Чарлс Пърси Сноу
Лустро (30)

XXX

Приятно е, размишляваше Хъмфри, да приемеш съвета на жена, която обичаш, особено ако този съвет изглежда разумен. Затова Хъмфри покани Пол Мейсън на вечеря. Предложи да отидат в „Брукс“, единствения клуб, който все още посещаваше. Макар че в днешно време младите мъже не обичат да ходят в клубове, Пол заради служебните си задължения трябваше да общува с по-старомодни хора, тъй че „Брукс“ беше съвсем подходящ за него. Меката ноемврийска вечер беше безветрена и мъглива, предразполагаща към спокойствие. Хъмфри реши да тръгне пеша през парка.

Той не се нуждаеше от успокоение. Сякаш младостта се бе върнала и жизнерадостното му настроение се дължеше на една любов, която сега наистина започваше. Макар да е нелепо за човек, който не вярва в собствената си щастлива звезда, Хъмфри се улови, че заглежда минувачите в лицата и си мисли, че са като безчувствени животни, защото няма на какво да се радват. А той очакваше с нетърпение предстоящата вечер. Със своя рационален ум Пол беше много интелигентен събеседник. Освен това може би щеше да научи нещо от него. Добре направи, като го покани на вечеря.

Така започна вечерта — весело, интересно, безгрижно. Седяха в бара на долния етаж. В помещението имаше само няколко мъже и двамата удобно се усамотиха на една ъглова маса. Пол с любопитство започна да разпитва Хъмфри за семейството му. Колко поколения са членували в този клуб? Хъмфри отговори, че, разбира се, баща му е членувал, дядо му — също, прадядо му — също, може би и пра-прадядо му, но за него не можел да твърди със сигурност. Впусна се в подробности, които изреждаше с ироничен тон, за да прикрие тайната си гордост. Всъщност дедите му били обикновени провинциални благородници. Не се отличавали с нищо особено. Впрочем дядо му заемал пост в последното правителство на Гладстон. Пари не успели да натрупат. Колкото и да е странно, те били виги. Повечето хора от тяхната среда били тори и ако членували в лондонски клуб, той щял да бъде на отсрещния тротоар. (Имаше предвид клуба „Уайт“^[1].) Никой никога не знаел защо фамилията Лий е от партията на вигите. Просто някаква аномалия. Истинските виги, големците, били едри земевладелци. Проигравали цели състояния на игралните маси на горния етаж. Всички от фамилията Лий били дребни риби. Никой от тях не бил канен в Девъншър Хаус, защото не бил достатъчно издигнат, нито в Холанд Хаус, защото не бил достатъчно интелигентен.

— Тези сведения не ни правят голяма чест — добави Хъмфри. — Като се има предвид, че дедите ми са имали известни преимущества. Какъвто е случаят с мен.

Пол успешно се включи в тази игра.

— Предполагам — каза той, — че бедните стари Мейсънови са били сред по-висшестоящите слуги на някои от бедните стари Лий. По произход те са от Норфък. Първият, който е изплувал от мрака, изглежда, е бил дядо ми. По някакъв начин, господ знае как, е успял да се издигне до провинциален нотариус. Може и да не е било толкова трудно, при положение че човек го бива да взима изпити, а на фамилията Мейсън това й се удавало. Дядо ми направил кариера. В Норич. Натрупал страшно много пари. След това дошъл ред на баща ми. Повторило се същото, но в много по-едър мащаб. Той натрупал още повече пари. Останалото ви е известно.

Тъй като бяха англичани, и на двамата им доставяше удоволствие да разменят такава информация, която би озадачила други хора. И двамата обичаха силни питиета и Хъмфри за трети път напълни чашите. Пол каза, че в днешните новини нямало нищо особено — поради служебните си задължения и личните си интереси всяка сутрин той преглеждаше европейските и американските вестници. В общи линии събитията се развивали според предвижданията. Което съвсем не означавало, че вървят към добро, добави той.

— Забелязах нови критики по адрес на полицията — каза Хъмфри. — Във връзка с нашето убийство.

— Така ли? — попита Пол с безстрастен глас.

— Сигурен съм, че работят много съвестно.

— Предполагам, че имате впечатления.

— Струва ми се, че вече имат отговори на някои въпроси.

— Така ли мислите?

Гласът му беше станал сух и рязък, но Хъмфри осъзна това едва няколко секунди по-късно.

— Пол — продължи Хъмфри, — бихте ли ми казали нещо за Сузан? Нали познавате Сузан?

— Да, познавам я.

— Бихте могли да ми кажете нещо за нея.

— Защо мислите така?

— Казахте, че я познавате.

— Защо, боже мой, мислите, че трябва да ви кажа каквото и да било? — попита Пол съвършено тихо, но с озлобление.

— Тя е съчинила разни противоречиви истории и ако не се изяснят, ще закъса.

Хъмфри бе подхванал разговора неправилно. Не беше доловил веднага какво се крие зад тона на младия човек. И сега, когато се оказа, че е много късно, срещу него връхлетя вълна от гневна злоба.

— Когато приех любезната ви покана — заяви Пол с ледена учтивост, — не допусках, че съм поканен, за да давам сведения. Не разполагам с никакви сведения. При това положение присъствието ми тук губи смисъла си и става ясно, че съм злоупотребил с гостоприемството ви.

За човек, който умееше така свободно да разговаря, тези думи прозвучаха необикновено превзето, като реплика от слаба пиеса.

