Чарлс Пърси Сноу
Лустро (39)

XXXIX

Може и да излезе нещо — така каза Франк Брайърс на Хъмфри, докато му обясняваше защо е пуснал Периман да поразмисли. Той сигурно вече си е дал сметка, че полицията знае доста неща. Когато човек останел насаме със себе си, защитната му броня изтънявала. Сега Периман може би си мислел, че полицията държи важен коз в ръцете си.

— Ех, защо не беше така — добави Брайърс. — Това ни е слабото място. Ще трябва всичко да измъкнем от него.

Брайърс не бе разговарял открито с Хъмфри от две седмици насам — откакто заедно със сътрудниците си бе обмислял бъдещата тактика. Сега, обзет от неспокойство, той искаше да говори. Налагаше си да бъде търпелив. Бездействието го бе изнервило.

Обади се на Хъмфри по телефона и го попита сам ли е вкъщи. Бе мрачна ноемврийска есен, не беше студено, във въздуха миришеше на пушек от горящи дърва. Брайърс влезе в гостната на Хъмфри и още преди да седне, пресуши една чаша.

И сякаш някой току-що бе прекъснал разговора им по средата, той продължи да обяснява защо е прекратил разпита.

— Имах усещането, че Периман все повече се затваря в себе си и нищо не може да се измъкне от него. Ако впечатлението ми е било погрешно, вината е моя.

След като помълча малко, добави:

— Нека си поблъска главата. Той си мисли, че е по-умен от нас. Нека си мисли. След две седмици пак ще го извикаме. Ще си играем на котка и мишка. Не е хубаво, но и друг път съм го правил. Ще видим кой кого.

Брайърс каза на Хъмфри какви са резултатите от първите два разпита. Не били лоши.

— Смятам, че вашите хора са поработили добре върху финансовите операции — отбеляза Хъмфри. В случая не бе необходимо да изпада във възторг. Нужни бяха обективни преценки.

— Разбира се, че са поработили.

— А що се отнася до убийството, не им провървя много, нали? Сигурно сте очаквали Периман да засече някъде. Но нищо не се получи.

— Той е мръсник, но не е обикновен мръсник.

— Ако сте прав, това е много меко казано.

— Прав съм. И вие знаете това, нали?

Хъмфри не отговори веднага на този въпрос. Брайърс продължи:

— Не е отстъпил и на милиметър, освен в случаите, когато нямаше друг избор.

Хъмфри често бе виждал как младият Франк не може да седи на едно място; сега Брайърс стана, протегна се и закрачи през дългата стая към прозореца. На Хъмфри, както седеше, стъклата му изглеждаха лъскавочерни, непрозрачни. Брайърс каза:

— Толкова много хора има наоколо. Защо, дявол да го вземе, онази нощ никой не е бил навън? Все някой трябва да го е зърнал.

Когато Брайърс седна в креслото си, двамата продължиха да говорят по същия начин — Брайърс натрапливо повтаряше онова, което вече бяха обсъждали до изтощение: липсващите факти, онези факти, които според думите му щели да сложат край на всякакви нови лутания. С какви дрехи е бил облечен Периман онази вечер? Къде са те сега? Безследно изчезнали. Отникъде ни звук.

Други въпроси, макар и не толкова важни, също чакаха отговор. Кого е използувал Периман като куриер, за да прибира банкнотите от хотелите? Никой нищо не знаеше, никой нищо не бе забелязал.

— Предполагам, че не сте забравили за съпругата му — обади се Хъмфри.

Брайърс нетърпеливо изруга.

— Много полезни съвети ни давате, няма що. И по-рано споменахте за нея. Нищо не може да се измъкне от тази жена. Занимавахме се с нея, докато свят ни се зави. Аз самият имах още един разговор с нея.

— И какво излезе?

— Абсолютно нищо. И на нея окото не й мигва.

— Смятате ли, че знае?

— Може всичко да знае. Може и нищо да не знае. Седи, ухилена до ушите. После сигурно отива в католическата черква зад ъгъла.

— И на вас ви се иска да чуете как се изповядва, а?

Брайърс отново изруга. В този момент той бе забравил, че е съвременен човек и си спомни как старият му дядо заклеймяваше църковната изповед и други недостойни католически хитрини.

Хъмфри се замисли за брака на Периман. Близки ли са двамата съпрузи? Толкова ли е силна брачната им връзка, та ги е обрекла на съучастничество?

