Чарлс Пърси Сноу
Лустро (34)

XXXIV

Няколко минути, след като Хъмфри се върна от разходката по крайречната улица, телефонът му иззвъня. Беше Брайърс. Думите му прозвучаха предпазливо, като шифър, но смисълът им бе ясен. Разговорът им не бивало да става достояние на никой друг. Положението било критично. На никого нищо не трябвало да се казва, без изключение.

В първия момент Хъмфри се подразни. Какво си мислеше Брайърс — че Хъмфри цял живот нищо не е научил? Но още повече се подразни, по-точно засегна се, като разбра, че му казват да не споделя нищо с Кейт. Когато Хъмфри бе ходил на гости у Брайърс, той бе дал да се разбере, че няма никакви тайни от жена си. А сега това предупреждение израз на професионално недоверие ли беше? Хъмфри се ядоса и едновременно с това се почувствува раздвоен. Без всякакво основание го поставяха в положението на човек, който трябва да лъже. Та той разчиташе на Кейт като на себе си. Имаше й пълно доверие. Не искаше да застава между двама души, на които можеше изцяло да се довери.

А Кейт, която бе поканила гостите си на вечеря, се тревожеше за Хъмфри. Макар и в приповдигнато настроение, тя беше подозрителна и напрегната. Нямаше желание да се самосъжалява, но вечер, когато останеше сама, се улавяше в горчиви, но трезви мисли, че все не й върви в живота. Дори сега, когато бе намерила щастие с Хъмфри, не смееше да повярва на щастието си. Какво се бе случило?

Кейт мислеше, че разбира Хъмфри, но откакто той неохотно се бе съгласил тя да покани гости в дома му, почти не го бе виждала. Търсеше някакво обяснение, но не го намираше. Да не би вече да му е омръзнала? Веднъж или два пъти стигна до вярното обяснение, но го отхвърли. Спомни си как преди няколко седмици, когато лежеше щастлива в леглото, бе заявила спокойно и самоуверено: „Няма любов без доверие, нали?“

Хъмфри, също щастлив, се бе усмихнал иронично и нежно. „О, има. Изпитвал съм такава любов. И не я препоръчвам на никого. Слава богу, че с нас не е така. На нас двамата ни провървя и аз съм ти благодарен.“

Но след това тя бе направила някаква грешка. Проклинаше се, че й бе хрумнала идеята да покани гости на вечеря, но нали намеренията й бяха добри. Без да вдига много шум, искаше да покаже, че принадлежи на Хъмфри, че те двамата в известен смисъл живеят заедно. Не можеше и не искаше да обвинява себе си. Всъщност обвиняваше него — любовта не бе притъпила бойкия й дух. Макар и не винаги, не когато бе най-разтревожена, но все пак често, тя си мислеше, че Хъмфри се държи като дете. И че сам си е виновен.

Независимо от всичко Кейт с ужас очакваше деня, за който бе поканила гостите. Наложи се да отиде рано у Хъмфри. За свое облекчение го намери в трапезарията — той се държеше гальовно и външно изглеждаше напълно спокоен. Опитваше от две бутилки вино една след друга.

— Освен нас никой от тях не разбира нищо от вино — каза той, сякаш предстоящата вечеря бе съвсем обикновено събитие. — Но поне за себе си да се погрижим.

Качиха се в гостната на втория етаж; пръв пристигна Лурия, след него семейство Периман и накрая Силия. Кейт изпита още по-голямо облекчение, когато видя, че Хъмфри е безупречен домакин, че се държи свободно и непринудено. Каквото и да се бе случило, никой от гостите нямаше да долови нищо. Ако не знаеше, и тя самата може би нямаше да забележи нищо, макар че усещаше и най-малката промяна в настроението на Хъмфри. А не би трябвало да се изненадва, нито да се отпуска толкова. Защо не го бе познавала някога, когато животът му е бил подчинен на строга дисциплина, когато е била важна преследваната цел, а не чувствата. Когато е било недопустимо да се дава израз на чувствата. Когато интересът към други хора е измествал интереса към собствената личност. Хъмфри бе овладял умението да пренебрегва собствените си чувства.