— Много съжалявам — каза Хъмфри. — Не бих допуснал това да се случи… — продължи да говори той каквото му дойде наум, за да попречи на младия човек да си тръгне. Спомни си нещо глупаво, останало в спомените му от времето, когато участвуваше в спортни състезания. Според някои суеверни участници в състезанията в критичен момент хората се разделят на две групи — едните почервеняват, а другите пребледняват. В трудно положение човек може да разчита на втората група хора. Лицето на Пол, което бе винаги бледо, сега бе станало мъртвешки бяло.

Глупаво е да си припомням тези неща, каза си Хъмфри, но си помисли също така, че гневът на Пол изглежда много странен. Явно беше, че Пол е дълбоко засегнат от нещо, но Хъмфри нямаше представа какво е то. Младият човек, който притежаваше изключителна способност да се владее, сега беше захвърлил не само добрите обноски, но и елементарното благоприличие.

Хъмфри го бе поканил на вечеря. Но по закона за вечната несправедливост загуби желание за ядене. А Пол, проявявайки всички признаци за добър апетит, си поръча стандартната вечеря, която предлагаше клубът — пушена сьомга и пържола, — и съсредоточено се зае с тях. За утеха Хъмфри започна с бутилката бордо.

Равнодушно, без всякакво предисловие, Пол попита:

— Какво точно ви интересува за Сузан?

— Никой не знае къде е била в събота вечер. Имам предвид вечерта, когато лейди Ашбрук е била убита.

— И аз не знам. — Гласът на Пол беше сдържан, но достатъчно учтив. — Просто не знам. Сигурно са ви казали, че мен самия ме разпитваха два или три пъти, но не мога да докажа нищо. Всъщност бях в собствения си дом. Сам. И не вършех нищо интересно — просто четях. Но как може да докаже това човек, когото подозират в нещо? Само че аз имам неясното предчувствие, че съм извън подозрение.

— Не ми се вярва, че изобщо са ви подозирали.

— Вие без съмнение знаете това със сигурност. — И тези думи бяха изречени сдържано, но с лека нотка на ирония. — Единственото, което си спомням за цялата тази проклета вечер, е, че се обадих по телефона на Силия Хоторн. След като се разделихме с нея, нали разбирате.

Пол спомена за Силия съвсем невъзмутимо. Очевидно за разлика от други теми или други имена нейното име не беше табу.

Докато сервитьорът разчистваше масата, Пол гледаше намръщено пред себе си. След това вдигна очи към Хъмфри.

— Готов съм да ви съобщя един прост факт, свързан със Сузан. Видях я на другия ден, в неделя. — Той говореше точно и внимателно, като високопоставен чиновник. — Готов съм да ви кажа, че доколкото мога да преценя, тя нямаше никаква представа, че лейди Ашбрук е била убита. И доколкото мога да преценя, е разбрала това не по-рано от мен, в понеделник сутринта.

— Установено е, че се е срещнала с Ланселот Лузби в понеделник следобед.

— Може би точно тогава е чула за убийството.

— Тогава е съчинила една от историите си за съботната вечер. Пълна измишльотина. Може би сте забелязали, че тази млада жена не страда от известни буржоазни предразсъдъци, като например робска любов към истината. — Това беше съзнателен опит от страна на Хъмфри да провокира събеседника си, но Пол само се опита да се усмихне. Хъмфри приложи друга тактика. — Къде я видяхте в неделя?

— Няма значение. Това не е важно.

Пол повтори, че няма какво повече да каже за Сузан. След известно време обаче, докато ядеше сирене „стилтън“, той сякаш възвърна обичайната си насмешлива самоувереност и заяви:

— Тъй като проявявате такъв интерес към семейство Търкил, може би ще искате да знаете, че в момента работя съвместно с татко Том. Не сте ли чули за това?

Не, Хъмфри нямаше как да чуе. Това била една от привидно тайните финансови маневри от тази есен. Представители от министерството на финансите, пряко подчинени на Том Търкил, водели преговори във Вашингтон, а Пол участвувал в тези преговори от името на своята банка.

— Сделката ще стане — каза той с обичайната си спокойна самоувереност, сякаш малко преди това не бе изпаднал в сляпа ярост. — За известно време ще се закрепим. В рамките на възможното. Но възможностите не са много големи.

Пол изказа мнението си за положението в страната и в целия западен свят; направи го в типичния си стил — с чувство за реализъм, нито безкритично, нито прекалено черногледо. И след това, сякаш и за миг не бе забравял безукорните си маниери, каза, че трябва да върви, защото има да пише доклад за въпросния Том Търкил. Благодари на Хъмфри за великолепната вечеря. Като излязоха на Сейнт Джеймс Стрийт, отново му благодари и добави:

— Много е приятен този клуб. Ако смятате, че съм подходящ, един ден може да ме предложите да стана негов член.

След като предаде на Франк Брайърс тази откъслечна информация за Сузан, Хъмфри отбеляза, че от сведенията няма голяма полза. Франк нетърпеливо отговори, че в случая Хъмфри преувеличава. От сведенията нямаше абсолютно никаква полза — освен ако се приемеше твърдението на Пол, че в неделя Сузан не е знаела нищо за убийството. Дали Пол се опитваше да я прикрие? Дори и да не беше така, твърдението му бе субективно; струваше си да го приложат към делото и толкова.