Чарлс Пърси Сноу
Лустро (23)

XXIII

Започна да вали. Изтичаше последната седмица на август. Лятото се бе задържало цели четири месеца, без дори да заръми. И след това заваля. Но това не беше кротко ромолящият дъжд на есенен Лондон, печален и утешителен, когато листата едно по едно бавно кръжат над мокрите тротоари, а истински дъжд, какъвто рядко се излива над града въпреки обичайното облачно време.

Хората, които роптаеха срещу жегата, няколко дни по-късно започнаха да роптаят срещу дъжда. Земята в градинката на Площада беше все още спечена, но по улиците течаха цели реки. Небето бе прихлупено, мрачно, непрогледно — съвсем различно от английското небе, над което Атлантическият океан довява краткотрайни проливни дъждове. Една сутрин, както седеше във всекидневната, където светеха всички лампи, на Хъмфри започна да му се натрапва една мисъл. През последните пет седмици след убийството времето беше горещо и слънчево. И през всичките тези дни някой сигурно се бе въртял в кръг, бе изпълнявал всекидневните си задължения незабелязано, както бе дишал, но дебнещото тревожно чувство не е било далеч — може би се е появявало и изчезвало (Хъмфри бе наблюдавал това, у други заподозрени), а понякога е било по-силно от тревога, прераствало е в ужас.

Дали безоблачното слънце, благотворно, но безмилостно, не е измъчвало този човек — Хъмфри установи, че се колебае в подозренията си между трима или четирима души. А, от друга страна, дали този човек (или бяха няколко души) не изпитваше по-голяма тревога в непрогледния мрак на нощта? Той действува потискащо дори и на човек, сравнително безразличен към промените на времето. Хъмфри си припомни как някога са обяснявали човешките емоции с природните явления. Между времето и вътрешното състояние на човека трябва да има съответствие. Но и в единия, и в другия случай небето като че ли не обясняваше нищо. Като погледна през прозореца, Хъмфри си помисли, че ако е заподозрян, би се побъркал.

Но връзката между човешките емоции и природата, изглежда, не беше доказана. В тази мрачна сутрин, когато облаците се спускаха ниско над земята и дъждът валеше равномерно, Кейт се обади по телефона. След последния им разговор, когато бяха взели някакво половинчато решение, Хъмфри рядко я бе виждал. Смяташе, че е безполезно да я увещава. За да го успокои, тя бе казала, че се занимава и денем, и нощем със санитарите от болницата. Той прие това. То бе нейно задължение, тя бе болезнено добросъвестна. Но Хъмфри чувствуваше, че това й служи за оправдание — тя отлагаше вземането на решение. А може би не искаше да приеме, че тя е така отдадена на работата си, както би бил самият той.

Едно обаче беше безспорно — той не приемаше или не одобряваше желанието й да търси съветите на Ралф Периман. Тя имаше основание, защото Периман бе лекар, познаваше хората в болницата и може би проявяваше по-голямо разбиране към недоволните, отколкото би проявил Хъмфри. Хъмфри рядко се чувствуваше стар, но се опитваше да оправдае изблиците си на ревност с мисълта, че не му остава много да живее.

Но когато Кейт му се обади по телефона рано тази сутрин, още преди да е закусил, гласът й прозвуча възбудено, изненадано, развълнувано.

— Хубави новини! — каза тя радостно. — Надявам се, че са хубави. Просто не мога да повярвам. Сузан!

— Какво й се е случило?

— Ще се омъжи!

— За кого?

— Никога няма да познаеш. Лузби се жени за нея.

Хъмфри недоверчиво възкликна.

— Кой ти каза?

В слушалката се разнесе тържествуващ смях.

— Тя ми каза. Преди половин час. Каза, че цяла нощ не е спала. Не, не беше пияна. Или може би беше… Направо ликуваше. Но говореше съвсем разумно. Разбира се, че не беше на себе си от радост. Но говореше разумно.

— Като видя, тогава ще повярвам. — Думите на Хъмфри прозвучаха мрачно и напомниха на Кейт, че двамата отдавна не са споделяли нищо.

— Аз съм сигурна, че тя вярва.

— Дано. Може би си имат причини да се оженят. И то скрити причини.

— Може би. — Кейт се постара да слезе на земята, стана някак подозрителна.

