Чарлс Пърси Сноу
Лустро (9)

IX

Когато Хъмфри се събуди в понеделник сутринта, една седмица след гостуването у Кейт, между завесите на прозорците трептеше слънчев лъч, а в стаята нахлуваше свеж въздух. Беше седем и половина сутринта и отвън, на Площада, както обикновено, бе много тихо. Нямаше защо да бърза да се разсънва, можеше да се наслаждава на минутите, когато се долавяше само шумът на потегляща кола някъде далеч. Скоро се чу друг звук, неочакван за центъра на големия град, звук от конски копита — бавен, отмерен, спокоен. Хъмфри беше свикнал с това. То му действуваше успокояващо, събуждаше неясни спомени от детството. Всъщност тези звуци не предвещаваха нищо друго, освен приближаването на двойка полицейски коне, които се обучаваха из лондонските улици; най-подходящи за тях бяха улиците на този квартал. На третия етаж не се чуваше друго, само може би нечии замиращи стъпки — на момчето, което разнасяше сутрешните вестници.

Хъмфри все още дремеше. В утринния въздух се разнасяше едва доловима миризма на здравец. В края на седмицата не се бе случило нищо особено — ритуалната чаша бира с Алек Лурия в събота вечер, когато в кръчмата, както винаги, е най-спокойно; а в неделя — обяд със стари познати в Ричмонд. Това беше всичко. Светският живот никога не бе го привличал, а сега още по-малко от всякога. И този ден нямаше какво да прави.

Както дремеше, на вратата на спалнята му се почука — два пъти, нетърпеливо. Вратата се отвори.

— Мистър Хъмфри! Мистър Хъмфри!

Мисис Бърбридж, икономката му, стоеше до леглото. Беше над седемдесетгодишна, енергична, в добро здраве и винаги спокойна. Тази сутрин обаче тя не изглеждаше спокойна.

— Извинявайте, мистър Хъмфри. Дошла е онази чужденка, прислужницата на лейди Ашбрук. Не мога да се разбера с нея. Иска да ви види. Страхувам се, че нещо се е случило с нейно благородие.

— Какво се е случило? — Хъмфри беше напълно буден.

— Страхувам се, че е умряла.

Мисис Бърбридж не можа да му каже нищо повече. Беше разбрала само, че Мария иска да види Хъмфри и го моли да отиде с нея в къщата на лейди Ашбрук. Хъмфри отговори, че ще се облече набързо и след малко ще слезе долу.

Мария стоеше в коридора: мисис Бърбридж я беше прегърнала през раменете. Мария бе яка млада жена, която обикновено не губеше присъствие на духа. Не плачеше, но лицето й просветна, когато видя Хъмфри, и бързо заговори на родния си език. На него му се стори, че повтаря думата „ужасно“, но останалото не можа да схване. Наложи се да я помоли да говори бавно: всъщност той не знаеше португалски, но трябваше да се опита да я разбере.

— Тя е убита — каза Мария и се прекръсти. Думите й бяха ясни, но Хъмфри не можа да повярва. Беше очаквал да му съобщят, че е получила удар или че я е сполетяла друга внезапна смърт. Но не — че е убита.

Започна недоверчиво да я разпитва. Откъде знае, че старата дама е убита? Сигурна ли е?

— Ще видите — без да бърза, отговори Мария. — Ужасно е. Главата й. Главата й.

Сега вече Хъмфри трябваше да повярва. Изведнъж, както ставаше в такива случаи, той разбра, че смъртта й е действителна, почти банална, като някакво съобщение, очевидно вярно, което отдавна е получил.

Кога е открила Мария това? Хъмфри погледна часовника си: наближаваше осем. Мария влязла в гостната, както всяка сутрин, за да почисти. И я намерила там.

— Ще видите — отново каза Мария на Хъмфри.

Опитала се да се обади в полицията. Свързала се с участъка, но не била сигурна дали са я разбрали. Английският й бил толкова лош, извини се тя. Затова дошла при Хъмфри. Отново се извини, че го безпокояла толкова много, но трябвало да разкаже всичко това на някого.

Здрави нерви има тази жена, помисли си Хъмфри. Няколко минути по-късно прекосиха Площада и влязоха в гостната на лейди Ашбрук. Пред входната врата младата жена го докосна по ръкава и му каза, че трябва да бъде подготвен. Гледката била грозна.

Миризмата заличаваше всяко друго впечатление; човек не можеше да я забрави. Не беше силна. А сладникава и слаба. Ако беше друга миризма, или по-точно ако беше причинена от нещо друго, нямаше да бъде така всепроникваща, може би дори едва щеше да се долавя. Ако беше причинена от нещо друго, може би нямаше да предизвика гадене. Защото има и приятни миризми, въпреки че са сладникави и гниещи.

