатъчно греди, които можем да поберем. А в джиповете има въжета с найлонова нишка за скално катерене и бързо спускане. Както разбирам, за захващането ни е нужно нещо като торсион.

— Ако използваме листовите пружини на задния мост?

Джордино помисли за момент, след това кимна.

— Ще могат ли да свършат работа? Да, за бога. Те ще свършат перфектна работа.

— Може би е губене на време — каза Пит, гледайки чертежа си. — Нямам основание да мисля, че някой от патрулите на Казим ще се озове тук и ще ни нападне, преди да дойде влакът.

— Има 11 часа, докато се стъмни. Това ще ни запълни времето.

Пит тръгна към вратата.

— Ти започни приготовленията, а аз ще направя някои поръчки за изпълнение. Ще се видим по-късно.

Пит заобиколи една група от хора, които укрепваха вратите на главния вход, каза паролата и продължи покрай стените на форта. Един идващ влак с товарни контейнери отиваше към завода на Масар. За известно време забави крачки, докато го отмине, продължи разходката си в пустинята и стигна сухото дере. Залегна, когато забеляза една купчина пясък в сенките.

„Авион Вуазин“-ът седеше, недокоснат от никого.

Повечето пясък върху покрива на колата беше издухан от вятъра, но беше достатъчно, за да затрудни откриването й от патрулите на Казим. Пит отвори вратата, седна зад волана и натисна стартерния бутон. Почти веднага двигателят заработи на тихи обороти.

Той остана в колата няколко минути, възхитен от качествата на стария автомобил. След това извади контактния ключ, слезе и покри колата с пясък.

Половин час по-късно Пит се върна във форта и казвайки паролата влезе през главния вход.

Пит слезе по стълбите в арсенала. Той веднага забеляза, че Ева се бе възстановила. Въпреки че беше още изпита и бледа, а облеклото й — дрипаво и мръсно, тя помагаше при храненето на малко момче, което се подпираше на майчините си ръце. Погледна към Пит с изражение, в което рефлектираше възстановена сила и бодрост.

— С какво се занимава момчето? — попита Пит.

— Ще играе сокър, веднага щом се нахрани и поеме малко витамини.

— Ще играя футбол — прошепна момчето.

— Във Франция ли? — попита с любопитство Ева.

— Ние наричаме тази игра сокър! — каза Пит, смеейки се. — Във всяка страна, освен нашата, тя се нарича футбол.

Бащата на момчето, един от френските инженери ръководил проекта във форт Фуро, дойде и се здрависа с Пит. Той изглеждаше като бостанско плашило. Беше обут с груби кожени сандали, ризата му — скъсана и на петна, а панталоните му бяха запасани с парче от въже. Лицето му бе наполовина скрито от черна брада, а едната страна на главата му бе здраво превързана.

— Аз съм Луи Монто.

— Дърк Пит.

— От името на жена ми и детето — каза отпаднало Монто, — нямам думи, за да ви изкажа в достатъчна степен благодарността си, че ни спасихте живота.

— Все още сме в Мали — каза Пит.

— По-добре бърза смърт отколкото Тебеца.

— Но по това време утре ще бъдем извън лапите на Казим! — увери го Пит.

— Казим и Ив Масар са убийци и криминални престъпници от първа величина! — заключи Монто.

— Причината, за да изпрати Масар вас и семейството ви в Тебеца — попита го Пит, — бе навярно страхът да не разкриете подменената технология на работа във форт Фуро?

— Да, екипът учени и инженери, който разработихме оригиналния проект, открихме, че Масар планира да доставя много по-голямо количество токсични отпадъци, отколкото инсталацията може да унищожи.

— Каква беше вашата работа?

— Да проектирам и контролирам изпълнението на проекта на терминалния реактор за унищожаване на отпадъците.

— И той работи?

Монто кимна с гордост.

— Разбира се. Много добре. Получи се така, че това е най-голямата и най-ефективната детоксификационна система, работеща в света днес. Слънчевата енергийна технология във форт Фуро е най-добрата в своята област.

