Чарлс Пърси Сноу
Лустро (17)

XVII

Августовските дни се изнизваха, без да се случи нещо ново. Една събота Хъмфри видя Кейт на отсрещния тротоар и прекоси Площада. Каза, че нищо ново не е чувал. После погледна към къщите, огрени ласкаво от слънцето, и добави:

— А животът продължава да си тече.

— Какво друго би могъл да прави? Не си много оригинален, знаеш ли…

Тя се усмихна със своята безобразна, нагла, чаровна усмивка и на Хъмфри му олекна. Опита се да обясни какво е искал да каже.

— Би ли се досетил някой, че страната върви към провал?

Повече нищо не й каза, но тя беше достатъчно схватлива, за да разбере, че той няма предвид случилото се, а конкретни неприятности, които предстоят скоро. До този момент никой не беше арестуван заради убийството. Хъмфри имаше свои подозрения, макар и все още неясни, неоформени. Беше напълно убеден, че Франк Брайърс, който уж говореше откровено, не му бе казал нищо съществено и бе премълчал с какво в действителност се занимава. Хъмфри знаеше, че Лузби и Сузан са разпитвани няколко пъти. Но Брайърс не му бе казал нищо. Хъмфри би искал да разбере нещо повече и за други разпити във връзка със следствието. Брайърс беше майстор на двойната игра и за първи път бе използувал таланта си срещу Хъмфри. Каза му, разбира се, че полицията се интересува от много хора и иска да установи къде са били те вечерта на 24-ти срещу 25-ти юли. Само някой идиот, с раздразнение и тревога си помисли Хъмфри, би се изненадал от такава информация.

Неприятно му беше, че Брайърс се държи с него като със стар приятел, а не му се доверява. Въпреки това на Хъмфри му се струваше, че знае в каква посока действува полицията. И ако се окажеше прав, това означаваше, че някои негови познати живеят в страх. Но независимо от всичко, както тържествено бе заявил той тази сутрин, животът продължаваше да тече. И скоро след това, по време на една вечеря, когато за миг улови погледа на Кейт, разбра, че тя помни какво е казал. Той бе преценил, че е по-безопасно да не споделя пред нея подозренията си. Може би някои от хората на масата живееха в напрежение.

Всъщност вечерята, макар че не се отличаваше с особено безгрижна атмосфера, премина без особени произшествия. Тя бе дадена от Том Търкил в апартамента му на площад „Итън“. Търкил бе принуден да отмени обяда, чиято почетна гостенка щеше да бъде лейди Ашбрук — това беше последната приета от нея покана, отбелязана в бележника й. Но мисълта, че не се е отплатил за нечие гостоприемство, бе продължила да го терзае; за него това означаваше, че дава възможност на разни хора да го превъзхождат в морално отношение. Това беше причината да даде вечеря, при това голяма, каквато малко хора от квартала биха си позволили да организират в дома си — семейство Лефрой, Пол и Силия, семейство Периман, Алек Лурия, Хъмфри, дъщерята на Търкил. По този начин Том Търкил щеше да се отплати на онези, които го бяха канили на гости преди смъртта на лейди Ашбрук, а освен това щеше да покани и още един-двама души, на които си струваше да окаже гостоприемство. Нещо повече дори — Търкил нямаше намерение да пропилява напразно една вечер и затова сред поканените бяха и един член на правителството заедно със съпругата си. Стела Армстронг, неговата политическа съветничка, представителна и красива жена, издигнала се на най-високото стъпало сред политическите знаменитости, изпълняваше ролята на домакиня без следа от притеснение.

Трапезарията на Търкил — тя водеше в гостната, и двете имаха еднакви размери — бе обзаведена със същия категоричен вкус. По стените висяха картини, но някак по-скромни, отколкото в съседното помещение, сякаш служеха за отмора на очите. Имаше две картини от Кроум, една от Чинъри и серия акварели от Бонингтън. Както и при предишното си посещение, Хъмфри си каза, че някой е вложил много вкус във всичко това.