Замаян от миризмата, в първия момент Хъмфри видя стаята като през мъгла. Едно от пердетата беше дръпнато, през прозореца нахлуваше ярка светлина, но за миг очите му отказаха да виждат. Имаше преобърнати столове, зеещи чекмеджета, разхвърляни по пода лампи и подноси. Това го зашемети; сякаш бе влязъл в стая, пълна с гости, където шумът е стигнал до краен предел. С крайчеца на очите си той успя да забележи, че някои картини са смъкнати от стените. Но не картините от Буден и Вламинк. След това почти в същия миг видя лейди Ашбрук и притъпените му сетива се проясниха. Докато гледаше, миризмата сякаш стана по-силна. Лейди Ашбрук лежеше пред креслото си, което беше преобърнато. Полата й бе дръпната над коленете — над костеливите колене и слабите, тънки крака. Главата й бе високо изправена — явно нещо я подпираше отзад. На килима имаше петно от потъмняла кръв. Не беше голямо — все едно че някой бе разлял чаша вино. Едва по-късно той разбра, че капчици кръв имаше и на други места — крушовидни петънца от кръв по мебелите и на стената зад гърба й. Имаше също и парченца от нещо бяло. Отначало не си бе дал сметка за всичко това, защото гледаше само главата й — не можеше да погледне нищо друго. Лицето й беше обърнато към него и към вратата. Очите бяха изцъклени, устата — широко отворена. Но не това го вцепени. На слепоочието й имаше рана и там нещо се движеше. По-късно му казаха, че е било червей, започнал вече да се храни. Но и това не задържа погледа му. От върха на главата, над косата и челото, разполовявайки челото, между очите, стърчеше двадесет сантиметра напред една дървена дръжка. Не бе перпендикулярна на челото, а леко извита надясно и малко наклонена надолу. Сякаш беше нова шапка, оригинален модел, дори нещо повече — нов израстък на човешкото лице, който хипнотизираше.

Застанала до него, Мария се прекръсти още веднъж. Едва по-късно сутринта, след като лекарите бяха пристигнали, Хъмфри разбра, че всъщност е гледал дръжката на чука, който лейди Ашбрук държеше в една кутия за инструменти в стаята, за да поправя с него някои дребни неща. Разцепът за вадене на гвоздеи беше пробил черепа и заседнал в мозъка, а отгоре се подаваше главата на чука.

Хъмфри не се помръдна. Накрая се обърна към Мария:

— Хм — употреби той най-многозначителното от всички междуметия. — Хм. Нищо не можем да направим. Най-добре е да се обадя по телефона.

Сред целия този хаос телефонът стоеше непокътнат; не беше докоснато тефтерчето с телефонните номера на познатите й, нито бележникът й, отворен на месец юли. Хъмфри разсеяно забеляза, че срещу датата тридесети юли пише „Търкил, площад «Итън» 36, тринадесет часа.“ Тя беше приела поканата.

Номерът на полицейския участък не бе вписан в нейния бележник, но Хъмфри си го припомни. Обади се на дежурния.

— Тук е Хъмфри Лий. Идвал съм при вас в участъка. Обаждам се от площад „Ейлстоун“ 72. От дома на лейди Ашбрук. Тя е мъртва. Да, убита. Съобщете това веднага. Да, умряла е. Предполагам, че е станало преди ден или два.

Кога Хъмфри е разбрал това? Преди няколко минути, търпеливо отговори Хъмфри, добре запознат с полицейските процедури. Бил приятел на старата дама и нейната прислужница го повикала. Прислужницата чужденка ли е? Да, отговори Хъмфри и гласът на дежурния се оживи. В седем и четиридесет и шест минута някой им се обадил, но не могли да разберат откъде. Изпратили патрулна кола, за да се установи адресът.

— Съобщете им го веднага — нареди Хъмфри. По-добре беше да се предприеме нещо, отколкото да се седи със скръстени ръце. — Аз ще остана тук. Изпратете някого от вашите хора. Тази работа трябва да се изясни…

— Разбирам, сър. — Така се отговаряше на началник: без да иска, Хъмфри бе заговорил с някогашния си служебен тон. — Много неприятна история. До пет минути при вас ще дойде наш служител.

Междувременно Хъмфри се помъчи да се свърже с доктор Периман. Нямаше съмнение, че скоро ще пристигне лекар от полицията, но защо да не присъствува и нейният лекар? Периман беше на посещение при пациент, но секретарката му обеща да предаде съобщението по радиотелефона.

— Непременно му кажете, че нищо не може да се направи. Тя е мъртва. Но мисля, че той ще поиска да я види, като се освободи.

