Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Coat of Varnish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Чарлс Пърси Сноу. Лустро

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

Английска. Първо издание

Редактор: Иванка Савова

Коректор: Елена Цветкова

Рецензенти: Кръстан Дянков, Юлиан Константинов

Художник: Тодор Стоилов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

 

ЕКП 07/9536622511/5557–136–85

Издателски №: 2396

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 22,00

Издателски коли: 18,48

Условно издателски коли: 19,28

Дадена за набор на 8.VII.1985 г.

Излязла от печат на 30.Х.1985 г.

История

  1. — Добавяне

II

На връщане към къщи Хъмфри усети уханието на цветята от дървените сандъчета по прозорците — тютюн, секирчета, шибои, — което го беше ободрявало в много летни вечери, а и сега също. Малко след като бе седнал в гостната си, звънецът иззвъня и той трябваше да слезе долу и да мине през коридора, както беше направила старата дама един час преди това. Младата двойка, която беше поздравил на Площада, чакаше пред вратата. Той ги преведе през една задна стая и оттам по няколко разклатени стъпала тримата се озоваха във вътрешната градинка.

Това беше същата онази двойка, за която лейди Ашбрук по изключение се бе изказала положително. Мъжът нямаше тридесет години, а жената беше малко по-възрастна от него. Бяха високи; той бе слаб и жилест като бегач на дълги разстояния. Нейното лице не се виждаше в полумрака на градината, а неговото беше издължено, интелигентно, с високи скули и устни, готови да се разтегнат в усмивка. Казваше се Пол Мейсън, тя — Силия Хоторн. Държаха се учтиво и в същото време непринудено, обръщаха се към Хъмфри на малко име, сякаш им беше връстник. Пол настоя да отиде в кухнята и да донесе таблата с напитките.

— Вие двамата по-добре да не рискувате с чашите по тези стъпала — каза той. — Макар че рискованите стъпала понякога се оказват и полезни, нали, Хъмфри?

Хъмфри се засмя. Беше започнал да свиква с начина, по който Пол говореше, и смяташе, че долавя скрития в думите му смисъл. Със Силия се бе запознал случайно и докато Пол го нямаше, започна да я изучава. Доколкото можеше да я види в полумрака на градината, тя беше красива, без това да бие на очи; имаше хубава кожа и ясни очи. Попиташе ли я нещо, тя помълчаваше, а след това отговаряше, без да се колебае. Гласът й беше тъничък и нежен, сякаш идещ отдалеч. Но веднъж, след като я попита нещо съвсем невинно, тя най-неочаквано и смущаващо се засмя с пълно гърло.

Беше облечена със семпла бяла лятна рокля. На Хъмфри му се струваше все по-необяснимо защо лейди Ашбрук беше постановила едва ли не със закон, че Силия има стил. Лейди Ашбрук често издаваше присъдите си, като се ръководеше от класовата принадлежност, но в случая това не играеше роля. Силия не беше чак толкова издигната, че да влезе в тази категория. Хъмфри си припомни какво бе чул от Пол: Силия беше дъщеря на свещеник, обикновен човек от средната класа, по-малко привилегирован от самия Пол, чийто баща беше извънредно преуспяващ и извънредно красноречив адвокат.

Пол се завърна, постави таблата върху желязната масичка, около която бяха седнали, и наля чашите — джин за Силия, а за Хъмфри и за себе си — уиски. В градината беше тихо; дългият летен ден най-сетне си отиваше. Над покривите, на изток към Уестминстър и реката, луната бе изгряла и блестеше като сребро на потъмнялото небе. В дъното като призраци се белееха рози. Бяха съвсем близо, тъй като градината беше много малка — четиринадесет на четири и половина метра. Понеже парцелите бяха строго очертани, тя имаше същите размери като градините, които се виждаха от задните прозорци на лейди Ашбрук. Но за хората тук тези градини бяха едно удобство, те намираха сигурно убежище от шума и врявата на големия град. Хъмфри, който не разбираше от градинарство, обичаше да казва, че да имаш рози е цяло щастие, защото растат навсякъде и цъфтят няколко пъти в годината.

