Чарлс Пърси Сноу
Лустро (42)

XLII

Седнал срещу Периман, Брайърс бе казал:

— Вие сте забележителен човек, нали?

Но Периман, устремил поглед отвъд Брайърс, отговори с величествено спокойствие:

— Редно ли е аз да съдя за това?

— Хайде, хайде, нали сте си го мислили?

— Колко хора си мислят такива неща за себе си?

— Доста са, доколкото знам. Но сред тях вие имате най-голямо основание да мислите така за себе си. Вие сте необикновен човек. — Силното лице на Брайърс остана безизразно. Той продължи замислено да говори. — Знаете ли кое ме учудва у вас? Няколко души са ми казвали, че не сте постигнали кой знае колко в живота. А би трябвало да е точно обратното, така си мисля аз. Това ме учудва. Вие сте умен, по този въпрос съмнение няма. Правите впечатление. Сигурно сте правили впечатление и като млад. Имате големи запаси от смелост и издръжливост — хората от моята професия се научават да разпознават тези качества. И какъв е резултатът от всичко това? Защо сте се задоволили да останете само един симпатичен домашен лекар на хора от средната класа?

— Такъв въпрос човек задава сам на себе си — отговори Периман със същото величествено спокойствие.

— Така ли? А може би вие не сте удовлетворен?

— Преценете сам — отговори Периман доброжелателно, покровителствено, снизходително, почти приятелски.

— Вероятно сте смятали, че стоите над останалите. Жалки същества, които се блъскат и бутат, които се ровят из мръсотията, за да преживеят по някакъв начин. Вие никога не сте смятали, че сте част от тази тълпа, нали? От обикновените хора, които водят обикновен живот? Каквито са вашите пациенти. Каквито са повечето свестни хора около вас. Какъвто съм аз.

— Ако позволите да кажа, вие не правите впечатление на чак толкова обикновен.

— О, такъв съм. Това, което хиляди хора не биха направили, не съм го направил и аз, макар че не е кой знае колко много. Не съм изневерявал на жена си. Не съм просрочвал дълговете си. Не съм укривал данъците си. Аз съм човек от тълпата. Държа се благопристойно. Но това не е важно. Странното е, че вие, докторе, сте се държали също като нас. До неотдавна. Разбира се, участвували сте в онези финансови операции. Те просто показват колко добре умеете да организирате всичко, но да оставим сега това. Финансовите операции не са били достатъчно голямо изпитание за вас; чрез тях не сте могли да се издигнете над тълпата. Във всяко друго отношение вие не сте били по-различен от останалите. Не открихме жени в живота ви. Не че не сме търсили, повярвайте. А сте имали големи възможности. Но доколкото ни е известно, а вече би трябвало да ни е известно, сте водили безукорен живот. А може би не сте били изправен пред силни изкушения. Сигурен съм обаче, че сте се изкушавали да се проявите някъде. Винаги сте искали да покажете, че не сте като обикновените хора. Никога не сте спазвали обикновените човешки закони.

— Кои са обикновените човешки закони?

— Би било странно, ако не ги знаете. Но вие, разбира се, ги знаете. И за всеки човек като вас въпросът е кое кара хората да ги спазват.

— Мисля, че знам. А вие? Може би ще ми кажете.

Брайърс отговори:

— Някакво чувство за добро и зло или усет за доброто, бих казал. Но сега не съм толкова сигурен в това, както едно време, когато бях ентусиазиран млад полицай. Сега се страхувам, че отговорът звучи много по-грубо — това са наказанията. А те са все по-малко. Повечето от нас не вярват в божието наказание. А някога това означаваше страх от възмездие и от задгробния живот, нали така? Вие не вярвате в бога, нали? Ние и това сме проверили. Сега малко хора се страхуват от божието възмездие. Но има други видове страх. Например страх от това какво си мислят околните. В края на краищата обаче най-голям е страхът от закона. Благодарение на законите все още са останали някакви нравствени норми. Аз бих искал да вярвам и в нещо друго, но в днешно време е невъзможно. Бедата, докторе, е че вие сте невероятно безстрашен човек.

— Такава характеристика не съм очаквал.

— Съгласен ли сте с нея?

— Казах ви вече, че имате силно развито въображение. Струва ми се, че е твърде силно за вашата професия. Но съм съгласен с вас, че хората спазват законите от страх. Ако не се страхуваха, как ли биха се държали?

— Ужасно. — Брайърс побърза да уточни отговора си. — Не всички, разбира се. Но достатъчно хора биха се държали така, че да превърнат света в развалина.

— А вие предпочитате те да се държат като дресирани зверове, така ли?

— Разбира се.

Периман се усмихна, сякаш двамата бяха близки приятели.

