Чарлс Пърси Сноу
Лустро (26)

XXVI

Привидно Хъмфри и Франк Брайърс не бяха постигнали никакво споразумение, но само привидно, и Бети го знаеше. Първото доказателство бе, че Хъмфри се съгласи да провери какво знаят в старата му служба за Том Търкил.

Хъмфри не можеше да си обясни защо е необходимо такова нещо. Както бе казал Франк, обикновено с политическите дейци се занимаваше специалният отдел — малък отдел в полицията, който следи за сигурността на такива хора. Хъмфри често бе прибягвал до тяхното съдействие. Но сега, изглежда, услугите на този отдел не бяха желани. И той не можеше да си обясни защо. А и не му беше приятно да се занимава с тази работа, която Франк Брайърс му беше наложил.

Съвсем не му беше по сърце. Бившите чиновници, престанали да вземат дейно участие в живота, са отписани хора; и това е особено вярно за онези, заемали високи постове в службите за сигурност. Един такъв отписан чиновник знае прекалено много; и което е по-лошо — знае какви въпроси да задава, при това не по-зле, а дори по-добре от новите служители. А те, от своя страна, знаят — не по-добре от него, но не и по-зле — как да отбягват даването на отговори. Хъмфри отиде в старата си служба, където все така тайнствено миришеше на стърготини. Обади се на старите си колеги. Наложи се да се отбие при бившия си шеф, който все още беше на своя пост, но скоро щеше да се пенсионира; и едва тогава получи пряк отговор на един-единствен въпрос.

Старият му шеф се казваше Хигс. Беше пълничък, предпазлив човек със светли очи, бивш университетски преподавател по класически езици и литература, чието хоби бяха угро-финските езици — финландски, естонски. И той като Хъмфри — дори повече от него — нямаше вид на чиновник от службите за сигурност. Но беше изцяло отдаден на работата си. За разлика от Хъмфри и от повечето му колеги не беше започнал кариерата си като представител на обеднялата аристокрация. Баща му беше собственик на малък магазин и синът бе преуспял благодарение на научните си постижения. Между Хигс и Хъмфри съществуваше взаимно чувство, което често се среща сред колеги на едно и също стъпало в служебната йерархия — то не беше точно симпатия, нито антипатия, а нещо подобно на прикрита подозрителност, породена от близостта и осведомеността им, каквато понякога се наблюдава между роднини с потаен характер.

Хъмфри не се впусна в дълги предисловия. Направо попита подслушват ли те телефонните разговори на Търкил.

— Вие как мислите? — попита на свой ред бившият шеф на Хъмфри.

— Мисля, че ги подслушвате.

— Не мога да ви кажа, че не сте прав.

— Прав ли съм?

— Разбира се.

— Единственото, което не мога да си обясня, е по силата на каква логика предприемате това? — попита Хъмфри.

Това беше стар спор. Хигс бе много умен човек, изпълняваше задълженията си, пазеше собственото си мнение за себе си. Въпреки това обаче Хъмфри знаеше, че по своя политически инстинкт той може да се сравнява само с някои не особено либерални съветници на последния руски цар. Всеки, който не демонстрираше крайнодесни позиции, за него беше ляв. А всеки ляв автоматично попадаше под подозрение. Търкил имаше потенциална власт, поради което беше още по-подозрителен.

Хъмфри поклати глава. Нямаше полза да говорят за това; никога не бе имало полза. Но Хигс се усмихна с мрачно задоволство, сякаш даваше възможност на Хъмфри да изразходва докрай енергията си.

— И какво установихте след всичко това? — попита Хъмфри.

— Бихте ли ми казали защо се интересувате, Хъмф?

Сър Ерик Хигс беше единственият човек на света, който използуваше това умалително име.

— Чули сте за убийството в „Белгрейвия“? За старата лейди Ашбрук?

Сър Ерик беше чувал за почти всички убийства, макар че това не влизаше в служебните му задължения. Беше криминалист-любител. Много бързо схващаше как стоят нещата, не забравяше нищо, знаеше за някогашните връзки на Хъмфри с полицията. Би могъл дори да си припомни името Брайърс. След като Хъмфри каза, че би искал да знае с какви сведения разполагат те за това къде е бил Търкил на 24 срещу 25 юли, повече обяснения не бяха нужни. По пълничкото лице на Хигс се разля хитра усмивка.

— О, тръгнали сте по грешна следа, знаете ли. Ние получихме странни нареждания отгоре. Нямам право да ви съобщя причината. Но тя няма нищо общо с това, за което си мислехте преди малко. Между другото точно сега Търкил се оказва много ценен в някои висши кръгове.