Тя знаеше, че Сузан е прикривала Лузби, като се е заклела, че е свидетелка на всяка негова крачка в собствената й стая и извън нея в нощта на убийството: Кейт също знаеше, че всичко това е лъжа. Но тъй като Хъмфри бе прекалено добросъвестен, за да й разкрие нещо, което му бе съобщено поверително, не й беше известно къде точно е бил Лузби според последните си признания; но все пак знаеше достатъчно много. А именно, че двамата със Сузан са съучастници.

Както и Хъмфри, Кейт подозираше, че Брайърс и неговите колеги вероятно предполагат, че това съучастничество е по-дълбоко, отколкото изглежда. Така или иначе подозренията витаеха във въздуха. Когато разговаряше с Хъмфри, тези подозрения винаги бяха неясни. Едно се отхвърляше, друго изплуваше на повърхността: все едно че я мъчеше някаква тревога или ревност. След като показанията на Сузан в полза на Лузби бяха изобличени, самата тя оставаше без алиби. И не можеше да докаже къде е била през онази нощ. Понеже знаеше какви чувства изпитва Кейт към това момиче, Хъмфри не каза нищо, но въпреки това не успя да прикрие мислите си.

— Като видя, тогава ще повярвам — повтори Хъмфри по телефона. В този момент той беше сигурен, че целият разговор за женитба е една сложна загадка, чиято цел не можеше да си обясни. Въпреки това два дни по-късно трябваше да повярва на очите си. Докато закусваше и преглеждаше частните обяви в „Таймс“, погледът му попадна първо на некролозите, а след това в рубриката „Предстоящи бракове“ прочете имената на лорд Лузби и мис Сузан Търкил. След обявения годеж предстои сватба на Ланселот Пърсивал Ливигстън Ричсън, виконт Лузби, капитан от стрелкова бригада, син на маркиз Певънзи (Маракеш) и на мисис Грейс Хойт Рийтлингър (Ойстър Бей, Лонг Айланд, САЩ) със Сузан Търкил, дъщеря на мистър Томас Търкил, член на парламента, и на мисис Търкил (площад „Итън“, 26, Лондон).

Хъмфри все още не можеше да повярва и бе направо объркан. Кейт му съобщи още новини; беше развеселена, защото Хъмфри бе сгрешил. Кейт бе научила новините от неочакван източник. След вечерята у Том Търкил тя бе подновила познанството си с бившата си съученичка Стела Армстронг. На пръв поглед двете нямаха нищо общо помежду си: Стела Армстронг, организационен секретар на лявото крило на лейбъристката партия, и Кейт, консервативно настроена здравомислеща жена; Стела, която имаше влияние в Уестминстър и особено в седалището на лейбъристите, и Кейт, която безшумно вършеше работата си в болницата. Но и тук, както и при други необясними прояви на близост, съществуваше някаква тайна притегателна сила. И двете се бяха оплели в сходни емоционални, морални и сексуални проблеми; Стела, защото Том Търкил бе женен, а Кейт, защото самата тя беше омъжена. И двете бяха доловили това от пръв поглед, докато седяха една срещу друга на масата, макар че не се бяха виждали двадесет години.

Както твърдяла Стела, Том Търкил се тревожел не толкова за женитбата на Сузан, колкото за сватбеното тържество. На Кейт й се струваше нелепо и комично да се тревожиш за такова нещо, когато имаш други грижи на главата си. Той положително знаел, че полицията още не е престанала да разпитва за Сузан и за самия него, а освен това, макар че Кейт може би не си даваше сметка, финансовата криза означаваше за него голяма политическа промяна, пълен успех или пълен провал.

Това беше най-важното. Като човек на действието Търкил имаше способността да съсредоточава вниманието си само върху една определена опасност. За всичко друго оставаше сляп. Вълнуваше го само политиката, т.е. собствения му политически шанс. Сега, когато положението на лирата беше толкова разклатено, сигурно скоро, още тази есен, щеше да настъпи криза, а може би и нещо по-лошо от криза. Но това не го притесняваше; би следвало точно сега да му се удаде възможност да влезе в правителството. Цяло лято бе държал речи за стабилизирането на лирата. И вярваше в това, което говореше. Нямаше друг избор. За него това бе и единственият път към правителствен пост. Щом искаха да взимат нови заеми, трябваше да използуват него. В Америка му имаха доверие — беше богат, праволинеен и говореше на същия финансов език, на който се говореше в американското министерство на финансите. Точно заради това групировката около „Трибюн“ го ненавиждаше. Но може би за него тази ненавист беше по-скоро полезна, отколкото вредна — така поне твърдеше разузнаването на Стела. Освен с речите той се бе заел и с поправката на някои финансови законопроекти, за които освен Стела знаеха само доверени лица на министъра на финансите.