Той познаваше Алис Периман съвсем повърхностно, но нейната самодоволна вяра в бога винаги го бе отблъсквала. Мисълта за брака й обаче го насочи към Брайърс. И Хъмфри попита небрежно, за да прикрие искрената си загриженост, как е Бети.

— Не е добре — с неочаквана горчивина отговори Брайърс. — Изглежда, че дойде краят на ремисията.

— Съжалявам. Не знаех. — Думите му прозвучаха неубедително, безсмислено.

— Никой не знаеше — отговори Франк и добави: — Отново вижда образите двойно. И окуцява.

— На колко ли мъки е обречена.

— На никого не е сторила зло, а сега години наред трябва да се мъчи. И хората вярват в божията справедливост. Непоправими глупаци.

Хъмфри не го бе чувал друг път да говори по този начин. Но Брайърс бързо потисна яростното си избухване и сдържано каза:

— Тя питаше за вас преди един-два дни. Съжалява, че не може поне малко да излиза навън.

След тези думи Брайърс отново се върна към служебната тема. Хъмфри си помисли, че въпреки надвисналото зло, въпреки дома, където всеки ден го очакват, той си върши работата. И най-странното бе, че нищо не му личеше и че енергията му беше неизчерпаема.

Брайърс сподели впечатленията си от разпитите на Периман.

— Много е издръжлив — каза Брайърс, — много издръжлив физически. Аз си въобразявах, че ще се изтощи. Но той не беше по-изморен от мене.

Хъмфри се усмихна с разбиране. Беше се сблъсквал с изключителната издръжливост на Брайърс.

— Много е суетен — продължи Брайърс.

Хъмфри кимна.

— Сред престъпниците има много суетни хора — каза Брайърс. — По-суетен човек от този не съм разпитвал.

— А аз бих отишъл по-далеч в разсъжденията си — започна Хъмфри. — Има едно качество, което в миналото хората са ценели; наричали са го вродено високомерие. Тук Периман би получил много висока оценка. — Хъмфри леко се усмихна. — Това е странно качество. Познавах няколко герои от войната, истински герои, които го притежаваха, но у тях то беше потиснато и смачкано. Предполагам, че най-великите мъченици също са го притежавали. Точно това ме смути най-много у Периман, когато се срещах с него…

— Повече не искам да се сблъсквам с такова нещо, ей богу. Бих пожертвувал и някои герои, и мъчениците, само да можехме да се отървем от перимановците.

— Това качество извисява някои хора. Вдъхва им смелост, когато умират в мъки. А други принизява — те убиват, подлагайки жертвата си на мъчения.

Хъмфри замълча и погледна Брайърс. Двамата добре знаеха на какво са способни някои хора. Неотдавна в същата тази стая Брайърс си бе задал въпроса до каква степен на всичко това трябва да се даде гласност. Но бе възприел по-безстрастна позиция дори от Хъмфри.

— Във всеки случай — продължи Хъмфри — пред вас се открива някаква възможност. Колкото и надменен да е човек, надменността не може да прикрие всичките му слабости. Вие все пак налучкахте нещо, нали? Вашият млад сътрудник, как му беше името…?

— Шинглър.

— Шинглър — той успя да се добере до нещо. Може би е имал късмет. Вие, разбира се, ще продължите в тази насока.

— Разбира се.

Както едно време, така и сега двамата говореха като колеги.

— Въпросът за парите — продължи Брайърс. — Казаха ми, че побеснява и при най-малкия намек за пари. Шинглър дори не му казал, че е убил за пари. Но самата мисъл за това го възмутила. Та той стои много над тези неща. Ще приложа всички хватки, които ми дойдат наум. Шинглър ще седи до мен само за да му напомня за последния разпит. Има, надежда Периман сам да изтъкне друг мотив. Ако успеем да го изкараме от кожата му. Знаете ли, мога да си представя как човек като него иска да извърши нещо грандиозно. Каквото и да е. Кое може да го спре, след като си мисли, че е десет пъти по-умен от всички останали? И по-хладнокръвен? И че е заобиколен от тъпаци и негодници? Всичко би могъл да направи. Защо не и това?

Брайърс замълча, после бързо попита:

— Представяте ли си как е възможно такова нещо?

— Не си го представям толкова добре, колкото вие.