— Но каква е била целта ви? Какво е правил този човек?

— Струва ми се, че ние трябва да помагаме, колкото можем — каза сър Ерик. — Но мисля, че на вас няма да ви бъдем от голяма полза.

Дори ако Хъмфри все още беше един от доверените хора, разговорът между двамата щеше да протече приблизително по същия начин.

— Какво разбрахте от телефонните разговори? — настоя Хъмфри.

— Много малко. Съвсем малко. — Сър Ерик мигновено се превърна в много делови човек, прецизен, притежаващ завидна памет, каквато имаше и Франк Брайърс, по-добра от паметта на Хъмфри, която бе сравнително добра. Хъмфри не се съмняваше, че той ще разкаже с подробности истината.

Истината обаче съвсем не беше сензационна. Том Търкил разговарял по телефона с трима или четирима от уж ляво настроените в парламента — размяна на общи безобидни реплики, след което Търкил помолил да не го нападат в гръб повече, отколкото е необходимо.

Интересно — той не разговаряше по същия начин с много по-голямата група на войнствено настроените „леви“, където преобладаваха псевдотроцкисти. Те са необуздани, обясни Хъмфри. Търкил не би им се доверил; никой опитен политик не би им се доверил. И добави:

— Този човек, разбира се, се бори за политическа кариера.

Сър Ерик не се интересуваше от политически фракции. В това отношение записите не съдържаха нищо тревожно. Във всеки случай Търкил се ползуваше с благоволението на най-висшите кръгове по причини, които все още не можеше да каже на Хъмфри. Но странното беше, че Хигс не криеше нищо и Хъмфри трябваше да разбере това. След като Търкил е полезен на най-висшите представители на властта, той веднага става полезен и за Хигс.

— Разбира се, имаме работа с един изключително предпазлив човек — каза Хигс добродушно и сдържано.

— Радвам се, че сте престанали да се тревожите за него — не се стърпя да отговори Хъмфри.

— И друг път сме казвали такова нещо, нали? А накрая излизаше съвсем различна история, и то доста неприятна.

Хигс беше любезен и неотстъпчив както винаги, но Хъмфри трябваше да приеме, че в негово лице вижда огледалния образ на Франк Брайърс и на себе си. Великолепна подозрителност, която се дължи на живота, прекаран в центъра на една паяжина, където се долавя и най-незначителната промяна и човек добива чувството, че всичко е възможно.

С прикрито задоволство сър Ерик каза:

— Знаете ли, че той наистина е изключително предпазлив човек. Имаме известни доказателства, че не говори за нищо сериозно в собствения си салон за гости.

— Смята, че го подслушвате ли?

— Така излиза.

— А вие всъщност подслушвате ли го?

— Не, дотам не сме стигнали — усмихна се сър Ерик от висотата на своето началническо положение.

Той не знаеше нищо за дъщерята на Търкил и в досиетата нямаше нищо за нея. Но спази обещанието, което беше дал, и каза, че те следят Търкил и продължават да го следят по силата на същите онези нареждания, които не можеше да разкрие. Но щеше да даде на Хъмфри да прочете сведенията за вечерта на 24-ти юли. Сведенията се намираха няколко стъпала по-надолу в йерархията — в малка мрачна стая без прозорци, където сър Ерик заведе Хъмфри и любезно го представи на завеждащия този отдел, когото Хъмфри добре познаваше. След това сър Ерик побърза да се сбогува.

Завеждащият, на име Кърби, бивш чиновник в колониите, беше тъжен, затворен човек, който будеше съчувствие, но не съчувствуваше на никого. Не му се щеше да помогне на Хъмфри, но трябваше да изпълни каквото му бе наредено. Да, те следели мистър Търкил (както го наричаше Кърби през цялото време).

— Имате ли някаква представа защо се прави това?

— Формалност — заинати се Кърби.

— А някакви сведения за 24-ти юли?

— Само pro forma.

На 24-ти юли 1976 година Търкил бе излязъл от дома си на площад „Итън“ 27 в 5.36 часа. Качил се в собствената си кола, номер WSK589N, и минал през площад „Белгрейв“, Хобарт Плейс, Гровнър Гардънс, Парк Лейн. Сведенията на всички сътрудници, освен на онези, които са си романтични по природа, се състояли от отчайващо прозаични факти.

Хъмфри попита кой е следил Търкил. Един от нашите хора, отговори Кърби. Хъмфри попита как се казва. Кърби поклати глава, този път с леко тържествуващ израз, защото нямаше право да съобщава имена.

