Чарлс Пърси Сноу
Лустро (21)

XXI

В събота вечерта, двадесет и четири часа след като Силия бе размишлявала за своите злополучия, седнала в градинката край реката, Хъмфри и Алек Лурия се срещнаха в кръчмата, за да изпият обичайната чаша бира. По една случайност в разговора се промъкна името на Силия. Чувал ли е някой нещо за нея, попита Лурия. Любопитството му, изглежда, не се задоволяваше само с познания за английските институции, но се насочваше и към някогашните му познати. Едва по-късно Хъмфри си помисли, че във въпроса му може да се крие нещо повече. Но в момента му отговори съвсем кратко:

— Аз не съм чувал. — Силия се държеше приятелски с него, но той я виждаше само благодарение на Пол: сега, когато връзката между двамата беше прекъсната, Силия бе изчезнала от живота, му.

— Колко жалко. — Лурия, който прилежно отпиваше от горчивата бира, изглеждаше кротък и унесен. От време на време млъкваше, сякаш погълнат от някаква мисъл.

Кръчмата беше смълчана, вътре цареше летен унес. Двама мъже, с които бегло се познаваха, ги поздравиха с добър вечер. Една оса побръмча и отлетя нанякъде. През прозореца в дъното на помещението се виждаше как бавно се здрачава: беше горещо, както и през изминалите седмици, но тъй като август вече се изнизваше, северната нощ се скъсяваше.

Разположил се удобно в тихата кръчма, Хъмфри нехайно каза, че чужденците не си дават сметка колко на север е разположен Лондон. Лурия кимна:

— На една ширина с Лабрадор. Късмет е, че имаме Голфстрийм. — Това бяха думи на осведомен човек, изречени машинално и без всякакъв интерес, тъй като Лурия продължаваше да мисли за друго. Той понечи да заговори, но се отказа. След малко отново заговори. — Хъмфри?

— Какво има?

— Искам да ви кажа нещо. И ще ви помоля да ме извините.

За миг Хъмфри си помисли, че Лурия ще го пита за следствието. Той бе много дискретен, когато ставаше въпрос за служебни тайни, но може би сега не бе успял да овладее любопитството си. Независимо от това Хъмфри нямаше какво да му каже, направи само някои предположения, за които Лурия и сам би могъл да се досети.

Но ето какво каза Лурия:

— Нямам право да се меся и затова моля да ме извините, но напоследък много се увличате по Кейт Лефрой. Така ли е?

Отдавна никой не бе нападал Хъмфри по този начин. Не бе подготвен за такова нещо; въпреки че никога не се самозалъгваше или може би тъкмо поради това, той ревниво пазеше личните си тайни. Ето защо с пресилена иронична усмивка успя само да каже:

— Смятам, че с основание можем да твърдим такова нещо.

— Да. Точно това искам да ви кажа. Много бих желал да се откажете от тази история.

Отдавна, от години, Хъмфри не се бе изчервявал. Бяха го хванали неподготвен. Не можа да потисне гнева си, лицето му пламна и той избухна:

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Страхувам се, че доколкото мога да преценя, тази история няма бъдеще.

Макар и по-спокойно, но все още възмутено, Хъмфри каза:

— Тя е една от най-симпатичните жени, които съм срещал. Може би най-симпатичната.

— Това е една от причините, поради които мисля, че нищо няма да излезе.

— Освен това мога да ви кажа — продължи Хъмфри, като гледаше с ненавист Лурия, — ако тези думи значат нещо за вас, че аз я обичам и вярвам, че тя също изпитва любов към мен.

— Моето мнение е още по-категорично. Но ако съм схванал правилно положението, това би могло да навреди и на двама ви. — Той гледаше приятеля си с печална нежност: под гъстите вежди дълбоките му тъмни очи бяха изпълнени с меланхолия. — Нали не смятате, че ми доставя особено удоволствие да ви съобщавам познати истини? Вие сте последният човек, на когото бих говорил такива неща. Но излишно е да ви казвам, че на нашата възраст не ни остава безкрайно много време. Не искам да пропилявате години.