Дългата маса се осветяваше от един полилей. Върху нея блестяха сребърните прибори и кристалните чаши, покривката и салфетките. Жените бяха облечени с дълги рокли. На Хъмфри му мина през ум, че едно време на такава вечеря и на такова място мъжете също щяха да бъдат официално облечени — със смокинги или с фракове, както беше прието в ранната му младост. Сега никой не носеше смокинг. От друга страна обаче, храната, макар и не толкова обилна, беше по-хубава от онази, която Хъмфри помнеше, а и виното не отстъпваше на някогашното. Макар и да не пиеше, Търкил сигурно се ползуваше от съветите на познавачи.

Цялата атмосфера сякаш излъчваше спокойствие и сигурност. Хъмфри си спомни за други вечери точно преди войната, в които на пръв поглед царуваха същото спокойствие и сигурност. Повечето хора смятаха, че са в безопасност, докато не стана твърде късно. Колко пъти Хъмфри бе виждал хора, които изобщо не се замисляха, че може би ги дебне опасност. Сигурно в навечерието на всяко голямо събитие се дават много такива официални вечери, на които присъствуват избраници. Може би по същия начин човек не се замисля и за опасността, която пряко го заплашва.

Въпреки всичко от самото начало вечерята не потръгна добре. Търкил беше обзет от подозрения, че го преследват. Устремил поглед в масата, той попита дали някой си дава сметка какво му се е случило. Отговор не последва, но въпросът прозвуча като молба за съчувствие. Може би говореше за предявените от него искове, но адвокатите, а сред тях и бащата на Пол Мейсън, бяха сигурни, че той ще спечели делата. Може би във вестниците се бе появило нещо ново? Нищо подобно, възмутено отговори Търкил. Той като че ли искаше да се разбере, че печатът вече е на негова страна.

— Знаете ли какво ми се случи? — Той отпи глътка от чашата си, напълнена до половина с бяло вино, сякаш за да омекоти стържещия си, дрезгав глас. И сам си отговори: — Полицията. Бяха тук и ми загубиха два часа ценно време — продължи той. — Да не би да си мислят, че имам време за губене? Разпитваха ме къде съм бил и какво съм правил през онази вечер.

— Това е просто формалност — обади се Хъмфри. И насаме с Търкил, и сега той не можеше да устои на желанието да го успокоява.

— Трябва да ви кажа, че се съмнявам дали биха се държали така с някой член на Консервативната партия. Кой ли знае колко от нас имат черни точки срещу имената си. Кой ли знае колко консерватори и колко наши хора са картотекирани в техните служби за сигурност.

Търкил сякаш се бе върнал в дните на младежкия си радикализъм. Беше насочил поглед право в Хъмфри, когото подозираше, че знае точния отговор. Хъмфри му отвърна с невинен поглед, който беше усъвършенствувал дълги години в службата си.

— Ако това би ви успокоило, мистър Търкил, трябва да ви кажа, че и към мен се отнесоха по същия начин — намеси се Лурия със спокоен глас на арбитър.

— Дявол да го вземе, и при това вие сте американец…

— Но аз също живея тук наблизо. Не знам дали бих могъл да бъда полезен с нещо, но разговарях с някои от вашите висши полицейски служители. А те оставиха у мен много приятно впечатление. Задачата им в този квартал е трудна.

Лурия умееше да внушава едновременно доброжелателство и авторитет.

След него заговори Силия. Хъмфри бе забелязал, че в гостната преди вечеря тя разговаряше по-свободно от друг път, а Пол мълчеше. За последен път бяха приели покана да гостуват някъде заедно: още през юли бяха взели решение да се разделят.

С тих, но ясен глас и необичайно настоятелен тон тя попита:

— Не ви ли става по-леко, като знаете какво търпят и другите, мистър Търкил? Случвало ли ви се е да ви разпитва полицай? На мен не. Когато водят разпит, полицаите изглеждат съвсем други. И това ме накара да се замисля.

— Има нещо такова, мисис Хоторн. — Лицето на Търкил изведнъж грейна в широка, чаровна усмивка. — Има нещо такова.

— Точно това се опитвам да внуша на хората от средните класи от толкова години насам — намеси се Стела Армстронг, която по произход беше типична представителка на средните класи, както и Силия, но сега изведнъж заговори с чувство за дълг към своята Лейбъристка партия.