Търкил продължил в северна посока. Спрял в едно заведение — „Лайън“ в Хенли. Две коли (регистрационните номера бяха дадени), изглежда, са следвали Търкил. Пътуващите в тях влезли в няколко бара. В 6.52 мистър Търкил потеглил отново. Спрял пред частен дом (адресът беше даден), за чийто обитател Хърбърт Грирсън нищо не се знаело. Напуснал дома в 7.47. Продължил с колата до Хатфийлд. Паркирал. Останал в колата.

Справката продължаваше. Мистър Търкил тръгнал от Хатфийлд към Лондон в 8.29 със скорост деветдесет километра в час. Върнал се в дома си на площад „Итън“ 27.

— Доста дълъг път е избрал, за да се върне в собствения си дом — каза Хъмфри. Това беше класически номер. Сам Хъмфри неведнъж бе обикалял около разни градове, за да пристигне накрая там, откъдето бе тръгнал, обзет от известно разочарование.

За следващия интервал от време сведения нямаше. В справката изрично бе отбелязано, че до десет и половина часа вечерта нито мистър Търкил, нито някой друг е напускал жилището на площад „Итън“ 27. В този час някаква компания, която вероятно е била в апартамента два етажа над Търкил, слязла на улицата, качила се в три коли с немски или швейцарски номера и заминала. Колите не били проследени. Според сведения от други източници колите пристигнали в хотел „Хайд Парк“. Мистър Търкил тръгнал пеша от дома си в 10.55 часа. Бил проследен. Стигнал по странични улички до болницата „Св. Джордж“. Влязъл през главния вход, излязъл през странична врата. Продължил по южната страна на „Найтсбридж“. Пресякъл улицата и влязъл в хотел „Хайд Парк“. Излязъл оттам в 4.32 ч. на 25-и юли. Прибрал се на площад „Итън“ 27 с такси.

Хъмфри благодари на Кърби, който го погледна така, сякаш не очакваше благодарност. Но когато Хъмфри добави: „Обаче вашият човек е изпуснал най-интересната част, нали?“, Кърби го изгледа направо обидено.

— Изпълнил е всичко, което му е било възложено — каза той. — За него това е била интересната част…

— Ако аз бях на негово място — продължи Хъмфри, — интересни щяха да ми бъдат всички посетители. Кои са те? Защо играят тези игри?

— За всички тях гарантират съответните посолства. Имат препоръки от най-високо място. Повечето са американци. Имената се премълчават по официални причини.

— А знаете ли имената?

— Направили сме, каквото ни е било наредено. Оттам нататък не се месим.

Кърби се поразвесели, когато Хъмфри го покани в близката кръчма, където обикновено се отбиваха служителите. Преди да излязат, Хъмфри отново попита за Сузан, но и този път не изтръгна никакъв отговор. След като Морган и неговият екип бяха установили, че убийството е било извършено преди десет часа в онази фатална вечер, за Сузан не бяха получени никакви инструкции. В сведенията нейното име изобщо не се споменаваше. До завръщането на Търкил към пет часа в неделя сутринта в дома му през цялата нощ не е светела лампа.

По пътя към кръчмата и по време на престоя им там двамата не разговаряха повече по служебни въпроси; докато пиеше третото двойно уиски, Кърби каза, че би желал да дочака пенсионирането си някъде из Тихия океан. Не можел да свикне с мрачното лондонско небе. Макар че това лято не било много мрачно, добави той със скромното си чувство за хумор.

Хъмфри прецени, че е изпълнил молбата на Франк Брайърс, без да постигне нищо особено с това. Ясно беше, че Том Търкил не е извършил убийството, но Хъмфри никога не бе допускал противното и беше сигурен, че Брайърс мисли същото. Определени хора се интересуваха какво е правил Търкил в един кратък интервал от време през онази нощ, но за Хъмфри това нямаше значение.

Въпреки всичко маршрутът на Том Търкил през онази нощ някак странно възбуждаше любопитството. Какво е искал да прави? Хъмфри вече не се съмняваше, че старият Хигс знае. И се замисли върху един стар проблем от едно време: как могат известни хора да се срещат незабелязано? Веднъж бе получил служебно поръчение да намери разрешение на този въпрос, но бе претърпял печален провал. Разрешение нямаше. Онези, които не се бяха сблъсквали с този проблем, разчитаха много на маскировката. Тази идея е блестяща, ако човек може да разчита, че нещата стават като в пиесите от времето на кралица Елизабет I: сложиш ли си перука, и собствената ти съпруга не може да те познае.