И тогава, все още ядосан, както би могъл да се ядоса някой младеж (макар да си каза по-късно, вече поуспокоен, че възрастта няма значение), той все пак се трогна от деликатната загриженост на Алек. Алек бе направил голямо усилие да говори така, сякаш и двамата с Хъмфри имат еднакви възможности до края на житейския си път: а Лурия беше с дванадесет години по-млад от Хъмфри, макар че хората често забравяха това.

— Тя е съвсем подходяща за мен — твърдо заяви Хъмфри.

— Ако можете да се ожените за нея. Но се страхувам, че няма да стане.

— Защо да не стане?

— Мисля, че когато настъпи моментът, тя няма да може да се освободи.

— Вие не знаете какво е истинското положение. — Хъмфри ядно възрази, тъй като Лурия изказваше собствените му съмнения. — Аз знам по-добре как стоят нещата. Нея нищо не я свързва със съпруга й.

Лурия запази спокойствие въпреки гнева на Хъмфри.

— Знаете ли, понякога отстрани човек вижда по-ясно. Съветвам ви да не залагате много на тези надежди. Може би така ви се иска да мислите. Изслушайте ме. Ще се опитам да ви обясня как аз виждам нещата. Тя е истинска жена. Би могла да ви предложи повече радост в живота и повече удоволствия, и то с любов. Но не забравяйте и нещо друго. Тя има нужда някой да е зависим от нея. Привличат я себелюбивите хора — по този въпрос вече сме говорили. И то себелюбивите от по-висша класа, като Монти. Би могла да хлътне и по онзи доктор, който си въобразява, че е философ. Тя сякаш го боготвори. Но това е мое мнение. Убеден съм, че дълбоко в себе си тя знае, че такива хора нищо не струват и затова имат нужда от закрила. Кейт е много по-силна по характер от самолюбивия си съпруг и аз се страхувам, че вие ще сбъркате, ако не приемете, че на нея й е необходимо точно такова нещо.

Хъмфри беше разярен, пребледня от гняв. Но гласът му остана спокоен.

— А може би й е необходимо нещо друго — каза той.

— Вие ни най-малко не сте себелюбив. Никога не сте зависили от никого и никога няма да зависите. Бихте могли да й осигурите всичко онова, което винаги й е липсвало. Но все не мога да повярвам, че тя ще успее да се откъсне и да изостави един несретник.

Хъмфри не продума. С колебание в гласа, което до този момент бе сдържал, Лурия добави:

— Дълго не можех да реша дали да ви говоря за това, или да премълча. Повече няма да кажа и дума.

Хъмфри отговори учтиво, но хладно:

— Щом така мислите, правилно е, че го казахте. Разбира се. Благодаря ви. — И даде знак на бармана да им напълни отново чашите. Настъпи мълчание. По едно време Алек Лурия заговори, но плътният му глас вече не звучеше толкова уверено:

— Истината е, че аз също си имам проблеми.

— Какви?

Лурия го погледна със странно плаха усмивка.

— Жена ми ме напуска.

— Господи, така ли?

Съпругата на Лурия бе отсъствувала през цялото лято. Хъмфри я беше виждал само два пъти и нямаше представа какви са отношенията им. Лурия не се държеше като изоставен мъж. Хъмфри продължи:

— Извинявайте, че ви питам, но това има ли голямо значение за вас?

— Не е въпрос на живот и смърт. Не мога да се правя на съкрушен. Но в някои отношения се чувствувам като глупак.

— Какво ще се промени? Имам предвид в материално отношение.

— О, няма да водя толкова активен светски живот. Освен ако не се оженя за някоя от нейните приятелки. Впрочем за прослужените години в брака ще бъда много добре възнаграден. Адвокатите говорят за два милиона долара.

Този брак бе продължил пет години. Сватбата се бе превърнала в едно от светските събития в Ню Йорк. Жената на Лурия се числеше сред наследниците на една от богатите стари фамилии от източните щати.

