Чарлс Пърси Сноу
Лустро (40)

XL

Само няколко часа след този разговор се получи информация от сътрудниците на Скотланд Ярд в Ню Йорк. Техните американски колеги бяха провели любезен разговор с хората от фирмата на О’Брайън. Желанията на техния стар служител трябвало да се уважават, но при създалите се обстоятелства смятали, че е редно да съобщят някои поверителни данни. Проверили на каква сума възлиза фонда на Контрольора. Сумата била смущаващо малка. Толкова малка, че следователите, които изучавали документите, помолили адвокатите отново да ги проверят. Но те не открили нищо ново. Остатъкът от сметката възлизал на по-малко от 15 000 лири. Брайърс разказа всичко това на Хъмфри, без да направи някакъв коментар, без да прояви задоволство. Ако Периман бе убил заради пари, значи го е направил за няколко хиляди лири. Хъмфри трябваше сам да стигне до някакво заключение.

И Хъмфри не направи никакъв коментар. Предстоеше му да изпълни едно задължение — то му бе неприятно, но не можеше да го отложи. И сега, тръгнал с колата към дома на Брайърс, той изпитваше същия страх, който бе изпитал през лятото, когато бе отишъл да види лейди Ашбрук, преди да дойдат резултатите от изследванията. Може би с възрастта бе станал по-безчувствен към човешките страдания, но все пак не можеше да остане равнодушен към гледката, която представляваше тази млада жена. Трябваше да си наложи да я посети следобед. Франк щеше да работи в Кабинета. А Хъмфри щеше да се озове насаме с болната жена. Тя му беше симпатична. Беше добра. Той все още чуваше горчивите думи на Франк.

Като паркира колата, той погледна къщите на отсрещния тротоар, скътани зад градините, където дори и през ноември цъфтяха традиционните рози. Денят беше ясен и на залязващото слънце прозорците на долните етажи проблясваха като полирани щитове. Всичко изглеждаше толкова спокойно, толкова безопасно. Със същата неохота, с която бе вървял към дома на лейди Ашбрук през юли, той тръгна сега по чакълената пътека към вратата на Брайърс.

Натисна леко звънеца. Наложи се да звънне втори път. Последва тишина. А после отвътре нещо започна да се движи по коридора, по покрития с мозайка под; чу се странен, стържещ шум.

Вратата се отвори. Бети стоеше пред него, подпряна на рамка с колела. Усмихна му се нежно за добре дошъл.

— О, Хъмфри, каква приятна изненада — отново се усмихна тя. — Влизайте направо. Идете в задната стая. Аз не мога да се движа много бързо.

Бети се добра до стаята и успя сама да се настани в едно кресло.

— По-голямата част от времето си прекарвам тук — каза тя. — По-рано това беше кабинетът на Франк. Трябваше да го изхвърля оттук. Сега всичко ми е подръка. Смешна работа е това да вървиш като дете в проходилка.

Тя беше в същото приповдигнато настроение, което преди време бе подействувало така потискащо на Хъмфри. Лицето й почти не се бе променило, може би беше леко отслабнало. Очите — хлътнали и може би малко по-бляскави. Бети поиска да му направи чай — не било трудно, кухнята се намирала отсреща през коридора. Хъмфри не й позволи. Каза, че не обича чай. Хвана ръката й. Тя му се стори гореща и сякаш леко трепереше.

— О, хубаво е, че дойдохте — каза тя.

— Франк подхвърли, че ви е приятно, когато идват гости.

Тя му се усмихна очарователно, но този път открито, нетърпеливо, искрено.

— Не, не. — Гласът й прозвуча безизразно, плътно и ясно. — Исках да поговоря с вас. Може ли?

— Как да не може!

— Става дума за това, което причиних на горкия Франк. Страхувам се за него.

— Да, имате основание. — Хъмфри трябваше да говори също така открито. Тя не се самозалъгваше. Той също.