Тази вечер обаче, след като изпи една чаша и помоли Пол за втора, Хъмфри се оттегли от разговора. Гостите весело приказваха, но по едно време Пол погледна Хъмфри, който седеше безмълвен.

— Случило ли се е нещо? — тихо попита Пол.

— Отивах да видя лейди Ашбрук, когато ви срещнах.

— Как е тя? Да не би да има нещо лошо?

— Изглежда, че според нея има. — Когато беше с Пол, Хъмфри неволно възприемаше неговия полусаркастичен тон; но младежът бе достатъчно интелигентен, за да не приеме този отговор, а и за Хъмфри беше облекчение да обясни думите си.

— Господи! — възкликна Пол и лицето му помръкна. — Можем ли да направим нещо?

— Какво имате предвид?

— Има ли смисъл да я посетим?

— Кой знае какво има смисъл? — отвърна Хъмфри и добави: — Може да опитате.

— Все пак тя е над осемдесет години. Това е хубава възраст — намеси се Силия с тихия си, сякаш идещ отдалече глас.

— Родена е в 1894 година. — Пол имаше памет на електронна машина.

— Сигурно се е появила за първи път в обществото преди Първата световна война — продължи да разсъждава Силия.

— Да не мислите, че за нея това е някакво утешение?

Хладният тон на Силия подразни Хъмфри и затова думите му прозвучаха по-рязко.

Силия продължи да говори, сякаш на себе си:

— Не е приятно да умреш от такава смърт.

Сега Пол взе думата и възприе неутрална позиция.

— Лейди Ашбрук минава за историческа фигура.

— За вас тя е може би точно такава — усмихна се леко Хъмфри.

— Хайде, хайде. Хората сигурно говорят за нея, откакто вие се помните.

И този път Хъмфри се поддаде и отговори в неговия стил:

— Тук сте прав. От време на време името й се споменаваше.

— Много мъже ли са се въртели около нея? — Сега вече Силия не говореше отвлечено.

— А вие какво сте чували?

— Е, така или иначе, тя принадлежи на историята, нали?

— Както знаете, историята може да греши понякога.

— Но мъже е имало, нали?

— Разбира се.

— Нали не сте служебно лице, не се притеснявайте от нас — каза Пол и го погледна приятелски. — И бездруго нямате вече служебни тайни.

— Хайде, моля ви — приятелски го подкани и Силия.

— Добре, но не приемайте всичко за чиста монета… — отговори Хъмфри. — Аз не знам кой знае колко, а и това, което знам, не е доказано. Едно обаче е сигурно — напуснала е първия си съпруг, зарязала го, както сама се изразява, две години след сватбата. Има един син. Тогава е била още момиче. Но въпреки младостта си разбрала, че с Макс не може да се живее — това ми го е казвала самата тя. Мразела го. Макс бил долна твар. Понякога Мадж обича да се изразява простичко, но красноречиво.

Малко преди Хъмфри да изрече тези думи, Силия избухна в неудържим, сладостен смях.

— А сина? — попита Пол.

— И него мразеше. И продължава да го мрази. А той е единственото й дете.

— Все едно че става дума за кралска династия. За хора като нас това звучи много жестоко. — Пол се наклони към Силия и после се извини на Хъмфри, че го е прекъснал.

— Това е всичко, което знам от самата Мадж. Известно е, че много скоро след като Макс се развел с нея, тя се омъжила повторно. За Ашбрук. Може би сте чули хората да разправят, че бракът им бил идилия. Един от онези щастливи бракове, от двадесетте години. Разправят, че двамата били създадени един за друг. И че тя била покрусена след неговата смърт. Аз може и да съм много подозрителен, но имам известни съмнения. Знам със сигурност още едно нещо. Научих го случайно. Докато обществото се възхищаваше от идеалния брак, тя е имала връзка, и то доста продължителна, с Хал Хилмортън. И добре прикрита, като всички похождения на този стар мошеник. Вие сигурно не го познавате. Той умря не много отдавна. С него щеше да ви бъде забавно. А и щяхте да му се харесате — каза Хъмфри на Силия, като по този начин й направи комплимент, който може би беше заслужен.

