Чарлс Пърси Сноу
Лустро (12)

XII

Брайърс действително имаше да върши работа в районния полицейски участък на около един километър от дома на лейди Ашбрук, където до този момент изобщо не бе ходил. Един от помощниците му, инспектор Фламсън, подготвяше стаята, която бе решил да нарече Кабинет за разследване на произшествието. Фламсън бе грозноват, но много сръчен в работата си. Бе подредил вече картотеката, а върху дългата маса, покрита със зелено сукно, лежаха струпани папките, които чакаха Брайърс. Чакаше го и един представител от отдела по печата при Скотланд ярд. Той беше изготвил съобщение за вестниците — фактите бяха изложени сухо, формално. Брайърс каза, че засега това е достатъчно. Пресконференция щеше да има на другия ден следобед. Фламсън съобщи, че междувременно не се е случило нищо особено.

— Няма значение, свикнали сме — отговори Брайърс.

Фламсън беше изпратил първата група за разследване по домовете в квартала. Какви хора са включени в групата? Служители от Скотланд Ярд, полицаи от районния участък, сътрудници на криминалните отдели от управлението и от района.

— Добре — каза Брайърс. — Колко са на брой?

— Днес са около тридесетина души.

— Ще ни бъдат нужни много повече хора — отговори Брайърс. — Но като начало стигат. — Той заяви, че на другия ден рано сутринта ще говори с тях и добави: — Виждам, че сте дали ход на нещата, Джордж. Радвам се, че не бях тук да ви преча. Благодаря ви. А сега най-добре да се заловя с папките.

Той започна с написаните на машина справки за лейди Ашбрук, за двамата й съпрузи, за сина й и за внука й. Голяма част от тази информация бе дадена от адвокатите, чиито имена бяха открити по намерените в гостната документи. Момчетата са действували бързо и точно, помисли си Брайърс. След това прочете показанията, дадени и подписани този следобед от двама души, които първи бяха видели трупа. Мария Ферейра и Хъмфри Лий. Хъмфри Лий — дали е същият Хъмфри, който му беше познат, дори повече от познат? Брайърс си спомни, че Лий живее в този квартал. Бяха се запознали, когато Брайърс беше сержант от криминалната полиция, изпратен по служба в Кипър. А там имаше един човек от службите за сигурност, някой си полковник Лий, който се бе държал приятелски с него и тактично му бе помагал със съвети. Това беше отдавна, но оттогава те поддържаха връзка. Преди известно време Брайърс беше споделил пред него какво е състоянието на жена му. Брайърс, който изглеждаше контактен човек и умееше да се представя като такъв, рядко се сприятеляваше, но с Хъмфри Лий можеше да си говори по всякакви служебни въпроси.

Брайърс поръча да му донесат бисквити, кафе и още два пакета цигари. Остана да работи до девет часа, а на другата сутрин в осем часа се върна пак в същия кабинет, за който Фламсън щеше да получи похвала; но сега той би трябвало да се преименува на Кабинет за разследване на убийството, тъй като Брайърс обичаше точните думи и тази обич, колкото и странно да изглеждаше, бе наследил от същия онзи Хъмфри Лий.

В осем и половина големият кабинет се изпълни със служители на полицията — мъже и жени. Брайърс беше добил опит в ръководенето на такива срещи: държеше се весело, окуражително, закачливо. Каза, че засега били в намален състав и щели да работят до припадък. Но това нямало значение. Всички знаели, че при разследването на подобни случаи най-важни са първите дни. Не било хубаво да предоставят възможност на онзи, когото търсят, да обмисля нещата. Той щял да има достатъчно време да мисли, когато влезе в затвора. Сега трябвало да действуват във всички посоки. Около гара Виктория имало много престъпници. Имало ги из целия район. Всеки един от тях щял да бъде заподозрян, засега щели да се ръководят точно от тази формула — всеки от тях може да е убиецът. Главният инспектор Бейл щял да разпредели групите по участъци. Положението можело да се изясни и утре. А можело да не се изясни и седмици наред. Успех.

Когато хората започнаха да се разотиват, Бейл, който — освен Брайърс — беше единственият висш полицейски служител сред присъствуващите, задържа шестима души. Брайърс не бе казал почти нищо за това какво вече му е известно по случая, нито какво мисли по някои въпроси. Шестимата служители бяха специалисти по водене на разпити. Беше им възложено да разпитат издирените до този момент познати на лейди Ашбрук. Това означаваше посещения в елегантни къщи в „Белгрейвия“ и „Челси“, където живееха богати хора.