Ето защо сватбата го тревожеше. „Излишно е да казвам, че не бива да допускам никакъв гаф. Точно в този момент. Никакъв гаф.“ Стела убедително изигра една пантомима, в която някакъв човек прави гаф; тя увери Кейт, че Търкил се е държал точно така. Когато се занимаваше с интригите в партията, Стела навличаше биволската кожа на професионалния политик и се въоръжаваше с проницателността на политика, за да улови и най-малките колебания; но извън службата тя караше Кейт да забрави царствената й осанка, напомняща за някоя хубавица на картичка от началото на века; можеше да се държи дяволито и насмешливо като самата Кейт.

И така, Том Търкил се тревожеше за сватбата. Ако тя можеше да стане без много шум, той щеше да я преглътне. Но Лузби не беше готов да се жени безшумно. Ако изобщо ще се жени (вероятно бе изрекъл тези думи кротко, но те криеха кротка заплаха), целият свят трябва да разбере. Искал да прави светска сватба, както възмутено се изрази Том Търкил, използувайки един от изразите на своята провинциална младост. Ето за какво щяха да се хванат враговете му. И Том отново заговори, че не бива да допуска никакъв гаф, сякаш този израз не можеше да излезе от главата му.

Кейт и Хъмфри научиха за този спор от втора ръка и той им се стори най-глупавото нещо, което бяха чували. А като се имаше предвид положението, в което бяха изпаднали някои от тези хора, спорът изглеждаше отвратителен по своята глупост. А той продължаваше. Лузби не искаше да отстъпи. Хъмфри просто не можеше да си обясни тази негова страст към церемониални тържества. Дали това всъщност не беше някакъв опит за измъкване от положението, в което те се намираха? Или ставаше дума просто за това, което Хъмфри бе забелязал у собствените си деца и в социалния кръг на Лузби, а именно, че формата се запазва по-дълго от съдържанието? Лузби не вярваше нито в бога, нито в семейните традиции, но може би смяташе, че е удобно или дори успокоително да спазва старите обичаи.

Той не искаше да отстъпи. Том Търкил, който не беше сигурен точно какви са отношенията между дъщеря му и Лузби, но беше напълно сигурен, че Сузан страстно желае този брак и няма да му прости, ако Лузби се оттегли, трябваше да склони. В коя църква щеше да стане сватбеният обред? Лузби смяташе, че църквата „Св. Петър“ на площад „Итън“ е подходяща. Не, Том Търкил се противопостави, защото това щеше да привлече вниманието към елегантния квартал, в който живееше, и към богатството, което притежаваше. Може би криптата в Уестминстър? Прекалено мрачна, прекалено неугледна, а и по това време на годината никой няма да отиде там, каза Лузби. Накрая се споразумяха за църквата „Св. Маргарита“ в Уестминстър, където често се извършваха бракосъчетания на членове на парламента и на техните деца, но според някои хора с по-демократични разбирания тази църква беше доста претенциозна.

— Ще ме критикуват — каза Том Търкил със скърцащ глас, през стиснати зъби.

— Много съжалявам — отговори Лузби.

Последва още една отстъпка и още един компромис. Том би искал сватбата да стане не по-рано от Нова година, когато щеше да се реши и политическата му кариера. Но не, Лузби държеше да се ожени веднага. До няколко седмици. Щом е така, този път Том Търкил успя да се наложи сватбата поне да е в събота. По този начин събитието нямаше да бъде отразено в съботните и неделните вестници.

Спорът приключи. Решиха сватбата да стане след три седмици, в първата събота на месец октомври.