Хъмфри се развесели при мисълта, че би било невъзможно човек като Търкил да се скрие за две седмици в някой по-голям град на Запада. От друга страна, тайните му маневри, изглежда, бяха завършили с успех — поне онази нощ. А основание за това нямаше. Един добър таен агент спокойно би могъл да го проследи. Но Хъмфри не бе видял нищо в печата, а и Търкил сигурно избягваше журналистите. Хъмфри имаше някаква смътна представа или се досещаше защо това е така. Дотук всичко напомняше за воденето на някакви преговори, в които Търкил играе ролята на марионетка. Може бе инициативата за преговорите бе дошла от английска страна. Всеки би се подвел от факта, че американците са изпратили голяма група, но те винаги изпращат големи групи за преговори. Хъмфри нямаше как да разбере дали преговорите са политически, или не, почтени или непочтени, официални или полуофициални, или просто ставаше дума за някаква сделка. Беше се досетил за доста неща, но със сигурност знаеше малко, далеч не всичко.

Затова бе изненадан, както и много други, когато, няколко дни след като бе направил справката за Том Търкил, видя името му на първа страница на „Таймс“. Каквото бе научил, бе предадено на Франк Брайърс. След това бе забравил за Търкил. А ето че сега той отново се яви на сцената.

„Мистър Томас Търкил е получил повишение. От Даунинг Стрийт 10 се съобщава, че мистър Томас Търкил, лейбърист, член на парламента от Лестър Ист е назначен за извънреден секретар към министерството на финансите. Засега той няма да бъде член на правителството, но ще има пряк достъп до министър-председателя и до министъра на финансите. Поема специална отговорност за международните финансови операции.“

Това беше краят на съобщението. Но вестникът бе поразкрасил малко нещата със следния коментар:

„Мистър Търкил е утвърден специалист по въпросите на международния валутен пазар, а неотдавнашните му речи пред камарата на общините и извън нея затвърдиха още повече репутацията му. Мистър Търкил е известен като водеща фигура в дясното крило на лейбъристката партия и първите признаци сочат, че назначението му няма да бъде одобрено от лявото крило на партията. Ето какви са реакциите на главните представители на групата около «Трибюн»: «Това е знак, че правителството продава страната» и «Търкил ще се погрижи то да наруши всички обещания от предизборната кампания, които още не е нарушило.»“

За да разгадае загадъчната красноречивост на официалните съобщения, човек трябва да чете между редовете. В случая твърдението, че засега Том Търкил няма да получи място в правителството, означаваше, че много скоро той ще стане член на правителството. Положително бе сключил добра сделка. Позицията му сигурно е много силна, помисли си Хъмфри. Вероятно са го използували като пратеник не само на летните преговори с международните финансови организации, а и на преговорите с международния валутен фонд; използували са го не само като пратеник, както ставаше ясно сега.

През последните месеци нападките срещу Том Търкил бяха заглъхнали. Адвокатите му си бяха свършили работата. Членовете на правителството трябва да бъдат добре застраховани.

Независимо от всичко обаче те поемаха риск. Хъмфри не обичаше да се поддава на дребнави мисли, но сега се поддаде точно на такива размисли. Толкова е несправедливо, че човек просто не може да се примири — така бе извикала Кейт, когато бе научила за смъртта на лейди Ашбрук. Но един безстрастен вътрешен глас напомни на Хъмфри, че само глупакът може да очаква животът да бъде справедлив. Макар че тази утеха е много слаба. Хъмфри си мислеше, че повечето хора, които познава, са по-свестни от Том Търкил, по-честни със себе си и по-уравновесени. Човек би казал, че безумието на Търкил трябва да му пречи, а се бе оказало, че е негово преимущество. Доста от познатите на Хъмфри бяха по-умни от Търкил, а някои и много по-способни. Но той трябваше да признае, че никой от тях не притежава такъв нюх за пари.

Несправедливо, много несправедливо. Този ден Търкил направи официално изявление, в което каза, че нямало да приеме предложения му пост, ако не бил убеден, че изпълнява по този начин дълга си към страната и към лейбъристката партия. Единствената му амбиция била да измъкне страната от тежкото положение, в което се намирала. Не бивало да се допуска английската лира да спада повече. Тя вече била достигнала най-ниския си курс. Нужно било голямо усилие, за да се възстанови доверието, но това можело да се постигне. Английската лира трябвало да се стабилизира. Трябвало да се издигне трамплин по пътя към благоденствието.

Хъмфри с възмущение си мислеше, че Търкил може и да притежава качества на филмова звезда, може и да има нюх за пари, но пише с краката си. За някои хора обаче този недостатък не беше важен. Същия ден на борсата настъпи оживление. Стойността на английската лира се покачи с двадесет цента спрямо долара.