— Ще трябва да пипате внимателно — каза Брайърс. — Засега не оказвайте голям натиск. Иначе ще започнат да се обаждат на шефа и да му крещят по телефона.

След това Брайърс кимна на Бейл и двамата, следвани от Шинглър и Фламсън, прекосиха полицейския участък и влязоха в друга стая, доста малка, предназначена само за тях четиримата; в нея имаше една полирана маса и няколко стола с твърди облегалки. Стаята се намираше в дъното на сградата и единственият й прозорец гледаше към задните градинки на къщите по Джералд Роуд; слънцето бе превърнало тези градинки в късчета земя с изгоряла трева. Шинглър подаде глава през вратата и машинално извика да донесат кафе — както се прави в Америка във всяка служба, по всяко време на деня.

Тези трима мъже бяха най-близките сътрудници на Брайърс. Те не създаваха впечатление за еднородна група в социално отношение — бяха просто трима души с една и съща професия, изкачили се до средата на йерархичната стълба. Ленард Бейл, първият човек след Брайърс, отговаряше за групите за водене на разпити. Имаше прошарена коса и хубаво, изпито лице с дълъг нос — това бе външност на духовник, на някой кардинал, който не се интересува от политика, а само от религия. Раменете му бяха широки и полегати, което често е признак за физическа сила. Като обикновен полицай неведнъж бе награждаван за храброст. Преди няколко години двамата с Брайърс бяха криминални инспектори с едно и също служебно положение. След това Бейл остана някак в сянка — повишиха го в главен инспектор, но повече нямаше какво да очаква. Брайърс, шест години по-млад от него, го бе изпреварил в служебната йерархия. Но Бейл, изглежда, не изпитваше завист. Държеше се така, сякаш му бе приятно, че е на второ място.

Брайърс седна на масата, позвъни да му донесат пепелник и попита:

— Предполагам, че всички сте прочели документите? Какво е положението?

— Вижте какво, сър — започна Бейл. В присъствието на други хора той винаги спазваше служебния етикет, макар че когато говореше насаме с Брайърс, единствен той се обръщаше към него на малко име. — Машината още не е заработила на пълни обороти. От само себе си се разбира, че ще ни бъдат нужни още хора.

— Разбира се. Аз ще натисна онези отгоре. Не могат да ни откажат за такъв случай. Но искам да знам какво мислите всички вие. Какво ни е известно до този момент?

— Не е много, шефе. Съвсем не е много, по дяволите — отговори Фламсън.

Фламсън се водеше за началник на кадровия отдел, но всъщност постът му бе по-отговорен. Беше пълен мъж, прехвърлил тридесетте, с румено лице и смолисточерна коса — мургав англичанин от централните райони на Англия с непоправим акцент. Брайърс и Бейл вече бяха оправили северняшкия си говор. По произход не бяха свързани с работническата класа, а със социалната прослойка непосредствено над нея, известна като ничия земя.

— Но едно нещо знаем с точност, шефе — каза Шинглър. — Този, когото търсим, не е обикновен хулиган. Тук не става въпрос за банално убийство.

— Това е ясно от пръв поглед — отговори Брайърс, но думите не прозвучаха подигравателно. Шинглър беше отракан, амбициозен, но умен и се ползуваше с особеното покровителство на Брайърс. Беше млад за поста, който заемаше. Може би това се дължеше на способностите му, но и Брайърс бе улеснил служебното му издигане. Без да съзнава, той имитираше Хъмфри Лий, който навремето му бе давал съвети.

— Нашият човек е знаел какво върши — продължи Шинглър. — Да предположим, че е минал по задната уличка, прекосил е градината и е влязъл през градинската врата. Не е оставил никакви следи. — Шинглър, който ръководеше оперативната група на местопрестъплението, бе подготвил доклад, разпространен предната вечер. — Момчетата търсят следи навсякъде. Досега не са намерили нищичко. Част от стъклото на градинската врата е извадено. Това е стар номер. Не е работа на хулиган. Никъде няма никакви следи. Из цялата тази голяма къща, дявол да го вземе.

— Искате да кажете, че е действувал професионалист? — облегна се на стола си Брайърс.

— Изглежда, той се е постарал да остави впечатление, че е обикновен убиец — отговори Фламсън.

— Може и да е бил професионалист — разсеяно каза Брайърс. — Разбира се, че може.

— Това е само предположение — намеси се пак Шинглър. — Но не е единственото. Не сме имали достатъчно време, за да се съсредоточим, нали така, шефе?