— Не, не. Нямам предвид онова, което се разбира от само себе си. Естествено аз съм му в тежест. И така ще бъде още дълго. Нали разбирате, тази болест не води до смърт. Казаха ми това съвсем категорично. По всяка вероятност ще живея не по-малко от него. На мен така ми е добре. Ще се изненадате, ако разберете колко много получавам от живота при тези условия. Но за него е трудно. Той е много добър. Въпросът обаче не е там. Имах предвид нещо съвсем друго.

Тъй като веднъж бе изтълкувал погрешно думите й, Хъмфри изчака тя да продължи. С бляскав, напрегнат, трескав поглед Бети каза:

— Помните ли последния път, когато бяхте тук?

— Много добре.

— Помните ли какво казах?

— Какво?

— Не, трябва да си спомните. Казах, че бих искала той да направи нещо добро. И вие също. Той сигурно си е помислил, че аз не съм доволна от начина, по който живее.

Хъмфри не бе обърнал внимание на тези думи и сега трябваше да се престори, че си ги е припомнил.

— Струва ми се, че подхвърлихте нещо такова — отговори той. — Но не му отдадохме голямо значение.

— За мен има значение. — Лицето й, все още свежо и нежно, пламна. — Но не трябваше да казвам това; може да съм го засегнала.

— О, хайде, хайде — заговори искрено той, защото видя колко присърце приема тя всичко това. — Всички знаем, че всеки порядъчен човек би искал да направи света поне мъничко по-добър. Но коя професия трябва да избере човек, за да е убеден, че върши добро? А с работата си Франк може да допринесе светът поне да не става по-лош. И това е достатъчно оправдание за един порядъчен човек.

— Неговата работа води до отрицателни резултати.

— Че колко са хората, постигнали истинско морално удовлетворение? Аз мога да ги преброя на пръстите на едната си ръка.

— Няма да споря с вас. Проблемът не е там. Пак ви повтарям. Страхувам се да не съм го засегнала. Няма значение дали съм била права; не трябваше да казвам това. Ако можехте да си спомните… бях сигурна, че сте запомнили. Как ми се иска да си взема думите назад.

Бети не можеше да си вземе думите назад и затова така силно преживяваше всичко. По бузите й се стичаха сълзи, но тя не ги изтри, не ги забеляза, сякаш те бяха нещо обичайно, като нейната усмивка.

Може би това, че тя така отчаяно се хващаше за някакви думи, изречени преди месеци, незабелязани или забравени от другите, беше наред със сълзите проява на болестта й. Пък и тя беше толкова чувствителна към най-незначителните нюанси в отношенията си с онези, които обичаше, и дори с онези, които й бяха само симпатични, Че Хъмфри се почувствува като човек, скрит зад непроницаема броня, докато тя беше съвсем беззащитна.

— Бети, мила, от какво всъщност се страхувате? За него ли ви е страх?

— О, толкова е просто, не разбирате ли? Единственото, което му е останало, е работата. И грижите за мен. Страхувам се да не си мисли, че аз не одобрявам работата му и затова да престане и той да я цени. Двамата винаги сме били много близки. Такава е нашата любов. Може да ви прозвучи ужасно, но той ме уважава. Там е бедата. Страхувам се, че волята му отслабва заради мен. А за работа като неговата е нужна силна воля, нали? Ще се чувствувам много виновна, ако е заради мен.

Колко е добра, каза си Хъмфри, докато гледаше лицето й с правилни черти, мило, интелигентно, състрадателно, нежно и любещо; но Бети бе и малко суетна. В случая на нравствена основа. Франк може и да смята, че тя е по-положителна личност от него. Но той е човек, който трудно ще се поддаде на чуждо влияние, дори на нейното, помисли си Хъмфри. Но заради състоянието, в което тя се намираше, той не можеше да й каже това.

— Струва ми се — започна Хъмфри уклончиво като никога, — че се тревожите прекалено много. Почти съм убеден, че е така. Разбирате ли, не съм сигурен, че той е схванал пълния смисъл на думите ви онази вечер, както не го схванах и аз. Не съм забелязал нещо да го е разстроило. Пред мен не е направил никакъв намек, ни най-малък.