— Аз самият се съмнявам, че мога да изпитвам такива чувства — каза Брайърс така, сякаш ироничният отговор на Хъмфри не му бе направил никакво впечатление. — Но си представям, че той може да изпитва подобни чувства.

— Да, знам. — Последните думи на Хъмфри може би прозвучаха иронично, но сега той говореше искрено. Имаше предвид големия талант на Брайърс да води разпити. Той просто влизаше под кожата на човека, седнал срещу него. И не само го разпитваше, а споделяше чувствата му. Това е необикновен талант. Ако не го притежаваш по рождение, не можеш да го придобиеш. Хъмфри не го притежаваше, поне в такава степен. Веднъж или два пъти се бе упрекнал, че не е в състояние да си представи параноята на Том Търкил. Брайърс би могъл да го направи. Той имаше способността да се вживява, способност, която днес наричат емпатия. Когато двамата с Брайърс работеха заедно и Хъмфри искаше да се разсее от приказките на разни претенциозни колеги, той се успокояваше с мисълта, че макар и да не притежава емпатията на Франк Брайърс, има по-добра интуиция. А като ги видеха двамата, някои всезнайковци самоуверено твърдяха точно обратното.

— Може да изпробвате още един ход — каза Хъмфри. — Нали помните, че старата дама се страхуваше да не умре от рак. А той е бил нейният лекар. Възможно е между двамата да е имало споразумение — Хъмфри се сети за един разговор в градината на Площада. — Нищо чудно тя да е разчитала, че той ще й осигури безболезнена смърт, когато повече не може да търпи мъките. Така е щяла да бъде в негова власт. Но когато е разбрал, че тя е здрава, че няма рак, че няма нужда от доверен лекар, сигурно е излязъл от релсите. Край на властта.

— Ще опитаме. — Брайърс бе готов да слуша, както бе слушал и по-рано. Сякаш искаше да стои още дълго и да разговаря с Хъмфри. Обвиняваше се, че толкова късно е забелязал колко много се различава Периман от другите. А е трябвало да го усети още в самото начало. — Да, каквото било, било — добави Брайърс, но въпреки това продължи да говори за минали неща. Откакто се бяха спрели на Периман, не бяха допуснали много грешки. А това съвсем не беше лесна работа. И като наруши собствената си въздържаност, той изпи още една чашка. Тази вечер нямаше с какво да се захване. Хъмфри чувствуваше, че Брайърс би се заел с каквато и да е дейност само за да не мисли за жена си. А колко несправедливо беше, че и самият Хъмфри, макар и щастлив с Кейт, чието здраве не му създаваше никакви тревоги, също така би се радвал да се заеме с някаква дейност.

Брайърс каза, че в някои моменти следователската работа била на „доста добро ниво“. Той се гордееше с момчетата си. Гордостта му беше искрена — това беше друга тема за разговор. Финансовите справки изисквали голямо ровене. Но на момчетата затова им плащали. Не са направили нещо изключително, но все пак са свършили добра работа.

Като се усмихна виновно, Хъмфри неочаквано го прекъсна и без всякаква връзка каза:

— По-добре да ви призная.

— За какво говорите?

— Подозренията ми се оказаха неоправдани. Вие бяхте прав за Периман.

Очите на Брайърс светнаха, но той отговори делово, без да показва някакво самодоволство или суетност.

— О, да, прав бях. Но не забравяйте, че вече направих две-три грешки. Така че равносметката не е чак толкова добра.

Хъмфри се усмихна по-широко.

— Съгласен съм, че е той. — И неговият тон бе деловит. — Но ще ви кажа и нещо друго. Той може да ви наговори красиви приказки. Може и да си вярва на приказките. Но го е направил за пари.

Брайърс не отговори веднага — лицето му стана безизразно, устните му се свиха.

— Може би не е било само за пари — каза той.

— Ако не бяха парите, нямаше да го направи.

— Никога ли не допускате, че съмненията ви може да бъдат полезни на някого?

— Защо трябва да се ласкаем? Вие, Франк, сте видели много престъпления. Лесно е да се измислят мотиви. Още по-лесно е да се направи така, че мотивите да изглеждат по-сложни, отколкото са всъщност.

Брайърс беше приятелски настроен, но неотстъпчив.

— А вие освен престъпления сте видели и много други неща. И смятате, че хората не са добри, нали? И затова искате да приемете, че навсякъде цари мрак и простота, не е ли така? Така е, защото нямате особено високо мнение за себе си.