Стана им приятно да седят в полумрака и да си разказват истории за лейди Ашбрук от времето, когато тя е била в разцвета на силите си. Страховете за неизлечимата болест се разсеяха. Приятните емоции надделяха у тримата, макар че обикновено Хъмфри и Пол малко по-трудничко се поддаваха на такива промени.

А как е живяла Мадж след смъртта на втория си съпруг? О, имала е и други любовници, чак до преклонна възраст. Хъмфри поне бе чувал да се разправят легенди, и то не за мимолетни увлечения, а за две или три връзки, които според категоричните и противоречиви мнения на разни авторитети били голямата й любов. Този израз, обясни Хъмфри, често се използувал по адрес на лейди Ашбрук, но сега едва ли някой би го употребил.

В мрака започнаха да се оформят и техните собствени признания — не точно признания, а нещо като неизказани желания. Пол не беше женен, но Силия бе имала съпруг и по силата на закона все още беше омъжена.

— Той ме остави. Преди две години — каза тя.

— По взаимно съгласие ли? — попита Хъмфри.

— Не, той ме остави — ясно и твърдо повтори тя. — Аз не го зарязах, както е направила лейди Ашбрук. Но може би щеше да ми се отрази по-добре, ако го бях напуснала. Впрочем той не беше долна твар. А може би аз съм такава — добави тя.

Хъмфри й каза, че неговият първи брак бил катастрофа. Деца ли? Две от втората съпруга: син — лекар в мисионерска болница, и дъщеря, която е социален работник.

А тя има ли деца? Едно дете, син, също като лейди Ашбрук, отговори тя. Всъщност трябва скоро да се прибере у дома. Той е на шест години, но когато й се наложи да излезе, има кой да стои при него.

Хъмфри застана на входа и ги проследи, докато се отдалечаваха към къщата на Пол, хванати за ръка, както бяха вървели няколко часа по-рано същата тази вечер. Под високата улична лампа те си размениха дълга и опитна целувка и Силия потегли с колата си. Преди да чуе тези подробности от живота й, Хъмфри бе предположил, че тя ще преспи у Пол. Но сега имаше основание да мисли, че преди да дойдат при него, те са прекарали заедно няколко любовни часа. И двамата излъчваха доволство от наскоро удовлетворено любовно желание. Би могло да се предположи, че тяхното запознанство е започнало в леглото, без предварително приятелство или старомодно ухажване, поради което сега двамата се откриваха и изучаваха взаимно. И му сте струваше, че характерите им вече са се сблъскали.

На Хъмфри му се искаше Пол да се върне. Щеше да му е приятно да продължат разговора. Но сега се върна сам в градината. Истината не бе особено приятна, но Хъмфри си признаваше, че изпитва известна завист към Пол. Не заради Силия, съвсем не. Не завиждаше на Пол и заради младостта му или поне не му завиждаше много. Хубаво беше, че и двамата се стараеха Хъмфри да не се чувствува стар; но дори да не бяха проявили такава тактичност, той пак нямаше да им завижда за младостта.

Във всеки миг от съществуването си шестдесетгодишните се чувствуват също като младите, макар че в хронологическо отношение има разлика от тридесет години. Със съзнателно усилие на волята Хъмфри си даваше сметка, че по силата на същата хронология в най-добрия случай ще живее още двадесет години. Но това звучеше странно и нереално. И доколкото беше наблюдавал други свои връстници, всички изпитваха същото, стига да бяха в добро здраве. В това отношение човешката природа е милостива. Всички, включително и младите, живеят със съзнанието, че смъртта е неизбежна, но никой не вярва в това.

За миг Хъмфри си помисли за лейди Ашбрук. И тя може би се е чувствувала така преди няколко месеца.

А дали вече у нея не се възвръща същото чувство с всяка измината минута?

