Чарлс Пърси Сноу
Лустро (8)

VIII

В понеделник вечерта в дома на семейство Лефрой лейди Ашбрук прояви изключителна любезност. Придружена от Пол, тя бе настояла да отидат пеша — като крачеше бавно, изправила гръб, старата дама прекоси Площада и измина цялото разстояние до къщата на Кейт. Макар че нямаше сянка, тя не отвори слънчобрана си, а продължи да го държи в ръка, стегната в бяла ръкавица, сякаш беше на градинско увеселение, без да обръща внимание на слънцето и на всички останали несгоди: разправяше на Пол, и то с най-благия възможен тон, че трябва да пристигнат точно в шест и двадесет и пет.

— Щом някой кани гости в твоя чест, редно е да бъдеш в дома му пет минути по-рано от другите. — После добави: — Трябва да кажа, че е много любезно от тяхна страна. Предполагам, че аз ще бъда почетният гост. Макар че изглежда малко нелепо. Прави се, защото съм оцеляла. А аз не съм единствената оцеляла на този свят, нали така?

Когато пристигнаха, на вратата ги чакаше не Кейт, а Монти Лефрой. Той поздрави тържествено:

— Много се радвам да ви видя в моя дом, лейди Ашбрук — заяви той с приповдигнат тон и разтвори широко ръце. Видът му бе величествен, като на Алек Лурия, макар че според мнозина Монти нямаше достатъчно основания за такова държане: сякаш бе сигурен, че всички знаят кой е.

— Много мило от ваша страна, че ме поканихте, мистър Лефрой.

Каква изненадваща вежливост, помисли си Пол, който знаеше какво мнение има старата дама за Монти.

Съпроводиха я по стълбите, макар че тя не искаше никой да й помага. Кейт беше отворила летящите врати и гостната бе станала като гостната на лейди Ашбрук.

— Как сте, мисис Лефрой? — кимна лейди Ашбрук на Кейт. — Точно казвах на вашия съпруг, че сте много любезни.

Кейт се усмихна неуверено и заяви, че преди да дойдат останалите гости, иска да настани лейди Ашбрук в едно кресло в другия край на гостната. През прозореца се виждаше ясенът, който растеше в градинката на семейство Лефрой.

— Там е прохладно — обясни Кейт. Тя се държеше по-припряно от друг път, защото се стесняваше повече от обикновено. — Всички ще искат да седнат там.

— Колко мило. Колко мило. — Гласът на лейди Ашбрук навлезе в най-ниските си тонове.

Тя бе настанена, когато пристигна Хъмфри. Скоро се появиха млади мъже и жени, някои съвсем непознати за него. Кейт и Пол бяха разбрали, че когато е в компания, лейди Ашбрук предпочита да бъде сред млади хора. Един-двама от младежите бяха приятели на далечни роднини. Дойде и Силия, която веднага беше приветствувана.

— Силия, мила моя — извика звучно старата дама и предложи бузата си за целувка.

Алек Лурия не бе посрещнат толкова възторжено.

— Професор Лурия, ако не греша?

Сузан Търкил, омърлушена и потисната, не се приближи към почетното място. За своя изненада Хъмфри забеляза, че тя не изглежда толкова смазана, колкото първия път, когато я бе видял в същата тази къща.

Макар че момичето не се усмихваше, докато говореше с един от младежите, Хъмфри за първи път осъзна колко е хубава. След като Том Търкил въведе дъщеря си, присъствуващите имаха удоволствието да наблюдават как той и Монти Лефрой си съперничат за благоволението на лейди Ашбрук. Но никой от двамата не спечели. Старата дама привлече с поглед вниманието на Хъмфри и на Пол и ги накара да й кавалерствуват.

Скоро Том Търкил стана обект на всеобщо внимание. Въпреки че бяха чели във вестниците за него или може би точно заради това, младите го наобиколиха. Той изглеждаше съвсем спокоен и много по-привлекателен, отколкото в компанията само на един човек. Да, Хъмфри трябваше да признае, че Търкил има качества на кинозвезда.

Пол беше осигурил голямо количество алкохол, но според лондонските представи тази вечер се пиеше малко. По чиста случайност повечето от гостите се оказаха въздържатели — Монти пазеше драгоценното си здраве, Лурия отдавна беше отвикнал да пие, а младежите просто имаха други навици; затова сред тях Хъмфри изглеждаше като пияница. Но всичко вървеше добре и, както се оказа по-късно, много от присъствуващите запомниха тази вечер.