— Тогава какво нередно върши Масар? Защо пръска стотици милиони долари за едно супермодерно оборудване, само за да го използва като фасада, зад която тайно погребва ядрените и токсичните отпадъци?

— Германия, Русия, Китай и САЩ, половината свят е претъпкан с много опасни ядрени отпадъци; силно радиоактивен шлем, който остава от захранващите електроди на преработвателния реактор и разпадащия се при ядреното деление материал от производството на ядрени бомби. Въпреки че това представлява по-малко от един процент от целия останал ядрен материал, все още има милиони галони от него, които няма къде да бъдат изхвърлени. Масар предлага да направи всичко това.

— Но някои държави са построили хранилища за тези отпадъци!

— Твърде малко и твърде късно — продължи Монто. — Френското хранилище в Солен е почти препълнено. Същото е и със завода за унищожаване на отпадъци „Ханфорд“ в Ричланд, Вашингтон. Резервоарите, които са построени да съхраняват опасните течни отпадъци, са от половин столетие. Милионите галони високорадиоактивни отпадъци, заровени в земята, замърсяват подпочвените води.

— Чиста работа — каза Пит замислено. — Масар извършва скрити сделки с правителства и корпорации за освобождаването им от собствените им токсични отпадъци. И тъй като форт Фуро в Западна Сахара изглежда идеална земя, той сключва партньорство със Затеб Казим, като буфер срещу вътрешни и международни протести. По този начин събира допълнителни такси и му се правят отстъпки, тъй като заявява на всички свои партньори, че е в състояние да унищожи ядрените им отпадъци. Така монополизира цялата дейност.

— Просто, но добре премислено. Но как разбрахте всичко това?

— Приятелят ми и аз проникнахме в подземното хранилище на завода и видяхме контейнерите с ядрени отпадъци.

— Доктор Хопър ни каза, че са ви заловили там.

— По ваше мнение, г-н Монто, би ли могъл Масар да построи печеливш и рентабилен завод във форт Фуро за съхраняване на всички отпадъци, които могат да постъпят?

— Абсолютно — каза Монто уверено. — Ако Масар прокопае хранилище за отпадъци на дълбочина два километра в здравите скални образувания, устойчиви на сеизмичност, той би могъл да стане помийна яма за всички отпадъци. Но той е пресметлив и стиснат бизнесмен, който се интересува само от печалбата си. Масар е болен човек, разложен от властта и парите.

— Знаете ли за химични отпадъци, които изтичат в подземната вода? — попита Пит.

— Химични?

— Моето виждане е, че компаунд причинява в тази част на пустинята смъртта на хиляди хора и той се състои от синтетична аминокиселина и кобалт.

— Ние не знаем нищо след преместването ни в Тебеца — каза Монто. Той видимо се вълнуваше. — Господи, станало е по-ужасно, отколкото си го представях. Но по-лошото тепърва ще дойде. Масар използва неукрепени шахти за складирането на ядрените и токсични отпадъци. Въпрос на време е цялата земя на мили наоколо да бъде залята от масова смърт.

— Не знаете ли нещо друго? — каза Пит. — Компаундът прониква чрез подводните потоци в река Нигер и чрез нея достига до океана. Получава се експлозия на червен прилив и отлив, който унищожава живота и кислорода във водата.

Монто хвана лицето си с ръце, шокиран от новината.

— Какво трябва да направим? Ако всичко това ни беше известно, не бихме го позволили.

Пит погледна Монто.

— Трябва да сте виждали предварителната схема на Масар?

Монто поклати глава.

— Онези от нас, които бяха заточени в Тебеца, бяха преди всичко външни консултанти и контрактори. Ние само следяхме проекта и изпълнението на фотогалваничното поле и термичния реактор. Малко внимание обръщахме на изкопните работи. Това беше отделен проект на предприятията на Масар.

— Кога възникнаха усложненията за вас?