Неволно и без всякаква причина Хъмфри се замисли за себе си. Ако го бяха помолили да обясни защо завижда на Пол, щеше да се позатрудни. Не заради ума му; лейди Ашбрук беше обявила, че е блестящ, използувайки още една остаряла дума, която Хъмфри беше чувал преди години от разни дами — откривателки на таланти, събрали се около изискано подредени маси за вечеря. Самият Пол не би приел такава похвала. О, да, той имаше безупречна академична кариера и беше „пробил“, както сега се изразяваха. Това не е трудно, ако човек има задоволителни интелектуални възможности и е работоспособен. Да, той беше много добър икономист, по международните въпроси знаеше повече от някои други и заслужаваше парите, които му плащаха в търговската банка.

Но странното е, припомни си Хъмфри, че Пол е скромен по природа. Много по-скромен от повечето преуспяващи хора, които Хъмфри познаваше, а това можеше да се окаже негов недостатък. Хъмфри никога не го бе хващал да хитрува, а в бъдеще това също можеше да се окаже негов недостатък. Подозираше как дълбоко в себе си Пол е убеден, че притежава някакво качество, което другите нямат. Хъмфри вярваше в това, макар че двамата може би щяха да са на различно мнение точно кое е въпросното качество.

Хъмфри беше убеден, че младият човек е пламенна натура. Зад точния уравновесен ум, зад ироничния хумор, зад добротата, която безкористно проявяваше, се криеше нещо напористо и необуздано. Трудностите сигурно го привличаха. Сигурно щеше да се бори за високи, но достойни цели, не за такива, които носят само пари или обикновени придобивки. Може би щеше да се провали; в неговия свят това беше много вероятно. Но пламенната му природа щеше да го подтикне към действия. Хъмфри знаеше от опит, че такъв плам се среща много рядко.

Ето защо проявяваше интерес и неволно завиждаше. Като повечето хора, самият той не притежаваше подобни качества. Сега, докато седеше в градината и в съзнанието му проблясваха мигове от миналото, надежди или очаквания за бъдещето (защото скритият у всеки човек фантазьор тайно крои планове и затъва до гуша в тях, но не умира нито във възрастта на Хъмфри, нито в коя да е друга възраст), той не съчиняваше собствената си биография. Никой не може да направи такова нещо. А когато човек се опита, както става често, то е, за да бъде прекалено придирчив към себе си, да се оправдае или да си намери извинение, понякога и да поеме твърде голяма вина, но никога заради голата и обективна истина.

Всъщност, както можеше да се види от връзките му с лейди Ашбрук, Хъмфри не беше чужд на нейния свят. Те бяха втори братовчеди. Семейството му принадлежеше към обеднялата аристокрация, а той бе по-малкият син. Беше получил образованието, което му се полагаше, и без да се проявява кой знае колко, се бе справил добре. За разлика от Пол, когото лейди Ашбрук бе нарекла блестящ, Хъмфри минаваше за умен. Но може би за нещастие, както си мислеше той по-късно, все пак имаше малък собствен доход и след като на двадесет и една години завърши Кеймбридж, този доход му осигури двеста и петдесет лири годишно. През 30-те години с такива средства можеше да се пътува. Той обиколи Европа, понаучи езици, за които имаше дарба, изтерза се от любов към една жена, която не го обичаше, и с отчаяна настойчивост се ожени за нея.

Винаги съм водил безименен живот, обичаше да казва той, когато обясняваше колко обикновен човек е бил; в такива случаи бе самата скромност в сравнение с Пол, но все пак не бе чак толкова скромен, че да не преувеличава мрачните страни в мрака на живота си. Войната го бе спасила от нещастния брак. Беше служил в полк за привилегировани, в който, както сам пророчески изтъкваше, бе попаднал благодарение на връзките си. Според собствената си преценка не беше нито добър, нито много лош офицер. По-късно го прехвърлиха към военното разузнаване, където знанието на чужди езици се оказа полезно. Но тъй като дълбоко в себе си бе суетен, смяташе, че в сравнение с всички онези глупаци, които си мислят, че знаят много за хората, той не е чак такъв глупак.

