Чарлс Пърси Сноу
Лустро (37)

XXXVII

— Не е нужно да ви казвам каква е целта на всичко това, нали? — Брайърс говореше внимателно и бавно. — Искаме да ви питаме за убийството. Няма защо да ви го казвам.

— Не мога да се преструвам, че съм безкрайно изненадан. — Периман заяви това със самодоволен, снизходителен, сякаш добродушен сарказъм.

— Излишно е да ви обяснявам защо отделихме толкова внимание на парите. Засега оставям вие сам да прецените.

Брайърс угаси цигарата си. Пепелникът беше препълнен с угарки. Брайърс помълча. След това, сякаш спокойно, без да проявява настойчивост, попита:

— А вие? Вие бихте могли да я убиете, нали?

— Не разбирам какво искате да кажете с това. — Периман беше все така хладнокръвен.

— Сигурно ще разберете. Рано или късно. Нямате алиби за онази вечер. Знам, че на всеки може да се случи такова нещо. Но от вашите думи следва, че е възможно да сте били и в нейната къща. Съгласен ли сте?

— Не мога да докажа, че не съм бил там. Съгласен съм. Теоретично е напълно възможно да съм бил там.

— Както ви казах, това би могло да се каже и за други хора. Но вие имахте достъп до къщата, нали? Имахте ключ от входната врата!

— Смятам, че обясних достатъчно ясно — отметна глава Периман. — Аз й бях близък приятел.

— Преди всичко сте й били лекуващ лекар. Това ви поставя в особено положение. Би могло да ви даде известни предимства, нали?

— Не знам какво искате да кажете.

— Мисля, че знаете. Би трябвало да е ясно. Вие сте интелигентен човек. Ако е въпрос да се убие една стара жена, лекарят има известни предимства. Особено когато тя му е пациентка. Защото е свикнала с него, нали, свикнала е с ръцете му?

— На теория това е вярно.

— Вие имате хубави ръце, докторе. — Ръцете на Периман бяха отпуснати на гърдите му с опрени един в друг върхове на дългите пръсти, с бледокафеникави нокти, със силни, здрави палци.

— Да, казвали са ми.

— А имате и друго предимство. Знаете точно къде би трябвало да поставите ръцете си, за да свърши всичко без никакъв шум. Разбира се, би трябвало предварително да обясните защо носите ръкавици. Но за един съобразителен човек това изобщо не е проблем. Бихте могли да кажете, че идвате от посещение при друг пациент, болен от заразна болест.

Периман се усмихна.

— Да, един лекар би могъл да направи всичко това. Наистина ви поздравявам за въображението. Да, на теория всичко това би могло да се случи. Но бедата е там, че не се е случило.

Брайърс не обърна никакво внимание на тези заключителни слова и продължи:

— Има нещо в убийството, което все още не ни е ясно. Един лекар естествено би разбрал, че смъртта е настъпила. Защо тогава е трябвало да й разбива черепа? Съвсем ненужно. И рисковано. Добре че не се е изцапал с кръв. А може и да се е изцапал, но е взел мерки, които ние досега не сме засекли. Независимо от това, ако беше размислил, нямаше да постъпи така. Нямаше да грабне онзи чук. Естествено ние знаем, че след като убие някого, човек често губи разсъдъка си. Има толкова неприятни примери, че предпочитаме да не говорим за тях. Но в случая такова нещо няма. Все едно, може и да не е обезумял. Може би целта е била убийството да изглежда като дело на някой звяр или на малоумен крадец. Същото се отнася и за хаоса в стаята. Това е нещо като инсценировка; разбрахме още щом влязохме.

— Всичко това е плод на фантазията ви — забеляза Периман.

Брайърс бързо смени темата и рязко попита:

— През лятото сигурно сте мислили, че старата дама скоро ще умре?

— Съвсем не съм бил категоричен. — Отговорът на Периман прозвуча остро, компетентно, не толкова сдържано, както когато го бяха нападали направо. — Лекарската ми преценка беше, че е доста вероятно. Оказа се, че съм сбъркал.

— Ако не бяхте сбъркали, тя щеше да е мъртва. И вие щяхте да изпълнявате предварителните разпореждания, точно както правите в момента.

— Сигурно е така.

— И ако смъртта не беше насилствена, кой ли щеше да допусне, че в тази работа има нещо съмнително. Парите щяха да пристигат според разработения план.

— Естествено.

— Но диагнозата ви се оказа погрешна и тя можеше да живее още дълги години.

— Да, възможно е.

— Това ли беше причината за вашето нетърпение? — Незабелязано Брайърс се върна към предишната тема.

— Би могло. Би могло. Ако става въпрос за нечие друго нетърпение — каза Периман.

— Новината, че тя ще живее, сигурно ви е подействувала като шок.

— Ако човекът, е бил нетърпелив, може и така да му е подействувала. — Гласът на Периман не трепна. — Но аз не съм видял у никого подобни признаци. Предполагам, че просто нямам подходящи познати.

Сякаш размишлявайки на глас, Брайърс каза:

— Ако можехте да помогнете с нещо за удължаването на живота й, вие като неин лекар, разбира се, щяхте да го направите, нали?

— Естествено.

— Независимо от това какви мисли са минали през ума ви?

— Не разбирам какво искате да кажете?

— Професионалният дълг е нещо много странно. Съгласен сте, нали?

За миг тези реплики породиха нещо като взаимно разбирателство, което почти през целия разговор се усещаше, без открито да се проявява. Не ставаше въпрос за съчувствие, защото от страна на Брайърс то не съществуваше; той по-скоро изпитваше отвращение. Изпитваше също и друго чувство, по-дълбоко и по-обвързващо от съчувствието. Брайърс знаеше, че тази вечер няма да постигне нищо повече. Започнаха отново надълго и нашироко да преповтарят финансовите операции и възможните начини за извършване на убийството. Брайърс не бе разочарован. Трябваше да потисне оптимизма си, същия онзи оптимизъм, срещу който бе предупреждавал колегите си. Този човек нямаше да рухне, но щеше да отстъпва постепенно. Неочаквано Брайърс заяви, че са приключили за този ден, че на другата сутрин някои от колегите му ще зададат допълнителни въпроси и учтиво пожела лека нощ.

Малко по-късно оперативната група се събра, както се събира спортен отбор, за да обсъди как е минало състезанието през този ден. Всички видяха, че Брайърс забравя за умората, макар че през тези часове бе изразходвал много енергия. Очакваха момента, когато разследването ще приключи успешно, когато още едно задължение ще бъде изпълнено. На масата в Кабинета имаше бутилка уиски и някой каза:

— Всичко ще бъде наред, нали, шефе?

Това не беше въпрос. В атмосферата се чувствуваше всеобщо задоволство. Брайърс, който понякога бе хранил прекалено големи надежди, отвърна:

— Ще повярвам, когато видя с очите си. Ще повярвам, когато видя, че сме убедили съдебните заседатели.

— Да чукнем ли на дърво?

— От това вреда няма — каза Брайърс.