Настроението на лейди Ашбрук не се развали от присъствието на онези, които не одобряваше или презираше: семейство Търкил и оня тип, евреина, когото всички зяпаха в устата. Цял живот беше подминавала такива като тях. Дразнеше се само, ако присъствуваха нейни връстнички — дами, ползували се с успех, когато самата тя е била млада. Те й напомняха за смъртта. Сега ничие присъствие не я дразнеше. Кейт и Пол бяха решили, че тази вечер динозаври няма да канят и действително не поканиха. Пол си бе позволил да каже пред Кейт, че един динозавър е напълно достатъчен.

И така всички бяха много доволни: Том Търкил бе заобиколен от хора, изпълнени с възхищение или любопитство — а може би възхищението не изключва любопитството; Лурия водеше задълбочен разговор с Монти Лефрой; а лейди Ашбрук весело приказваше със своите кавалери. Доколкото Хъмфри си спомняше, такова нещо рядко се бе случвало: лейди Ашбрук дори се отдаде на спомени, което не й бе присъщо, тъй като смяташе, че миналото принадлежи на миналото. А сега си припомняше домашните увеселения от времето на Едуард VII.

— Забелязвам, че вие и вашите приятели винаги се обръщате един към друг на малко име — каза тя на Пол.

— Обикновено така правим — отговори Пол.

— Веднага щом се запознаете.

— И преди това.

— Знаете ли, когато аз бях млада, не беше така — каза тя. — И по ваше време сигурно не е било така, Хъмфри.

— Тази мода се появи точно тогава.

— Нямам думи да ви опиша онези ужасни гостувания в провинциални имения. Това беше най-досадната форма на забавление, която човек може да си представи. Слизаш долу на закуска и виждаш някакви изключително досадни млади мъже — може само да ми се е струвало, но изглеждаха така, сякаш са глътнали бастун и си говореха по следния начин: „Смятате ли да се поразтъпчете малко, Посълтуейт?“ „Добра идея, Кътбъртсън.“ И до края на живота си се обръщаха така един към друг.

Лейди Ашбрук разпалено имитира речта на английската аристокрация; някои смятаха, че тя все още говори така. В действителност тя слагаше неправилно ударения на някои думи; единственото, което бе съхранила от някогашния си маниер на говорене, бе интонацията. Но Пол си мислеше друго. Ако тя си даваше сметка как общуват съвременните хора, нямаше да нарича Кейт, която добре познаваше, „мисис Лефрой“. Макар че имаше прилични обноски и държеше да пристига навсякъде навреме, лейди Ашбрук никога не проявяваше ни най-малка тактичност на чувствата. Точно това им беше казал Хъмфри, когато обсъждаха как да протече днешната вечер.

Лейди Ашбрук беше щастлива. Така бе и с повечето от присъствуващите. Тази вечер нямаше нищо общо с онази злощастна неделя. Истинската причина бе ясна. Когато гледаха старата дама, седнала величествено в креслото, хората — може би с изключение на един или двама, които си имаха лични тревоги — бяха спокойни, защото самата тя не се страхуваше.

Макар че беше много горещо, гостите като рояк грижливи пчелички се бяха струпали в едната половина на стаята, на няколко крачки от Том Търкил и от креслото на лейди Ашбрук. Тук температурата се беше повишила, жужаха много гласове. Сред общия шум Силия успя да поговори насаме с Хъмфри, без да го отдалечава от поста му до старата дама.

— Много хубаво се получи — каза тя.

— Радвам се, че се събрахме — отговори Хъмфри.

Монти Лефрой, който се движеше с покровителствено величие като човек, убеден, че всички са преизпълнени с уважение към него, дочу разговора им. И се намеси с приятния си, звучен, школуван глас:

— Точно така. Много се радвам, че се събрахме. Много се радвам, че се събрахме.

— Заслугата е изцяло на Кейт — заяви Силия с най-безизразния си тон: не й правеше впечатление нито чуждото самомнение, нито изкуственият чар.

— Тя е прекрасна жена — отговори Монти невъзмутимо, сякаш даряваше Кейт с благословията си. — Винаги ми е оказвала голяма помощ, огромна помощ.

— О, така ли? — Гласът на Силия прозвуча още по-безстрастно.

— Мило момиче, няма защо точно на мен да задавате този въпрос — каза Монти със същия тон. — Не знам какво бих правил без нея. — И се насочи към Хъмфри и към друга тема за разговор. — Приказвах с вашия приятел Лурия. Той е много интелигентен човек. Убеждавах го, че за да разрешиш някой труден проблем, трябва да мислиш за него, буквално само за него, по четиридесет минути на ден. Не са много, но колко малко интелигентни хора в целия свят са били способни да го постигнат. Защото е страшно изтощително. И забелязвам, че с възрастта става все по-изтощително. Кара те на сън. Аз спя и денем, и нощем. И денем, и нощем.

— И разрешихте ли вашия проблем? — Въпросът на Силия прозвуча вяло, но не невинно.