— Дано да сте прав. Но като че ли не сте съвсем убеден.

Хъмфри се поколеба.

— Аз лично се страхувам за Франк по други причини. След това, което се случи с вас, той се потопи в работата си. Вие точно това казахте. Просто е погълнат от сегашното разследване. Може би ще се отдаде на работата си дори още повече. Само по себе си това е хубаво. Засега в цялата страна той е може би най-добрият професионалист в своята област. И ще получи заслужен успех. Но може би с цената на нещо. Талантът му отчасти зависи от факта, че все още не е душевно огрубял като повечето от нас. Запазил е въображението си. Но може би ще забележите, че започва да загрубява. Не към вас, а заради вас. Ще бъде жалко. Ще трябва да го следите и да му помагате. Вие сте единственият човек, който може да направи това.

Бети отново се разплака, но този път с облекчение.

— Знам — каза тя.

— Засега в живота му е вървяло, нали така? — Хъмфри продължи да я успокоява. — Това е първото истинско страдание, което преживява. А страданието може да направи още по-силни някои хора. Но в такива случаи човек също губи. Аз лично съм преживявал подобно нещо веднъж или два пъти. Не съм бил кой знае колко добър човек на младини, но знам, че в резултат на преживяното станах много по-лош, отколкото бях. Но в същото време и по-силен. Това може да се случи и с Франк. Внимавайте с него.

— Бих искала да си поговоря с вашата приятелка Кейт — каза Бети. Тя не можеше да се запознава с нови хора и никога не бе виждала Кейт, но проявяваше все по-задълбочен интерес към хората, за които чуваше. — Бих искала да я попитам наистина ли сте изгубили всичките си илюзии, както искате да ме убедите. — Тя погледна Хъмфри с блесналите си очи. — И нещо друго бих искала да я попитам. Тя има опит в съпружеската любов, нали?

— Известен опит може би има.

— Да-а. До следващата ремисия — ние, разбира се, не знаем кога ще бъде това, но се надяваме, че ще е скоро — аз вероятно ще остана парализирана от кръста надолу. Така беше последният път. За Франк това е много мъчително. — Тя търсеше думи, за да продължи, а Хъмфри си помисли, че на нейно място Кейт не би се затруднила. — Той не е такъв мъж, на него не му е безразлично дали жената до него реагира, или не. На мен ми е все едно. Но Франк не може да понася това. И стои далеч от мен. Какво би направила Кейт, ако вие двамата бяхте в нашето положение?

— Не би могла да направи кой знае какво, нали?

— Все пак тя познава живота. Няма ли да ви каже да потърсите утеха другаде?

— Възможно е — отговори Хъмфри. — Тя не е светица. Но това няма да й се хареса много.

— А ще го направи ли?

— Мисля, че най-вероятно ще остави на мен да реша. Без да й казвам нищо. Тя не е никак наивна, дори напротив — много е разумна. Знае, че понякога прекалената искреност може да навреди повече от мълчанието. В някои случаи най-добре е човек да запази мълчание.

— Мислите ли, че Франк би трябвало така да постъпи?

— Само човек в неговото положение може да отговори на този въпрос — каза Хъмфри.

— Не знам дали той е способен на такова нещо.

Когато Хъмфри й каза, че трябва да си върви, Бети му се усмихна плахо и нежно, без любезни преструвки.

— И за двама ни този разговор не беше приятен, нали? Но вие ми помогнахте, макар че не го съзнавате.

Хъмфри с облекчение излезе на улицата и пое успокояващия есенен въздух. Същото облекчение бе изпитал и когато си бе тръгнал от дома на лейди Ашбрук. Но сега, след срещата с тази млада жена, не се чувствуваше толкова потиснат, както при срещата със старата дама. Може би защото Бети беше мила и да се държиш мило с нея бе съвсем естествено; а може би защото въпреки болестта сянката на смъртта не витаеше наблизо.