По време на вечерята, макар че тревогите й не се бяха разсеяли, Кейт се радваше, че седи срещу Хъмфри. За първи път двамата канеха гости на вечеря и това й доставяше същото простичко удоволствие, каквото изпитват и най-простите жени. Беше приготвила сама храната. Сега със загрижено внимание наблюдаваше как Хъмфри пие повече от обикновено, но вярваше, че той няма да загуби контрол над себе си. Всъщност тази вечер не се усещаше онова напрежение, което, както си спомняше, бе царило на вечерята у Том Търкил преди три месеца. При този спомен тревогата й се засили, сякаш обръч стегна главата й.

Хъмфри проявяваше активност — използуваше професионалните си умения и забавляваше гостите. С Ралф Периман разговаряше на тема кариера. Не беше забравил какъв проблем бяха обсъждали в дома на Периман. Хъмфри каза, че често си мисли колко много хора предпочитат да не се съревновават с другите и да не се престарават.

— Предполагам, че са повече, отколкото си представяме — отговори Периман със спокойна увереност.

— Доста хора могат да се задоволяват с много малко, стига да имат способността да се примиряват — намеси се Лурия.

— И добре, че е така — каза Кейт. Тя не можа да се сдържи и отправи към Хъмфри щастлив поглед, който не остана незабелязан.

— И друг път съм ви питал до каква степен са оправдани усилията на човек, ако не може да извърши нещо изключително важно? — заговори отново Периман твърдо и уверено. — Повечето от нас са способни само на дребни дела, така ли е? Но колко са онези, които могат да извършат велики дела? Щом не можем, какъв смисъл има да се обричаме на нещастие, да се мъчим и да не постигаме нищо? Всеки от присъствуващите тук би могъл да постигне нещо, ако посвети живота си на него. Но няма да минат и десет години и той ще бъде забравен.

— Всяко човешко създание след време ще бъде забравено — каза Лурия.

— Не, чакайте, професор Лурия. Вие сте известен във вашата област и ние всички знаем това. Друг такъв сред нас няма. Но вие не сте Фройд, нали? Не сте и Маркс. И когато се обърнете назад, ще си кажете ли, че наистина е имало смисъл да живеете?

Никой от тях не бе очаквал такова отношение към Алек Лурия. Но той го прие с величествено спокойствие.

— Никой разумен човек не смята, че е извършил кой знае колко много — каза той. — Просто трябва да направиш, каквото можеш, докато си жив на този свят. В този смисъл съм напълно съгласен с вас, докторе. Но не смятам, че това е основателно извинение, за да бездействува човек.

Скоро Хъмфри успя да промени темата на разговора. Алек Лурия искаше да привлече вниманието на седналата срещу него Силия. Тя беше толкова мълчалива, че бе невъзможно да се разбере мнението й; личеше само, че й е приятно да бъде сред хора и както си помисли Кейт с добродушна злоба, че няма нищо против да бъде ухажвана.

За онези, които не бяха обзети от тревога, вечерта протече спокойно. Може би те забелязаха как Хъмфри съзнателно, но не демонстративно, даде да се разбере, че връзката му с Кейт е сериозна и че той я обича. За повечето от тях това беше нещо ново. Няколко часа преди това Лурия, като сумтеше и се смееше гръмогласно, бе казал весело на Хъмфри, че сред многото грешки, които е допускал, тази му е доставила най-голяма радост. За Алис Периман това също бе нещо ново. И тя показа известно неодобрение и съжаление. Иначе вечерята премина без всякакви неприятности и спорове.

Гостите се заседяха дълго около масата и Хъмфри отвори нова бутилка червено вино. После се качиха в гостната на горния етаж и по английски обичай продължиха да пият там. Към единадесет и половина Алек Лурия предложи на Силия да я изпрати до вкъщи; по същото време и съпрузите Периман казаха лека нощ.

Хъмфри слезе с тях да ги изпрати. Кейт чу как входната врата се затвори. Хъмфри се върна в гостната, наля си още една чаша и седна на канапето до нея. След малко каза:

— Сега предполагам, че вече знаеш.

— Не съм съвсем сигурна.

— Имам предвид онова, което не можех да ти кажа.

— Трябваше да ми кажеш. Каквото и да е то.

— Обещах да пазя тайна. — Той стисна ръката й. — Дори и от теб.