След по-малко от пет минути пристигна един полицай. Хъмфри го посрещна пред вратата на гостната. Беше висок, млад мъж, с представителна външност и уверени движения. Представи се като сержант от криминалната полиция — Хъмфри не можа да разбере презимето му. Полицаят каза на Мария, която стоеше на стълбите заедно с Хъмфри, че ще се наложи да я разпита. След това двамата с Хъмфри влязоха в опустошената стая. В първия момент сержантът изруга, но когато Хъмфри каза „Ето я там“ и погледна към трупа, младият човек млъкна и повече нищо не продума. Толкова дълго мълча, че накрая Хъмфри го заговори, но бързо спря. Човекът едва се сдържаше да не повърне.

Когато видя в първия миг този дървен израстък, Хъмфри също почувствува гадене. При това имаше здрави нерви, не беше гнуслив и през войната бе виждал много човешки тела, разкъсани на парчета. Бе виждал не само части от човешки крайници и човешка плът, но и нещо по-страшно — разкъсаното на две тяло на свой познат: до кръста — на една страна, от кръста надолу — на друга. В това отношение той беше загрубял като много мъже на неговата възраст. И въпреки всичко, когато видя главата на старата дама, трябваше да си наложи да не трепне и да приеме гледката с професионално хладнокръвие. Този млад човек сигурно бе виждал трупове на самоубийци, на загинали при злополука, навярно бе виждал и убити хора, но сега не можа да издържи. Само преглъщаше.

— Елате навън — каза Хъмфри.

Едва когато излязоха в коридора, сержантът от криминалната полиция успя да се заеме със служебните си задължения. Хъмфри отново го попита как се казва и отново не разбра името му, а и сред многото имена на полицаи, с които щеше да се сблъска в близко бъдеще, така и не го научи. Може би се казваше Робинсън. Гласът му прозвуча като на човек, който се дави, но все пак успя да се разпореди:

— Вътре нищо не бива да се пипа.

— Точно така — отговори Хъмфри.

— Някой от вас двамата пипал ли е нещо?

Хъмфри преведе въпроса на Мария и тя енергично заклати глава. Мина му през ум, че гледката, която представляваше стаята, или грозната картина, както продължаваше да я нарича тя, й бе подействувала по-слабо, отколкото на полицая или на самия него.

Хъмфри отговори, че не е докосвал нищо освен телефона.

— Всъщност не е трябвало да го използувате. — Младият човек се съвземаше. — Както и да е, станалото станало. Нещо друго?

— Може би ще дойде нейният лекар — добави Хъмфри.

— И той не бива да пипа нищо. Нека само погледне от вратата.

По стълбите вече се бе изкачил един полицай, изпратен от участъка след неизясненото обаждане на Мария. Сержантът строго му каза да застане на вратата на гостната, да не прави нищо засега, да не позволява на никого, освен на полицейския лекар и на криминалните инспектори, да докосва или премества нещо в стаята.

— Вътре има труп. Трябва да ви кажа, че гледката не е приятна — заяви сержантът с небрежен, обигран глас, представяйки се успешно за закоравял следовател — окото му не мигва от такива неща.

Той се захвана за работа. Попита Мария къде има друг телефон и съобщи в полицейския участък на Джералд Роуд, че главният инспектор трябва да бъде уведомен. Също и полицейският лекар, веднага щом главният инспектор разреши това. Робинсън добави, че той самият ще иска пръв да огледа нещата, при което гласът му прозвуча още по-осведомено. Трупът няма къде да избяга. Лекарят може да почака половин час. През това време сержантът се зае да събира точки в своя полза. Макар че други щяха да водят разпитите, той смяташе, че трябва да прибави и своите бележки към случая. Беше наперен младеж, но се хареса на Хъмфри.

Хъмфри трябваше да превежда на Мария. Не научи нищо повече от това, което вече знаеше, освен че съпругът й бил сервитьор в едно кафене на Фулам Роуд. Сутринта пристигнала по обичайното време, към осем без двадесет. Сложила да заври вода за кафе и се качила горе. Забелязала, че вратата на гостната е отворена. И тогава видяла онова, което всички вече са видели. Но когато тръгнала да извика Хъмфри, забелязала още нещо. Вратата на градинската стая (стаята, през която се излизало в градината) била също широко отворена.

— Засега това е достатъчно. Нямам повече нужда от вас двамата, благодаря ви. Главният инспектор ще иска да разговаря с вас. Още веднъж ви благодаря. — Сержантът се наслаждаваше на последните минути, през които беше на власт. Но въпреки безцеремонното си държане беше любезен.

— О, забравих да ви попитам нещо. Трябва да се уведомят най-близките й роднини. Може ли да ми кажете кои са те?

— Тя има един син, лорд Певънзи. Доколкото знам, живее в Мароко. — Хъмфри бе виждал лорд Певънзи само веднъж в живота си.

— Двамата поддържали ли са връзка?