— Това все пак е нещо. — Хъмфри не се опита да прикрие ироничната си усмивка. — Ще ви помогне да преживеете скромно живота, който бог ви е отредил.

Плахата, срамежлива усмивка отново се появи съвсем не на място върху суровото му лице.

— Това е една утеха — съгласи се Алек Лурия. В този момент той се надсмиваше над себе си. След това добави: — Но трябва да ви кажа, че в много отношения се чувствувам пълен глупак. Кажете, Хъмфри — замислено продължи той, — имали ли сте контакти с много богати хора?

— Съвсем малко.

— Аз някак си не мога да стоя настрана от тях. А такава слабост е неудобна за един сериозен учен, не сте ли забелязали? — Искаше му се да прави признания, което му се удаваше по-трудно, отколкото да дава съвети.

Хъмфри се опита да му помогне, като насмешливо го попита:

— Трябва ли съпругите ви непременно да бъдат толкова богати?

Алек Лурия се замисли тъжно върху това.

— Изглежда, че трябва да бъдат такива за целите на брака. Бях много привързан към Розалинд. И все още съм привързан. Тя е много умна. Но заради името и парите й около нея имаше и някакъв ореол. Знаете ли, че аз четях името й във вестниците, когато бях малък и когато цялото ни семейство живееше само в две стаи.

— Но се измъкнахте оттам със завидна скорост, не е ли така? Вижте какво, Алек, вие сам сте си извоювали име още преди да навършите тридесет години, не знам дали някой друг може да постигне такова нещо.

— Благодаря — любезно отговори Лурия също като американка, която получава комплимент за новата си рокля. А след това презрително изсумтя: — Ето защо богатите искаха да ме купят, разбира се. Богатите смятат, че могат да купят всичко. Много особено преживяване, сигурно сте го изпитвали.

— Нямам какво да продавам. Затова за утешение си мисля, че богатите не ме интересуват.

— Трябвало е да се родите в Бруклин. Повтарям ви, че това беше особено преживяване. Розалинд беше умно момиче. Много по-умна от първата ми съпруга. Но все не можеше да разбере, че ако човек иска да открие нещо, трябва да се заседи на едно място. А те всички са неспокойни, цялото семейство и всички около тях. Понеже няма какво да правят, все не могат да си намерят място. Щом им хрумне, и хукват към Карибско море, Мексико — навсякъде, където имат къщи, хубави къщи. Но не къщи, където може да се работи. А искат да съм около тях, за да им минава по-бързо времето с мен. За тях съм нещо средно между дворцов шут и гуру. А аз не съм особено подходящ за дворцов шут. Като гуру бях малко по-добър. Забелязали ли сте, че не се отегчавам лесно?

Хъмфри се усмихна. Понякога му се искаше приятелят му по-бързо да се отегчава.

— След една-две такива ваканции — продължи Лурия, — само като си представех, че ми предстои още нещо от този род, направо ми призляваше. Богатите смятат, че могат да купят всичко.

Съвсем неволно в паметта на Хъмфри изплува образът на един негов стар познат — художник, попаднал под крилото на лондонските магнати, който обикновено разправяше същите неща. Те могат да купят всичко, разсъждаваше познатият, биха купили и бедността, стига да им падне евтино.

Хъмфри разказа това на Алек Лурия, който обаче не обърна голямо внимание на думите му. Хъмфри смени, темата на разговора.

— Колко време търпяхте това?

Лурия намръщено отговори:

— Аз бих продължил да го търпя. Инициативата за разтрогването на брака не е моя. А нейна.

Алек Лурия изведнъж изостави авторитетния тон. Заприлича на смутен, простодушен младеж, който изпитва нужда да се изповяда.

— Аз не съм добър съпруг — каза той. — Нали знаете, че обичам жените…

Това бе станало ясно още от първата им среща.

— Обичам ги по един доста неподходящ начин. Когато съм в леглото с някоя от тях, например с Розалинд, винаги ми се иска да бъда с някоя друга. Мисля, че това не е рядко срещано явление. Всъщност сигурен съм, че не е. Докато практикувах като психиатър, неведнъж слушах подобни признания…

— Разбира се, че не е рядко срещано явление — отговори Хъмфри.