— Мислех, че имаме нещо общо помежду си. Но ми се струва, че аз гледам с по-голям оптимизъм на хората, отколкото вие.

— Имате ли моралното право да го кажете?

— Вие загубихте толкова време, за да ми внушите, че нямам никакво морално право.

— След малко ще стана по-конкретен.

Брайърс не успя да прецени колко е напреднал, но не можеше повече да пази скрития си коз. Въпреки това обаче не преустанови веднага двусмисления диалог.

— Кажете — продължи той, — цените ли високо човешкия живот? Така, както го ценим всички ние?

— Аз съм лекар.

— Но освен това сте необикновен човек. Нали сте съгласен с това? Смятате ли, че в отношението си към живота и смъртта се издигате над обикновените хора или за вас всичко това са глупости?

Този път Периман нямаше готов отговор. След малко каза:

— Аз съм лекар. Лекарите живеят в близък досег със смъртта.

— Не толкова близо, колкото ние от отдел „Убийства“. Когато упражнявате професията си, вие се занимавате с живи хора. А ние ги виждаме мъртви. Като старата лейди Ашбрук. И заради това сега сме тука. — Това беше един от моментите, в които проличаваха силата и авторитета на Брайърс. След това той отново възприе стария тон, с който бе водил разпита. Държеше се някак небрежно, без да изказва категорично мнение, не много предразполагащо, но с разбиране.

— Знаете не по-зле от нас — каза той, — че сте видели трупа на лейди Ашбрук преди ние да дойдем. Искам да разбера защо сте я убили. Наистина ли искахте да направите нещо, което никой друг не може да направи? Малко хора ще повярват на това. Много е претенциозно. Аз не желая да го изяснявам. Искам да науча от вас някои факти за онази нощ. Длъжен съм да ви кажа, че някои от тях вече са ни известни.

Лицето на Периман изведнъж се подмлади, както се бе случило и преди. Бръчките му се изгладиха — това се наблюдава у хора с изсечени черти на лицето, когато чуят неочаквана новина, била тя хубава или лоша. Този ход на Брайърс, дълго отлаган и направен спокойно, сякаш свари Периман съвършено неподготвен. Той измърмори нещо от рода на „Колко интересно“, сякаш бе на гости и бе чул някаква незначителна реплика.

Погледът му не блуждаеше в пространството, а бе вперен в Брайърс. Сигурно се съсредоточава, решиха двамата следователи, и се чуди блъф ли е това или те действително знаят нещо.

— Да — каза Брайърс, сякаш продължаваше подетия разговор, — ние знаем какво сте правили онази вечер. Няма защо да крия, че дълго си блъскахме главите. Прекалено дълго. Рано вечерта, когато твърдите, че сте отишли в дома на лейди Ашбрук, все някой трябва да ви е видял. Наоколо е имало много хора, които ви познават. А след това, по-късно същата вечер, Сузан Търкил, която сега е съпруга на Лузби…

— Тя е развратница. — Този изблик на протест и на морално негодувание бе неочаквано спонтанен.

Брайърс примигна, сви устни и продължи:

— Та тя се е мотаела из малките улички около къщата и часове наред е причаквала някого.

— Какво ви е казала?

— Нещо много интересно. Тя, разбира се, ви познава много добре.

— Каквото и да ви е казала, е било измислица. Какво всъщност ви каза?

— Изобщо не ви е видяла. Не ви е зърнала дори.

Лицето на Периман стана безизразно, но той си пое дъх, сякаш имаше затруднение с дишането.

— Трябва да ви кажа, инспекторе — започна той, опитвайки се да се усмихне, — че това не е най-сензационното изявление, което съм чувал.

— Но то ни помогна да установим къде сте били през онази нощ.

— Аз вече ви казах.

— Разбира се, че казахте. Но истината е доста по-различна, нали?

— Не смятам да повтарям онова, което вече съм казал.

— Няма нужда. Вие сте били в къщата на лейди Ашбрук. Престояли сте там от втората половина на деня до късно през нощта. Убили сте я около девет часа, не по-късно от девет и половина, но сте останали още дълго след това. В продължение на няколко часа. Малко хора биха могли да направят такова нещо. Ние смятаме, без да твърдим със сигурност, че почти през цялото време след като сте я убили, сте седели тихичко на горния етаж, в нейната спалня.

— Бях в спалнята й сутринта. Преглеждах я. Направих й обичайния преглед.