— Ще видим. Ще видим. Надявам се, че скоро ще започна да пиша книгата си.

— Колко време ще ви отнеме написването? — И този въпрос прозвуча вяло.

— Няколко години. С тези неща човек не бива да прибързва. Книгата ще бъде съвсем кратка. Може би двеста страници. И по-малко, ако е възможно. Колкото по-кратка, толкова по-добре. Искам да кажа всичко, което съм премислил.

И сякаш дарявайки поредната си благословия, той отмина. Хъмфри не бе взел участие в разговора. Забеляза, че Силия го гледа като че ли със съжаление. Следващите й думи прозвучаха някак неуместно, сякаш бяха плод на случайно хрумване. Тя просто попита:

— Какво искате да се случи? — Гледаше го с ясен поглед, спокойно и дружелюбно.

— Какво искате да кажете с това „да се случи“?

— Искам да кажа, че за вас не е достатъчно просто да седите и да чакате, нали така?

Зададен от човек не по-възрастен от собствената му дъщеря, този въпрос трябваше да му прозвучи нахално. Но Хъмфри не го възприе така. Беше убеден, че Силия знае отговора. Въпреки това тя не биваше да очаква отговор. Дори и да бяха насаме, Хъмфри пак щеше да бъде твърде потаен или твърде подозрителен за да прояви откровеност. Затова каза:

— О, аз живея ден за ден. За да поддържам добра форма, спазвам рецептата на стария Сидни Смит^[1] — планове кроя най-много от обяд за вечеря. Така човек преживява по-лесно.

— Това няма да ви задоволява дълго, нали? Мене не би ме задоволило…

Сега вече той можеше да отклони разговора от себе си.

— А вие какво искате да се случи?

— Ако знаех само! — Тя го изгледа откровено, открито, не искаше нищо от него. — Но не съм нещастна. Не се чувствувам потисната. Ако у Пол има такава склонност у мен няма. А може би ако я притежавах, това би ме мобилизирало някак. Мисля, че бих искала да нарисувам няколко хубави картини, но не съм достатъчно запалена на тази тема.

— Но нали ще се омъжите повторно?

— Знаете ли, не съм сигурна. Дори и на тази тема не съм достатъчно запалена. — При тези думи тя се засмя странно, по детски, сякаш имитираше себе си и се надсмиваше над себе си. — Първия път не се справих особено добре… така е…, а и не съм лъжица за всяка уста.

— Оставете това. Пол би се оженил за вас още утре.

— Да, би го направил. Ако смяташе, че аз го искам. Или че имам нужда от това. Пол е човек на дълга. Но ми се струва, че това ще му навреди.

— Нали го обичате? — Хъмфри си даде сметка, че разговаря съвсем спокойно със Силия, сякаш някога му е била жена.

— О, да, много го обичам. Много повече, отколкото той мене. Но не съм сигурна, че ще мога да изпълнявам ролята на негова съпруга. Каквото и да разправя, той се цели нависоко. Може и да си мисли, че ще се откаже от целите си, но аз съм сигурна, че това няма да стане. Няма да сме равностойни. Ще се затворя в себе си. Едно е да има любовница, но знам, че много скоро ще поиска да има и стопанка на дома си. Мен не ме бива за тази роля. Тя ме плаши.

— Много сте несправедлива към себе си.

— Аз не мисля така.

Силия не искаше Хъмфри да й вдъхва увереност и затова той не се опита да я разубеждава. Тя изглеждаше съвсем наясно със себе си.

Шумът около тях се усили. На лицето на лейди Ашбрук бе изписана най-надменната й усмивка — вероятно бе казала нещо изключително саркастично и хората наоколо я аплодираха. Силия погледна Хъмфри право в очите и простичко, без всякаква ирония заяви:

— Доста добре се получи, нали?

Около час по-късно Хъмфри вървеше към дома си заедно с Алек Лурия. В разговора си със Силия Хъмфри бе проповядвал философията „живей ден за ден“; но сам той не беше особено склонен да следва тази мъдрост. Лурия разправяше, че хората наричали Монти Лефрой отшелник. Но той съвсем не бе изглеждал така преди малко. Интересно било да го наблюдава човек как крачи из собствения си салон и се перчи като паун.

Принципът „живей ден за ден“ не утеши Хъмфри. Когато гледаше Монти, само че не така безпристрастно, както Лурия, той започваше да мечтае и дори да крои планове за бъдещето.

— Перчи се като паун. Това ми напомня за folie de grandeur^[2]. Например този негов навик да отмята глава назад — не сте ли го забелязвали и у други хора с такава диагноза?

— Струва ми се, че да — измърмори Хъмфри.