Макар че Търкил умееше да контролира параноята си или от време на време да я потиска, както се потискат пристъпи на сексуална ревност, вечерта не течеше гладко. Онези, чиито нерви бяха опънати (около масата седяха няколко души с опънати нерви), усещаха, че въздухът тегне от напрежение. През цялото време, докато гостите обсъждаха лошото отношение към Търкил, Хъмфри наблюдаваше как Кейт слуша седналия до нея доктор Периман: тя го слушаше с напрегнато внимание, с доброжелателна ирония и загриженост, каквито често бе проявявала към самия Хъмфри. И макар че не му се щеше да си признае, това предизвика у него особена тревога.

В тези социални среди вече не беше модно след вечеря мъжете да се усамотяват на чаша портвайн. Всички останаха по местата си и докато отпиваха от виното и от коняка, Лурия, който не се отказваше лесно от любимите си теми, ги попита какво мислят за смъртното наказание.

Сякаш се е заел със сериозно научно изследване и установява докъде се простира либерализмът на хората, помисли си Хъмфри. Но Лурия не чу нищо успокоително. Повечето от гостите не възприеха становището му. Пол Мейсън, който през цялото време мълчеше, изрази собственото си мнение с безстрастен глас: би унищожил всички терористи без всякакви угризения на съвестта.

— Да ги превърнем в мъченици, така ли? — възрази Том Търкил.

— По-малко вреда ще нанасят като мъченици. А мъчениците никой не се опитва да ги спасява — хладно отговори Пол.

Кейт беше първата и единствена, която каза, че подкрепя Алек Лурия. Каза го убедително и съвсем искрено. Седналият срещу нея Монти Лефрой заяви с тон на човек, който съобщава окончателна присъда, че не е съгласен с любезната си съпруга.

— Вярвам, че стрелата на времето ще ни покаже правилната посока — каза той и гласът му отекна над масата. — А тази посока води към запазване живота на индивида.

— Така ли? — Без да дочака отговор, Лурия отмести поглед и впери насмешливите си кафяви очи към седящия до Кейт доктор Периман. Но преди Периман да отговори, съпругата му се намеси.

— Не съм съгласна с вас, професоре — заговори тя умно, убедено и спокойно. — Но съображенията ми са различни от тези, които току-що чухме. Те са религиозни. Разбира се, аз вярвам, че всеки трябва да получи възможност за изкупление. Престъплението, разбира се, е нещо ужасно. Но всеки може да се покае и да получи опрощение. Когато накажете някого със смърт, може би му отнемате тази възможност. Каквото и да направи човек, би трябвало да му се предостави случай да пречисти душата си.

Това беше най-дългото и най-неочаквано изказване. Лурия бе готов да изслуша всякакви аргументи, но не и християнски голословия. На помощ му се притече доктор Периман, който и сега, както веднъж с Хъмфри, заговори разсеяно, сякаш мислено беше някъде далеч.

— Струва ми се, струва ми се, че съм съгласен с Алис. Но няма да се преструвам, че вярвам като нея. Може би вярата носи утеха, но няма смисъл човек да се преструва, ако наистина не вярва. Аз не обичам да летя сред облаците. Но винаги ли сме сигурни, че наказваме със смърт онзи, когото трябва? Не знам вие как смятате, но аз изтръпвам при мисълта за най-малката вероятност да се допусне грешка. Не мога да понеса такова нещо…

Скоро след това гостите започнаха да стават от масата. Този разговор може би бе засилил тревогата им. След вечеря никой не пи много; Хъмфри обаче забеляза как Кейт, която обичаше алкохола, но никога не прекаляваше с него, си наля втора чашка коняк. Не се върнаха в гостната и вечерята приключи рано.

Хъмфри искаше да поговори с Кейт, но тя отново унесено слушаше доктор Периман, който крачеше до нея по площад „Итън“ на път за дома й.

На другата сутрин, доста рано, Хъмфри чу по телефона гласа на Кейт — силен и гальовен. Периман имал нужда от съвет, каза тя, затова разговарял с нея предната вечер. Надявал се, че Кейт и Хъмфри ще се отбият у тях някоя вечер през седмицата. В тяхната несигурна любовна история тя действуваше като Хъмфри. Но любов ли беше това? Или просто опипване на почвата? Кейт използуваше един елементарен предлог като поканата на Периман, за да възстанови предишните им отношения, независимо какви бяха те, и никой от тях двамата не смееше да наруши покоя на настоящето.