Една служба водеше към друга. Когато войната свърши, Хъмфри реши да се ожени отново. Беше загубил нищожния си доход. Трябваше да печели пари. Извикаха го с комична тайнственост и му предложиха да работи в службите за сигурност. И по този въпрос той обичаше да казва, че всичко се дължи на връзките му. Намираше се, общо взето, в окаяно състояние, но въпреки това принадлежеше към уважаваната висша класа. В биографията му нямаше черни петна. Никакви явни сексуални отклонения (макар че след години Хъмфри обичаше да разказва пред някои самодоволни люде, че несравнимият с никого, неоценим ас на английското разузнаване и заслужаващ пълно доверие Уинстън Чърчил, е изпитвал трагична слабост към малки момченца). Хъмфри попадаше в графата на хората, за които се предполага, че могат да пазят тайни и че няма да предадат родината си. Но колкото и да бе странно, както обичаше да изтъква Хъмфри, в общи линии това му беше от полза.

Малко бяха хората, които познаваха историята на службите за сигурност; малко бяха и онези, които можеха да научат нещо. Хъмфри все още имаше достъп до службата си. Според него там ставаха по-малко предателства, отколкото на други подобни места, за които получаваше сведения.

Във всеки случай той не се бе колебал дълго, преди да приеме предложението. То не поставяше пред него етични проблеми. В политическо отношение, доколкото изобщо се интересуваше от политика, той имаше неизяснени либерални възгледи. Но това съвсем не му пречеше да смята, че обществото трябва само да се грижи за себе си. Всяко жизнено общество прави това и ако не го прави, няма да живее дълго. Имаше и още нещо, при това не маловажно: и двамата с бъдещата му съпруга искаха той да си намери работа. И ето че му предложиха.

Така почти тридесет години той беше вършил тази работа. А това означаваше, че бе станал още по-безименен. Хората се чудеха от какво си изкарва прехраната. Някои се досещаха. Други, като лейди Ашбрук, които имаха приятели в правителствените среди, знаеха как стоят нещата. Лейди Ашбрук никога не му бе задавала директни въпроси. Тя проявяваше безочлив интерес към сърдечни, любовни и финансови афери, но неговата служба предизвикваше у нея някакво смесено чувство на патриотизъм и суеверно уважение. Всичко, свързано с военното разузнаване, в това число и неговата работа, беше свещено. Дори и сега, когато й бе казал, че се е отдал на писане, тя не го питаше какво пише; предполагаше, че това е държавна тайна. В действителност не ставаше дума за нищо неприкосновено, а за биографията на един от предшествениците на Хъмфри отпреди 1914 година, който също не се бе издигнал до върховете на службата, но бе оставил скромните следи на своето присъствие. Вероятно секретариатът на министерството нямаше да разреши на Хъмфри да публикува писанието си, тъй като дори за събития от миналото столетие се говореше все още само в тесен кръг, сякаш ставаше дума за изключително мръсни вицове, за които широката публика все още не бе дорасла. Така че книгата на Хъмфри вероятно щеше да остане само в ръкопис, но, както казваше той пред близките си, това щяло да бъде един подходящ край на една безименна кариера.

Ако притежаваше темперамента на Пол, той нямаше да се задоволи с такава безименна кариера и да се чувствува не само доволен, но и напълно спокоен. Сега всичко това беше свършено, но понякога, неочаквано му ставаше мъчно за работата, както освободеният затворник тъгува за затвора или както се тъгува по несподелена любов. Нямаше ги вече служебните задължения, заради които с нетърпение да очаква утрешния ден. Тази вечер в градината му се искаше с нетърпение да очаква нещо от утрешния ден. Но макар че може би нямаше да си признае, надеждите и мечтите не го напускаха. Ако някой достатъчно близък го заговореше по този въпрос, Хъмфри щеше да сподели, че все още не се е предал.