— Не в началото. Ако някой запиташе работниците на Масар извън обикновеното любопитство, те казваха, че прокопаването е за временно складиране на влизащите отпадъци, преди да бъдат унищожени. На никого не беше разрешено да ходи в този участък, освен на подземния персонал, работещ пряко там. Когато завършихме строежа, разбрахме, че това е лъжа.

— Кое издаде накрая тайната на Масар? — попита Пит.

— Ние разбрахме, че подземното хранилище е препълнено догоре, когато преминахме успешните изпитания на термичния реактор. Токсичните материали започнаха да пристигат по железницата, която Масар построи с евтина работна ръка, дадена му от Казим. Една вечер един инженер, който монтирал параболичните слънчеви колектори, слязъл в хранилището, за да вземе нещо. Забелязал, че прокопаването въобще не е спирало и че пръстта тайно се товари в празните контейнери, с които идват токсичните отпадъци. Видял също така складирани контейнери с ядрени отпадъци.

Пит кимна.

— Приятелят ми и аз разкрихме същите тайни, преди да попаднем на скритата камера на Масар.

— Инженерът излязъл оттам и дойде в нашите жилища, като разказа какво е видял — обясни Монто. — Малко по-късно всички, които бяхме външни консултанти в предприятията на Масар и семействата ни, се озовахме в Тебеца, за да не разгласим тайната, в случай че се върнем във Франция.

— Как успя да прикрие вашето внезапно изчезване?

— Трагично съобщение за злополука — пожар, при който сме изгорели. Френското правителство поиска пълно разследване, но Казим отказа да допусне чужди инспектори в Мали, заявявайки, че неговото правителство ще проведе разследването. Разбира се, никой не го проведе и нашите предполагаемо кремирани тела, както писаха вестниците, са били опети на погребална церемония.

Пит се замисли:

— Масар е твърд мъж, но той направи серия грешки.

— Грешки? — каза Монто с любопитство.

— Той остави твърде много хора живи.

— Когато ви залови, срещнахте ли го?

Пит вдигна ръка, за да изгони една муха, кацнала на лицето му.

— Той беше цинично предразположен.

Монто се засмя.

— Считайте се за късметлия, че ви е удостоил с това. Когато ние бяхме разкрити и ни даде смъртната присъда да работим като роби в мините, една жена се възпротиви и му одра лицето. Той спокойно я застреля между веждите пред очите на съпруга й и десетгодишната й дъщеря.

— Това, което слушам за този човек — каза Пит с хладен глас, — е нищо в сравнение с това, което самият той ми е разказвал за себе си.

— Командосите казват, че ще се опитаме да отвлечем влак, с който ще избягаме в Мавритания довечера.

Пит кимна.

— Това е планът, ако не бъдем разкрити от малийските военни сили, преди да се е стъмнило.

— Ние разговаряхме помежду си — каза Монто. — Никой не желае да се върне в Тебеца. Всички предпочитат да умрат, отколкото да попаднат отново в мините.

Пит погледна към Монто и след това към жените и децата, почиващи на каменния под на арсенала. По лицата им се прокрадваше тъга, примесена със страх. Пит каза тихо:

— Да се надяваме, че това няма да се случи.

 

 

Ева беше твърде изморена, за да спи. Тя гледаше Пит право в очите.

— Ще се разходите ли на сутрешното слънце с мен?

— На никого не е разрешено да се разхожда на открито. Фортът трябва да изглежда необитаем за минаващите влакове и за някой самолет, който може да прелети над нас.

— Пътувахме цяла нощ и съм заключена под земята почти две седмици. Няма ли някакъв начин да мога да видя слънцето? — настоя тя.

Той не каза нищо, но я удостои с най-нежния си поглед. Хвана я за ръцете и я изведе на парадния плац. Без да спира се изкачи на платформата. Слънцето ослепи Ева за момент и тя не забеляза жената от групата на командосите, която беше дежурна.

— Вие трябва да слезете долу, за да не се забелязвате — нареди постовата. — Това е заповед на полковник Левант.

— Само няколко минути — обади се Пит. — Дамата не е виждала синьо небе много отдавна.