— Мисля, че той отдавна не е идвал тук. Всъщност тя поддържаше връзка с внука си, който е на военна служба в Германия — продължи Хъмфри. — Беше й на гости преди две седмици. — Хъмфри си предложи услугите да се обади в щаба на дивизията и да се свърже с Лузби.

В този момент в къщата се намираха шестима полицаи, двама от които бяха цивилни. Главният инспектор на районния участък изслуша показанията на Хъмфри и обясненията за възможните изходи и входове през градината. Обади се по телефона на няколко места, разговаря с Хъмфри, взе си бележки и с приятелска почтителност му каза, че официалните показания се правят по-късно. Действуваше се бързо и опитно. Полицейският лекар пристигна, установи смъртта, направи своето заключение и си отиде, а в това време доктор Периман се присъедини към Хъмфри в коридора. На Периман не му беше разрешено да влезе в гостната, но с позволението на младия полицай можеше да наблюдава отвън.

— Лоша работа — каза замислено Периман на Хъмфри, без да спира хубавите си очи върху трупа или върху някой предмет в стаята.

Пристигнаха още полицаи.

— Аз не мога да бъда полезен тук — каза Периман и двамата с Хъмфри слязоха долу. — Разбира се — продължи Периман, сякаш говореше на себе си, — тя и бездруго щеше скоро да умре.

— Но нали беше здрава?

— Беше на осемдесет и две години. Може би щеше да живее още някоя година. А можеше и да умре още това лято.

— Във всеки случай това е много грозна смърт — каза Хъмфри. За втори път думите на Силия бяха оставили следи в съзнанието му.

— Може би тази смърт е била по-лека, отколкото онази, от която се страхуваше — заяви Периман. — Нали не се знае как е умряла? Ако тази рана на главата е причина за смъртта, тя не е усетила почти нищо. Все едно, че си е ударила главата в някоя стена. След това няма болка, просто край. Някои хора умират много лесно.

— Надявам се, че не е разбрала кой я е убил.

— Какво значение има това?

— Не е хубаво да умреш от страх.

— Всичко е свършило бързо. И краят е настъпил. — Доктор Периман говореше така, сякаш успокояваше пациент. — В края на краищата може би отдаваме прекалено голямо значение на смъртта. Често си мисля, че дедите ни са възприемали по-разумно смъртта. Не са се престрували, че тя не съществува.

Всичко това беше вярно, Периман не беше човек на шаблона, имаше оригинално мислене, но на Хъмфри му беше дотегнало от такива разсъждения тази сутрин. А му дойде много и лъжата, която чу, когато се обади по телефона в дивизията на Лузби. Отговори му някакво момиче, спокойно и любезно, вероятно от доброволните женски служби към военновъздушните сили.

— Не, сър. Капитан лорд Лузби в момента не е тук. Той е в Англия, в отпуск по семейни причини.

— Но нали се върна от отпуск преди две седмици? — каза Хъмфри.

— Точно така, сър, но доколкото знам, миналия четвъртък го извикаха отново заради състоянието на баба му.

Хъмфри беше разговарял със старата дама в събота следобед. Тя беше в кисело настроение и се разхождаше с енергична походка из градината на Площада. Щеше да се изненада, ако беше разбрала, че Лузби е повикан в Лондон заради нея.

— Мога да ви дам лондонския му адрес, сър.

Лондонският адрес беше „Ейлстоун“ 72.

Кого разиграваше Лузби, някоя жена ли?

Хъмфри не се съмняваше, че той е способен на всякакви постъпки. Но това можеше да се окаже неприятно. Полицията щеше да разследва случая. Хъмфри, както и почти всички други през този ден, смяташе, че убийството е извършено заради грабеж, но полицията щеше да провери къде са се намирали всички познати на старата дама и особено нейният внук. И тогава някои неща щяха да излязат на бял свят. Хъмфри не знаеше кое е по-разумно — да съобщи за телефонния разговор или да изчака.

Чувствуваше се изтощен не толкова от преживения тази сутрин шок, колкото от упоритата резервираност на всички около него. Откакто кракът му бе стъпил в опустошената гостна, не бе чул нито една спонтанно изречена дума. Но към един и половина най-после получи такава възможност — в трапезарията, където той ядеше хляб и сирене, се втурна Кейт с разгорещено лице и святкащи очи.

— Разбрах от новините в един часа — каза тя. — Вярно ли е?

— Да, съвсем вярно.

— Убита ли е?

— Убита е.

Кейт сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи или да се разбеснее.

— Толкова е нечестно — извика тя. — След като й казаха, че е добре със здравето. След такава хубава новина. И можа да се порадва само десет дни.

Думите й прозвучаха съвсем по детски. Хъмфри никога не бе я чувал да говори толкова наивно, но от това му стана по-леко, обзе го нежност към нея.