В петък вечерта преди въпросния ден Хъмфри се убеди, че формата устоява по-дълго от съдържанието. Той беше поканен на ергенски гуляй (в поканата бе използуван точно този израз) в клуба „Уайт“, където Лузби щеше да се прости с ергенския си живот. Това беше стар обичай, според Хъмфри отдавна забравен — стар и неприятен за него. Когато беше млад, този обичай се изразяваше в това, че на едно място се събираха неопределен брой млади мъже, които искаха да се напият и съответно се напиваха до умопомрачение. Доколкото Хъмфри си спомняше, в тези събирания имаше нещо животинско като в обредните церемонии на някои изостанали папуаски племена.

Очевидно нещата не се бяха променили особено. В една от залите на „Уайт“ (Хъмфри рядко посещаваше този клуб, макар че той се намираше точно срещу собствения му клуб) беше наредена маса за четиринадесет души. Млади мъже стояха прави и държаха чаши с уиски, джин или водка. Когато Хъмфри беше млад, хората обикновено не пиеха алкохол преди вечеря, но той не одобряваше това. Освен Хъмфри само един от присъствуващите изглеждаше над тридесетгодишен — някакъв майор, чието име сред неясния шум на разговорите и звъна на чашите не можа да се разбере. Трима или четирима от мъжете, изглежда, бяха съученици на Лузби; единият от тях бе преуспяващ член на консервативната партия. Там беше и Пол Мейсън, когото Хъмфри не очакваше да види: може би двамата с Лузби се бяха сближили след събитията през лятото. Хъмфри забеляза, че двамата се отделиха от гостите, застанали около масата, и набързо си размениха няколко думи. Останалите мъже бяха офицери от полка, висши и нисши, връстници на Лузби или по-млади от него. Докато се запознаваше с тях, едно от имената направи впечатление на Хъмфри. Дъглас Гимсън. Брайърс беше споменал това име — името на мъжа, с когото се предполагаше, че Лузби е прекарал нощта на 24-ти срещу 25-ти юли. Заинтригуван, Хъмфри успя да завърже разговор с него. Според класическите изисквания главното действуващо лице в една любовна интрига не прави впечатление с външността си. (Понякога Хъмфри се чудеше дали възлюбената на Абелар Елоиза не е приличала на някоя дебеличка и ученолюбива парижка студентка?)

Този млад човек имаше слабо, бледо лице с клюнест нос и външността му не поразяваше с нищо освен с това, че излъчваше някаква мрачна интелигентност. Докато разговаряха, Хъмфри остана с впечатлението, че Дъглас Гимсън е много по-умен от Лузби. Лузби често привличаше хора, по-интелигентни от самия него, а после те се чувствуваха нещастни, като този млад човек сега.

Както у Том Търкил, и тук покривката и салфетките на масата светеха от белота, сребърните прибори блестяха, чашите искряха. Почетното място зае един от връстниците на Лузби, а не най-старшият по чин офицер. Цялата обстановка напомняше на Хъмфри за офицерска трапезария на някой полк за привилегировани. Всички се обръщаха един към друг по име, а Лузби, както обикновено, се отзоваваше на няколко различни имена. Съучениците му го наричаха Ланс; колегите му казваха Лого или нещо подобно, а когато езиците им започнаха да се преплитат, името започна да звучи като Йойо. Храната беше хубава — риба, яребица, печени стриди с бекон. Но много малко от присъствуващите я удостоиха с внимание. Те бяха дошли да пият и пиеха. Виното беше евтино и съвсем обикновено, но Хъмфри прецени, че трябва да бъде точно такова, тъй като много скоро повечето от гостите нямаше да бъдат в състояние да различават вкуса му.

Всичко това би могло да се случи и преди четиридесет години. Хъмфри помнеше подобни гуляи от началото на войната. Невъздържаните закачки нямаха край. Всъщност това беше и целта на празненството. Но сега младите мъже се отнасяха далеч по-непринудено с жените, отколкото техните предшественици. Повечето от тях се бяха убедили, че и жените са хора. Не им се беше налагало да ходят с проститутки. Затова не бяха такива добри кавалери, но се отнасяха по-отзивчиво и с повече разбиране към жените. Безсрамните закачки бяха насочени към Лузби, неговата мъжественост и сексуалните му способности, които той от шестнадесетгодишна възраст изпробваше, за да доставя пълно удоволствие на самия себе си и на доста други хора; поради това подмятанията съвсем не го смущаваха и той се забавляваше заедно с цялата компания.