— Но не мога да преценя дали и с жените е така, дали и за тях важи същото. Лошото при мен обаче е, че в това отношение не се задоволявам само с мисли. Трябва да преминавам от мисъл към дела. И го правех. За мен това беше някакъв вид стимулатор, макар че едва ли имах нужда от такова нещо. Просто го правех. Това също е неприятна слабост за сериозен учен, както е и интересът ми към богатите. Дори е по-неприятна. Защото богатите не харесват това. Или поне съпругите им не го харесват. Особено Розалинд. Тя е убедена, че притежава всичко, което един мъж може да желае. И действително си има всичко. Но не се съобразява със странностите на мъжете.

— Много време ли й трябваше да разбере?

— Опивах се да прикрия нещата. Но аз съм човек, който прави впечатление. — Твърде скромно казано, помисли си Хъмфри. — И освен това — продължи Алек простичко, без да прикрива нищо — съм суетен. Не обичам да се преструвам. Това е голяма грешка, но искам хората да ме приемат такъв, какъвто съм. Причинил съм злини на себе си и на другите само заради това.

Тази вечер Лурия бе поел инициативата да подложи Хъмфри на изпитание с надеждата, че накрая Хъмфри ще загуби търпение. Но не се получи така. Хъмфри, който си беше скромен и сговорчив, не каза почти нищо. А Алек Лурия, който обикновено вдъхваше страхопочитание, се разнежи. И ето че отново, искрено и простичко, той отговаряше на въпросите на Хъмфри за собствените си планове. Да, вероятно няма да мине много време и пак ще се ожени.

— Аз наистина съм роден, за да се женя — каза той с виновна усмивка. — Сигурно това си е моя слабост.

Излязоха от кръчмата, но Лурия сякаш не искаше да се разделят. Зает ли е Хъмфри тази вечер? Не би ли искал да се отбие у Алек да хапнат нещо? Червен хайвер, сирене, бисквити — горе-долу това е всичко, което може да му предложи. Вкусовете на Хъмфри и на Лурия бяха еднакво скромни. Хъмфри нямаше как да откаже. Алек Лурия се нуждаеше от компания, въпреки величествената си осанка — макар че вървеше с присвити колена, той се открояваше с ръста си, с прошарената буйна коса, с внушителните черти на лицето. Но съвсем не е задължително един човек, който притежава всички външни белези на библейски пророк, да се чувствува като такъв. На Хъмфри му мина през ум, че тази истина обикновено се оказва невероятно трудна за възприемане.

Лурия се опита да заговори на общи теми.

— Помните ли онази бурна вечер в кръчмата?

— Е — отговори Хъмфри, — такива вечери не са често явление.

Лурия се отдаде на спомени, но не искаше да го покаже: тогава, както и сега, двамата бяха вървели по площад „Итън“.

— Онази вечер изглежда съвсем безобидна. След всичко, което се случи оттогава насам — заяви Хъмфри.

— Миналото май винаги е безобидно, а? — попита Лурия. — Собственото минало? Всичко, което е в минало време?

— Така ли мислите?

— Мисля, че обикновено е така. Освен ако човек не си го припомня точно каквото е било.

Двамата продължиха да говорят и в апартамента на Лурия — разговаряха естествено и спонтанно за това какво са направили и какво не са направили. Да, трудно е, а може би и невъзможно, човек да си припомни миналото такова, каквото е било в действителност. Може да изпита съжаление, но това е приятно чувство, един вид удоволствие. А угризенията на съвестта? Миналото не би било толкова безобидно, ако човек изпитва угризения. Но угризението не е ли нещо измислено? Едно удобно прикритие за истинската ти същност? Угризението трябва да съществува и затова е измислено. Онзи, който е убил старата дама, би трябвало да изпитва угризения — хората искат да е така, но кой знае дали наистина е така? Понякога въображението си прави прекалено сантиментални шеги.