— Едно обаче е сигурно: той не е нищожество — продължи да разсъждава Лурия. — Предполагам, че е имал някакви заложби. Сигурно са възлагали много надежди на него. Никак не е приятно да ти кажат, че вдъхваш прекрасни надежди и после да чакат да ги оправдаеш. За моите ученици беше нещо като професионален риск — направо се разболяваха от това. Поредната проява на еврейския фатализъм. Разбира се, Монти не е евреин, поне аз така мисля, но в Гринич Вилидж можех да ви покажа такива като него, докато все още живееха там.

— Сигурно.

— Жените си падаха по тях. Не е чудно, ако и с Кейт се е случило същото.

— Сигурно. — Хъмфри изведнъж излезе от замечтаното си състояние и припряно заговори: — Но тя би могла да си намери някой по-добър. Тогава всичко щеше да бъде по-поносимо.

Лурия, който няколко пъти беше отварял дума по този въпрос, искаше открито да говори с приятеля си. Но като погледна мрачния му и упорит профил, реши, че моментът не е подходящ.

Имаше един човек обаче, който можеше да живее ден за ден и точно това правеше — той беше Том Търкил. В политическия живот това беше полезно, а може би и необходимо. Призовките бяха разпратени, където трябва, и клюките позаглъхнаха. Вестник „Частен детектив“ прояви наглост, като отпечата още една злостна нападка. Така се стигна до изпращането на нови призовки. Адвокатите на Търкил заявиха, че по този начин ще се удвоят размерите на нанесените щети. На Търкил може би му липсваше вътрешна увереност, може би си въобразяваше, че го преследват, но в такива случаи кръвта му кипваше и той ставаше по-активен от всякога. „Сам бог ги предава в наши ръце…“ — каза той на колегите си. А хората изпитват голямо задоволство, когато видят, че враговете им влизат в капана.

В четвъртък, преди гостуването у Кейт, когато се разбра, че лейди Ашбрук е спасена, той произнесе реч в Камарата на общините на тема валутният пазар — област, която владееше до съвършенство. В парламента речта бе посрещната с небивал възторг, който не се споделяше само от лявото крило на собствената му партия. Това представление беше триумф за актьора Търкил. За него не съществуваше нищо друго освен речта, аплодисментите и отзивите в печата на другия ден. За Том Търкил бе лесно да живее ден за ден; характерът му беше такъв.

Бележникът му беше изписан предварително с уговорени срещи, от които кръвта му също кипваше. Това обаче означаваше, че трябва да планира светските си задължения поне три седмици предварително. Търкил си беше втълпил, че трябва да се отплаща за всяко гостоприемство. На Хъмфри Лий дължеше една вечеря: от Хъмфри нямаше да има никаква полза, но дългът трябваше да се изплати. Същото се отнасяше и за Кейт: сметките трябваше да се уредят.

Търкил се консултира с главния си политически съветник и единствен доверен приятел. Това беше мисис Армстронг, Стела Армстронг. Нейното име започваше да става известно сред някои кръгове в Парламента. Тя бе на възрастта на Кейт. Беше единственото човешко същество, което не разбуждаше разяждащата подозрителност на Том Търкил. В нейно присъствие той ставаше почти искрен и наивен. От известно време в Камарата на общините се носеха клюки за техните взаимоотношения.

Да, казваше Стела Армстронг, щом той се притеснява, че не е ликвидирал дълга си към Хъмфри и Кейт, тогава по-добре да се заеме с това. Но защо да не се извлече някаква полза от този обяд? Дали лейди Ашбрук — той вече се е запознал с нея — ще приеме поканата? Повечето от колегите на Търкил са отявлени сноби и биха искали да се запознаят с една от последните grandes dames. Освен това не се знае какво може да се случи със Сузан. Тя говореше така, сякаш Сузан й беше собствена дъщеря. Старата дама може би ще се отнесе презрително към Търкил, а след това ще се присъедини към враговете му; но Стела смяташе, че той е готов да понесе и по-тежко презрение, само и само да осигури на Сузан онова, което тя иска.

Лицето му потъмня, гласът му избоботи грубо:

— Не съм сигурен какво да правя с тази стара жена — каза той. Но много скоро в очите му светна решителна, борческа усмивка. Все пак би могъл да им направи впечатление. Всяка дреболия помага: човек никога не знае — възможно е скоро да започне разпределянето на министерските постове.

Трябва да се устрои официален обяд, реши Стела. Чувала, че старата дама никога не ходи по вечери. Един официален обяд на площад „Итън“ няма да е изморителен за нея, ако изобщо приеме да дойде. Първият свободен ден на Търкил беше в петък, на тридесети юли; малко вероятно беше парламентът да има някакво заседание тогава. И така поканите бяха изпратени. Двамата зачакаха отговора на лейди Ашбрук. Стела Армстронг смяташе, че Търкил с напрежение чака отговора, но беше свикнала с това.