— Мисля, че би трябвало да ми имаш доверие. — Тя се намръщи от яд и обида.

— Разбира се, че ти имам доверие. Но бях обещал да не казвам. Знаеш, че ти имам доверие. Знаеш също така, че не ме бива да разрешавам нравствени дилеми. Не можех да намеря изход.

— Би трябвало да го намериш. Не си прав. По-добре ми кажи сега.

— Аз мисля, че ти знаеш. — Все още му беше трудно да започне.

— Казах ти вече, че не съм сигурна.

— По-добре да ти обясня. — Думите му прозвучаха решително. — Те са вече съвсем сигурни кой е извършил убийството.

— Кой?

— Периман, разбира се — отговори той с леко нетърпение в гласа. — Защо мислиш, че не бях във възторг от идеята да го поканим на вечеря? Когато ти поиска да го поканим, аз бях съвсем сигурен до какво заключение са стигнали в полицията. Макар че нищо не ми бяха казали.

— Не мога да повярвам — избухна Кейт. — Не мога да повярвам.

— Страхувам се, че ще се наложи да повярваш. Трябва да повярваш, че те са сигурни. — Сега Хъмфри заговори по-спокойно, по-нежно. Да, и на него му било трудно да повярва. Разбира се, че понякога я ревнувал от Периман, особено докато отношенията му с нея не били изяснени. Да, и това го накарало да се съмнява оправдани ли са подозренията му към Периман. Но независимо от всичко никой нямало да обърне внимание на неговите подозрения. В полицията сами са доказали и изяснили всичко.

— Как?

— Няма кой друг да е. Ясно е. Освен ако не е някой съвсем неизвестен човек.

— Това „ако“ е от голямо значение.

— Те не смятат така.

— А ти? Ти?

Той се поколеба като човек, който заеква.

— По логически път се стига единствено до този отговор. Но все пак не съм напълно сигурен.

— О, божичко — кипна отново Кейт, — защо му е трябвало да прави такова нещо?

— Изглежда, заради определена сума пари. Сравнително малка сума. — Той й съобщи няколко неоспорими факта за сделките и средствата на лейди Ашбрук.

— Мислиш ли, че от това могат да се направят смислени изводи?

— Не знам — отговори Хъмфри. — Но ти казах, че ако разсъждаваш логично, друг отговор няма да получиш.

— И каква полза според тях е имал Ралф Периман от това? — Каза „тях“, а не „теб“, за да отклони огорчението и недоверието си от Хъмфри.

— Не може да е имал голяма полза. Щял е бавно да трупа по нещо. Но в края на краищата не много. — Той й съобщи още някои неоспорими факти. Съпрузите Ашбрук не били заможни хора. — Господ знае — сухо добави той, — че не са пилеели малкото, което са имали. Полицията е уверена, че до този момент Периман не е получил повече от полагаемото му се за извършените услуги. Ако всичко бе вървяло, както е било замислено, той може би е щял да получи още няколко хиляди лири.

— Искаш да ми кажеш — ръцете им се докосваха, тя се обърна с лице към него, — че той е извършил всичко това за такава нищожна сума?

— Виждал съм хора да правят какво ли не и за по-малко нари.

— О, стига с тия твои спомени. — Кейт веднага му се извини. Лицето й пламтеше, очите й святкаха, бе загубила присъствие на духа. С другите хора тя можеше да се заяжда, но с него — не, освен когато искаше да го предизвика, а сега нямаше такова намерение.

— Наистина ли вярваш, че този човек — ти го познаваш и аз го познавам — е извършил всичко това заради такова нещо?

— Може би никой от нас не го познава.

— Значи вярваш, че го е направил.

— Предпочитам да не вярвам.

Тя се замисли. И с неочаквана деловитост каза, че обвинението не звучи убедително. Няма ли да бъде трудно да се докаже? Хъмфри отговори, че е казал почти същите думи на Брайърс.

— Може би това ще ги накара да изчакат, докато не открият още нещо. Може би точно затова дадох дума да пазя тайна.

И на двамата много им се искаше да си легнат. Но все отлагаха. Може би се страхуваха, че огорчението няма да се утаи, че тъга ще завладее телата им, а и двамата не познаваха това усещане и не искаха да рискуват да го изпитат тази нощ.