Жената от отряда на Левант може би изглеждаше груба в бронирания си военен костюм с цялото си въоръжение, но тя прояви разбиране към мъжа. Един поглед към изтощената жена, облегната върху Пит, и изражението на лицето й се смекчи.

— Две минути — засмя се тя. — След това трябва да се скриете отново.

— Благодаря ви — каза Ева. — Много съм ви задължена.

Външната температура беше все още поносима, докато Ева и Пит наблюдаваха от тяхното място железопътната линия и равния терен на север. Странно беше, че Пит, а не жената до него си спомни за миг гостоприемния ландшафт, въпреки факта, че там той щеше да загине.

— Очаквам с нетърпение да видя отново океана — каза тя.

— Гмуркаш ли се под вода? — попита той.

— Винаги съм обичала водата, но никога не съм се гмуркала с шнорхел.

— Различен морски живот кипи в Монтерей. Прекрасна риба има по дълбоките места и невероятни скални образувания, особено по плажа от Кармел до Бик Шур. Когато отидем там, ще ти дам уроци и ще те науча да се гмуркаш.

— Нетърпелива съм.

Тя затвори очи, наклони глава назад и се наслади на слънцето. Бузите й поеха ласката на топлия ден. Той се наведе над нея, любувайки се на всяка част от фигурата й. Дежурните пазачи седяха на крепостта и се радваха на слънцето. Пит изпитваше желание да я сграбчи в ръцете си, да забрави опасностите, да забрави всичко, но не и момента, в който трябваше да я целуне. И той го направи.

Тя се притисна за дълго в него, обви ръце около врата му и му върна целувката. Той я обхвана през кръста и я изтегли на пръсти. Колко дълго стояха така, не можеха да си спомнят. Накрая тя се отскубна от прегръдките му и погледна в неговите опално зелени очи. Почувства слабост, прилив на любов и силно вълнение. Прошепна:

— Знаех от оная вечер в Кайро, че никога не бих могла да ти устоя.

Той каза развълнувано:

— А аз си мислех, че никога няма да те видя отново.

— Ще се върнеш ли във Вашингтон, след като се спасим? — Тя говореше така, сякаш бягството беше осъществена реалност.

Той отговори, без да я пуска:

— Сигурен съм, че ще настояват да се върна и да продължа работата си по спирането на червения прилив и отлив. А къде ли ще бъдеш ти след една хубава почивка? Друга благотворителна мисия до някоя развиваща се страна?

— Това е моята работа — промълви тя, — да помагам за спасяването на живота е всичко, което съм желала от малко момиче.

— Не ти остава много време за романси, нали?

— И двамата сме пленници на своите професии.

Постовата се приближи.

— Трябва да слезете долу сега — каза тя. — Не може да не бъдем предпазливи, нали?

Ева прегърна брадясалото лице на Пит и му прошепна в ухото:

— Ще ме пожелаеш ли, ако ти кажа, че те желая?

Пит се засмя.

— Аз съм лесна плячка за желаещите ме момичета.

Тя тръсна глава и оправи назад косите си. Придърпа мръсното си и дрипаво облекло.

— Но в действителност не такова, което не се е къпало от две седмици и е мършаво като недохранена улична котка.

— О, не зная. Некъпаната мършава жена, както е известно, събужда звяра в мен.

Без да каже дума, Пит я преведе през парадния площад и влезе с нея в една малка стая, която някога е била кухня и трапезария. Тя беше празна. Имаше само едно дървено буре. Никой не се виждаше наблизо. Той я остави за минута и се върна за две одеяла. Застла ги върху прашния под на стаята и заключи вратата.

Те едва се виждаха на светлината, която се процеждаше през прага на вратата, когато той я взе отново в обятията си.

— Извини ме, че не мога да ти предложа шампанско и хубаво легло.

Ева изискано разстла одеялата и коленичи, гледайки неговото загоряло брадясало лице.

— Затварям очи и си представям, че съм с моя единствен любим в най-луксозния апартамент на най-добрия хотел в Сан Франциско.

Пит я целуна и се засмя тихо:

— Госпожо, вие имате фантастично въображение!