— Да. Това вече ни го казахте. Предвидили сте почти всичко. Вие сте максималист: и винаги сте били такъв, както сме чували. Знаете, че е много трудно човек да прекара известно време в едно помещение, без да остави някакви следи след себе си. Намерихме няколко влакна от вашия костюм от туид, останали от сутринта — всичко това е обяснимо и съвпада с вашите показания; но същата вечер вие сте се върнали в спалнята й, след като сте я убили, и вероятно сте се разположили там. Дори и да сте оставили някакви следи, какво от това? Те биха могли да се обяснят със сутрешното ви посещение. Разположили сте се мирно и кротко, нали? Знаели сте, че малко хора са способни на такова нещо.

Точно тук Брайърс за първи път преувеличи нещата. Те не разполагаха с никакво доказателство, че следите, оставени сутринта, всъщност са оставени вечерта. Единственото, с което разполагаха, бяха тези няколко влакна от вълнен плат. Оуън Морган беше направил задълбочени изследвания, но не бе успял да установи нищо. А Брайърс искаше да внуши на Периман, че разполагат и с друга улика.

Периман нито възрази на думите му, нито ги отрече. Изобщо не проговори. През последните няколко минути стойката му се бе отпуснала и раменете му се бяха попрегърбили. Не гледаше в Брайърс, а в масата, и всеки, който влезеше в стаята, без да знае какво става, би си помислил, че този човек съвсем не е разстроен, а по-скоро развеселен от някаква своя мисъл. Както каза Брайърс по-късно, в този момент той бил решил, че Периман се е примирил с провала си. Брайърс често бе наблюдавал подобно примирение у други заподозрени, но този път той долови и нещо друго — Периман сякаш не бе сразен, той имаше вид на човек, когото убеждават, дори умоляват и надменното му изражение не само че не изчезна, но лицето му дори стана още по-дръзко.

По-късно Шинглър изтълкува този момент различно от Брайърс. Той не притежаваше неговото чистосърдечие. Каза, че не е повярвал, че е настъпил повратният момент. Но бил сигурен, че много скоро ще настъпи някаква решителна промяна.

Брайърс продължи:

— Има и още нещо. Все не мога да си го обясня. Навярно и вие не можете. След като сте я убили, което естествено не е било много трудно, сте се качили на горния етаж и сте останали там дълго. Гениална идея. Сигурно сте предполагали, че ние ще търсим до припадък хора, които са видели някого малко след убийството. Били сте съвсем прав. Точно това направихме. Издирихме всички лица, които са се движили из квартала между девет и дванадесет часа вечерта. А през това време вие сте седели в спалнята на лейди Ашбрук. Но преди да се качите горе, след като сте я убили, сте смазали черепа й. Попитах ви и преди: защо?

Тялото на Периман бе все така отпуснато, устата му все така полуусмихната.

— Вероятно — продължи Брайърс — сте смятали, че по този начин ще ни насочите към градинската пътека. По която да търсим следи от разни престъпници и всякаква друга паплач. Казах ви, че в този случай сте ни подценили. Ние трябваше да проверим всичко, защото в история като тази какво ли не се случва, но не се подведохме. И все пак не съм убеден, че именно заради това сте й разбили черепа. Мисля, че сте загубили самообладание. Мисля, че сте като всички останали. Не сте толкова изключителен, както ви се ще да си мислите. А е трябвало да предвидите и това, докторе. Разбира се, много бързо сте дошли на себе си. Оставили сте трупа и сте се качили горе. Имали сте голям късмет. Предполагам, че знаете това. Става дума за кръвта. Не знам взели ли сте някакви предварителни мерки, но до този момент не сме открили нищо по дрехите ви. Не знаем преоблякли ли сте се и кога е станало това. Не знаем и точно колко време сте стояли горе. Предполагаме, че сте излезли, когато е било все още тъмно, но малко преди зазоряване. А през този сезон това значи около четири часа сутринта. Навън сигурно е било приятно и свежо.

Брайърс погледна Периман и каза:

— Вече сте готов да говорите, нали?

Последва мълчание. Никой от тях не можеше да каже колко се проточи то. Периман се размърда, изправи гръб, облегна се на стола и вдигна високо глава. И отново съвсем бавно скръсти ръце на гърдите си.

— О, да, инспекторе, готов съм да говоря.

Шинглър оглади бележника си, сякаш все още не очакваше официално признание.

