Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Coat of Varnish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Чарлс Пърси Сноу. Лустро

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

Английска. Първо издание

Редактор: Иванка Савова

Коректор: Елена Цветкова

Рецензенти: Кръстан Дянков, Юлиан Константинов

Художник: Тодор Стоилов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

 

ЕКП 07/9536622511/5557–136–85

Издателски №: 2396

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 22,00

Издателски коли: 18,48

Условно издателски коли: 19,28

Дадена за набор на 8.VII.1985 г.

Излязла от печат на 30.Х.1985 г.

История

  1. — Добавяне

XXXIII

На другата сутрин Брайърс влезе във всекидневната на Хъмфри и с необичайна тържественост го попита как е със здравето. Като се усмихваше, защото не си спомняше друг път да се е случвало такова нещо, Хъмфри отговори, че се чувствува както обикновено. Брайърс също се усмихна като човек, който с тържествен вид е извършил някоя глупост, и каза:

— Искам да ви съобщя нещо.

— Важно ли е?

— Зависи за кого. Мисля, че ще искате да го чуете. Макар че за вас няма да бъде изненада.

— Вече знаете, така ли?

— По-добре да ви разкажа всичко.

По стар професионален навик Хъмфри предложи да излязат на разходка. По-добре се чувствуваше, когато му съобщаваха тайни на открито. Беше ветровита есенна утрин, откъм Атлантика духаше силен западен вятър; докато вървяха към Пимлико, думите се губеха в поривите му. В по-несериозно настроение Хъмфри може би щеше да си помисли, че излишните мерки за сигурност са неудобни и не винаги резултатни.

— Всичко съвпада — каза Брайърс.

— Кое съвпада? — извика в отговор Хъмфри.

— Всичко, за което съм ви разказал, и още нещо. — Когато вятърът стихна, той добави с тих и равен глас: — Разбира се, че е докторът. — И след малко каза: — Вие се бяхте насочили към него, нали?

— Аз знам, че и вие го подозирахте — отговори Хъмфри.

— Да не би да се колебаете?

— Много ми е трудно да повярвам.

— Защо?

— Защо го е извършил?

— Да се надяваме, че един ден ще разберем.

Подозрителният човек може да вярва във всичко или в нищо. В такива случаи разумът изневерява. Франк се опита да измъкне себе си и Хъмфри от това положение, като потърси здрава опора в разумни аргументи. С точни и ясни думи той повтори накратко всичко, което беше известно за финансовите операции на О’Брайън.

— Имайте предвид — каза Франк, който бе закърмен с най-стари протестантски предразсъдъци, — че онзи мръсен ирландец не е сложил нито шилинг в джоба си от тази работа. Но е бил хитър, мръсникът. Бива си ги тия от управляващата върхушка, как се прикриват един друг. Само за да спестят по нещичко от укриване на данъци. — Той продължи да говори спокойно, трезво. — Единственият начин е бил да действуват на доверие. О’Брайън е проявил далновидност. Когато двамата с лейди Ашбрук поостарели, в комбинацията трябвало да влезе трети човек. Тя не би се съгласила това да е Лузби. Може би е държала да не го замесва в нищо или е смятала, че на него не може да се разчита. Но познавала друг, на когото вече имала доверие за разни финансови спекулации. Това е бил нейният лекар. Периман. И без това вече й пласирал банкнотите. Знаете. Спомняте си. А тя също така знаела, че той не обича да си плаща данъците. Знаела, че е ням като гроб. Той е бил единственият човек, пред когото е говорела за пари.

— Това е най-силният ви аргумент.

— Това би трябвало да ни насочи към вярната следа още преди седмици. Но едва когато стигнахме до О’Брайън и Контрольора, се досетихме. — Брайърс продължи: — Известно ни е, че Периман се е срещнал с О’Брайън поне веднъж. Когато старецът все още е идвал в Лондон. И докторът е изпълнил една негова малка поръчка.

Вървяха по Белгрейв Роуд, край реката. За известно време замълчаха, защото силният вятър плющеше, виеше, бучеше, клоните на дърветата се огъваха и извиваха, последните листа капеха. Брайърс обмисляше аргументите си. Хъмфри се опитваше да заеме обективна позиция.

— Да — каза Брайърс. — Не знаем защо го е направил. Но всичко останало е ясно. Той е имал достъп до нея, по-голям достъп от всеки друг. Периман е необикновен човек. Вие сам казахте това. Вярно е старото правило — нали си спомняте, че и друг път сме говорили за това? — в такива случаи трябва да се търси необикновената личност. Той се държи невероятно хладнокръвно. Вие нямате опит с престъпници. По-хладнокръвен човек от него не съм виждал.

Вървяха по крайречната улица към Милбанк, а вятърът напираше и ги тласкаше напред.

Брайърс каза дружелюбно, шеговито:

— Хайде, Хъмфри. Признайте, че сме прави.

— Няма да ви разубеждавам. — Макар и приятелски изречени, тези думи не означаваха съгласие.

След малко, сякаш двамата отново влязоха в служебните си роли и заработиха заедно, Хъмфри каза:

— Но има много малко улики срещу него, нали?

— Ще бъдат малко, ако не успеем да го сломим.

— А ще успеете ли?

На този въпрос Брайърс отговори, че Хъмфри може да прецени не по-зле от него, а може би и по-добре.