— Така е.

— Но нашият човек не е обикновен убиец.

— Защо всички смятат, че трябва да търсим непременно мъж? — авторитетно попита Бейл. — Може и да е жена.

Двамата по-млади служители го погледнаха изненадано. От Бейл, „старата пушка“, както го наричаха зад гърба му, никой не очакваше интересни предположения. Колегите му го обичаха, но не го уважаваха, може би защото не внушаваше ни най-малък страх. Подценяваха го. И сега се разсмяха весело и шумно.

— Не е изключено — прекъсна веселието Брайърс със строг глас. Въпреки непосредствеността и приветливостта си, Брайърс внушаваше страх, понякога много по-силен, отколкото бе желателно. — Съвсем не е изключено. Нямаме никакви основания да зачеркваме тази възможност. Никакви.

Шинглър винаги се стараеше да направи добро впечатление, но понякога нетърпеливостта му пречеше. И сега заговори прибързано, сякаш изобщо не бе ставало дума за жени.

— Ако е професионалист — започна Шинглър, — почти нищо не е спечелил от тази работа. И в доклада съм отбелязал, че са взети само някакви дреболии и около триста лири в банкноти. Сведенията от магазините в квартала са, че старата дама е плащала в брой. Брояла е суха пара.

— Това може да се окаже полезно за нас — каза Брайърс.

— Да, трябва да проследим банкнотите, сър — добави Бейл. — Нали видяхте доклада на Норман — тя си е записвала номерата на банкнотите в едно тефтерче. Съобщили сме ги на всички наши хора.

— Добре — отговори Брайърс и между другото подхвърли: — Може и да е бил професионалист, но не много добър.

— Съгласен съм — присъедини се към него Бейл.

— Част от работата е свършил като много добър професионалист. Не е оставил никакви следи. Но, от друга страна, се е представил много зле. Повечето професионалисти предварително биха проверили има ли в къщата нещо, което си струва да се вземе, не е ли така? И няма да се разбеснеят и да изпочупят всичко, за да минат за хулигани.

— За какво намеквате, шефе? Искате да кажете, че някой се е опитал да инсценира обир?

— Не искам да кажа чак това — невъзмутимо отговори Брайърс. — По-вероятно изглежда, че тук е действувал някакъв глупав професионалист, който е загубил самообладание. Най-голямата грешка, която всички сме правили, е, че си слагаме наочници от самото начало. Много следователи са се провалили в стремежа си да докажат едно-единствено предположение.

— Но, шефе, все пак… — започна Фламсън.

— Все пак какво? — рязко го прекъсна Брайърс.

— Ако ви разбирам правилно, шефе, искате да кажете, че може и да не е бил крадец, влязъл с взлом, за да види какво може да открадне. Искате да кажете, че такава възможност съществува, а това означава, че тя не е убита от човек, когото е хванала на местопрестъплението и следователно има друга причина. А според мен това говори за истинско убийство. Както изглежда, преднамерено.

— Може би. А може би не — каза Брайърс.

Фламсън се бе изпотил и избърса челото си. Той не се предаваше лесно и искаше да отстои малката си победа.

— Тогава значи трябва да се насочим към подбудите. Защо е било нужно да убиват старицата? Може би за пари? Кой би получил парите й, след като я очисти? За това си мислех вчера следобед.

— Тази мисъл не е толкова гениална. Трябваше да започнем с това още щом приключихме с подготовката. Поначало практиката е такава — недоволно каза Шинглър и кисело се усмихна. Той си даде сметка, че Фламсън пръв е предположил какво мисли Брайърс или поне за какво намеква.

— Аз се захванах с това вчера следобед. — Фламсън все повече се потеше, сякаш беше преситен като след богато угощение. — И си поговорих с Лен Бейл, нали така?

Бейл леко кимна.

— Трябва да видим завещанието й. Нали казвате, че практиката е такава, Норман. А ние сме ченгета, както знаете. Лен се обади на адвокатите й — намерихме техни писма сред книжата й; и това също го знаем от практиката. Лен каза, че адвокатите са наясно. До една седмица ще отворят завещанието.

— Много добре, Джордж — извика одобрително Брайърс и после се обърна усмихнато към Бейл: — Много добре, Лен. — След това добави: — Нали знаете, че ако изникне нещо, няма да ни е лесничко. Няма да ми е приятно да се разправям с хора от висшето общество. Не съм имал много работа с тях, но знам, че умеят да се държат един за друг. Нали ме разбирате — няма да играем на собствен терен.