— Да — започна Периман несдържано, — струва ми се, че за последен път съм готов да разговарям с вас при такива обстоятелства. Стигнахме до края, нали така? Не можете да ме обвините, че не съм ви отделил достатъчно време. Изслушах внимателно различните словесни портрети, които направихте на моята личност. Те бяха интересни, понякога дори ласкателни, ако човек приеме вашата оценка за моята нравственост. Изслушах също така как възпроизвеждате някои мои действия за определен период от време. Ще ви прочета какво сте записали в бележника си, инспекторе, и ще ви кажа, че вие сте необикновен човек. Но нали трябва да уредим нашия въпрос? И съм принуден да ви кажа, че вече страшно ми омръзна да се занимавам с него. Крайно време е да го приключим. Понякога казвам на някой мой интелигентен пациент, че смятам да подходя към него като към материал за изследване, сложен на лабораторната маса, който ние двамата ще изследваме. Аз самият размишлявах доста върху това ваше обвинение, ако можем да го наречем така. Оставям настрана въпроса имат ли някакво основание всички ваши умозрителни твърдения. Те, както и вашите разсъждения за доброто и злото, са съвършено неподходящи за каквито и да е практически цели. Не мога да приема сериозно тези ваши размисли. Не мога да приема и вашето обвинение. По моя преценка, ако го разгледаме обективно, ще видим, че то не съдържа почти нищо сериозно.

Още преди Периман да заговори, Брайърс бе разбрал, че ще види как един човек показва съвършено самообладание. Въпреки това той се изненада. В началото на разпита Периман беше изваден от равновесие, нещо повече дори, притиснат от въпросите за финансовите сделки. Тогава видът му показваше, че всеки момент ще рухне. Но тази сутрин той беше пристигнал, както винаги защитен с бронята на своята непроницаемост. Брайърс бе вече сигурен, че той притежава някаква вътрешна сила, която му вдъхва сигурност и вяра в самия себе си. Когато Брайърс му каза къде е бил в нощта на убийството, Периман като че ли бе готов да се предаде — не беше толкова възмутен, колкото бе от въпросите, свързани с паричните сделки, но оказа и много по-слаба съпротива. А ето че сега за по-малко от един час отново се бе съвзел.

— Знам, вие сте разумен човек и ще се съгласите, че тук не са нужни много приказки — заяви Периман, заел ледено-надменна поза, с обиден и презрителен тон. — Разгледайте обвинението си, както се разглежда материал за изследване, сложен на лабораторна маса. Забравете за мен и за вашите психологически етюди. Не се отклонявайте. Странно, че трябва да ви напомням за това. Вижте обвинението си с ясен поглед — от него не е останало почти нищо. Да, аз бях свързан с лейди Ашбрук и това е известно от самото начало. Вършех й услуги. Така заобикаляхме някои незначителни данъчни закони. Какво показва това? Да, след смъртта й аз бях нещо като изпълнител на нейната воля. Да, имах възможност да спечеля малко пари. Много малко пари, както изтъкна този младеж. Това са всички факти, с които разполагате.

Шинглър почервеня при това снизходително отношение към него, сякаш той самият изобщо не присъствуваше или беше просто някакъв си келнер на прием.

— Главният инспектор ви каза, че ние знаем какво сте правили през онази нощ.

— Да, каза ми. Той има силно развито въображение. Но освен това го интересуват и фактите. Поздравявам го и за двете неща. Аз също така се интересувам от факти. Много внимателно обмислих разказа му за това какво съм правил през онази нощ. И той ми направи силно впечатление.

— Е, тогава? — Шинглър бе едновременно озадачен и ядосан.

Брайърс седеше с безизразно лице и святкащи очи.

— Но независимо от силното впечатление, което произведе, от разказа полза няма. — Периман отпусна ръка и я размаха с широк, величествен жест. — Може би някои наивници биха се хванали на тази въдица. Но всъщност вие не разполагате с нищо. С нищо съществено. И го знаете. Аз също го знам. Затова повече няма смисъл да водим този разговор, инспекторе. С ваше позволение, по-добре е да се върна при пациентите си.

Той с мъка се изправи на крака, подпирайки се на ръба на масата.

— И още две дребни неща — каза той. — Смятам, че съм ви помогнал, с каквото можах, в границите на разумното. Както вече ви казах, не съм склонен да отделям повече време за подобни представления. Ако пак ме повикате, ще трябва да се обърна към моя адвокат. Не разполагам със свободно време за такива неща. Сигурен съм, че разбирате.

Брайърс не отговори.

— И още нещо, инспекторе. Страдам от лека форма на фиброза. За мен е много мъчително да вървя пеша. Страдали ли сте някога от това? Ще ви бъда признателен, ако ми осигурите кола.

Без да каже нито дума, Брайърс погледна към Шинглър; той излезе да изпрати Периман.

След четвърт час, когато Шинглър се върна, Брайърс продължи да седи така, сякаш нито едно мускулче по тялото му не бе трепнало.

— Разбира се, трябваше да го пуснете да си върви. — Това бе единственото, което Шинглър каза.

— Разбира се. — Гласът на Брайърс прозвуча спокойно и естествено.

— Е, какво ще кажете, сър?

— Провал — отговори Брайърс със същия непроменен глас. — Провалът е мой и на никой друг. Съжалявам, че разочаровах всички.