— Ако се напиеш, Лого, няма да можеш нищо да направиш.

— Не — намеси се друг глас, — ще започне да прави нещо, но няма да може да го довърши.

— А от недовършената работа полза няма — обади се трети, чийто език бе започнал да се преплита.

— Това би било много жалко — мило и невинно се усмихна Лузби.

— Много жалко за Сузан.

— Горкото момиче.

— Но тя нали все пак знае какво я очаква? — попита един от най-младите.

— Може и да знае — любезно отговори Лузби.

Хъмфри забеляза, че Лузби и Пол Мейсън се спогледаха.

— Сигурно знае как изглежда един мъж — продължи същият младеж, опиянен от собствената си духовитост.

И така нататък, и така нататък. Колкото повече се повтаряха солените шеги, толкова повече компанията се забавляваше — сякаш се разменяха дръзки реплики от Шекспирова комедия. На Хъмфри взе да му доскучава. Но съседите му по маса поведоха по-смислен разговор. Двама младежи, които бяха по-трезви или по-издръжливи, заговориха за бъдещето си. Да останат ли в армията? Ще има ли армия след десет години? Попитаха Лузби с какво смята да се занимава.

Лузби не пиеше много. Но не заради съветите, които му предлагаха. Хъмфри никога не го бе виждал пиян, Лузби обичаше алкохола, но много по-голямо удоволствие му доставяха любовните забавления. Пол Мейсън пиеше значително повече, но както обикновено — без всякакъв външен ефект, противно на всички закони на физиологията; Хъмфри често бе разсъждавал върху това. Един ерудиран, чувствителен човек не може да притежава такъв имунитет: сигурно има някаква аномалия в обмяната на веществата.

На въпросите за бъдещето Лузби не отговори направо, беше свикнал да дава уклончиви отговори. Спокойно започна да разказва за семейното имение и за добре обмислените планове, които кроеше. Не, дори нямало да направи опит да запази имението.

— Глупаво е — добродушно каза Лузби. — Баща ми няма да се върне. Все едно, него не го бива за нищо. А аз нямам намерение цял живот да пестя пари, за да си играя на едър феодал. Навремето сигурно е било хубаво. Фамилията Ричсън е извървяла доста дълъг път. Провървяло й е повече, отколкото е заслужавала. Нямам намерение да се превръщам в музеен пазач, за да могат разни туристически групи да обикалят из къщата. А тя дори не е особено хубава. Всичко това е минало. И няма никога да се върне.

— Сигурно си прав — каза някой.

— Аз просто видях края. — Лузби продължи да говори като човек, който се забавлява добре. — Имаше и някои добри страни. Крепостните слуги сваляха шапка на бъдещия господар. Сигурно са ме мразели. Няма значение — когато бях на дванадесет години, това ми доставяше удоволствие. Чувал съм хората да казват, че не може да ти липсва онова, което никога не си имал. Но не ти липсва и онова, което си имал. Хубаво беше, когато го имах. И сега пак е хубаво. Дори един ден да свърша като таксиметров шофьор в Ню Йорк, сигурен съм, че пак ще бъде хубаво.

Хъмфри не се изненада от тези думи, а от това кой ги изрече — познаваше и други, които не роптаеха, когато се разделяха с наследствените богатства и привилегии. Но не бе виждал Лузби да изпада в такива размисли и не бе допускал такова нещо.

Един от компанията постепенно се бе отпуснал на стола си и сега главата му кротко лежеше в чиния с наполовина изяден десерт. Други двама бяха излезли навън, вероятно за да повръщат. Някой каза, че е време да тръгват. Чу се вик:

— Да идем да поиграем на рулетка.

На онези, които бяха пили толкова много, че им се искаше да пият още, това предложение се стори изключително подходящо. В игралния клуб можеха да пийнат още.

— Хайде, Йойо, да изкараме тая вечер както трябва. Недей да мислиш за утре. Такова нещо не се случва всеки ден.

— И толкова по-добре за мъжете, че не се случва — мрачно се обади един глас.

— Не — любезно, но твърдо отговори Лузби. — Нали знаете, че не обичам хазарта.

Ето, и Лузби имаше задръжки. Все пак приятно е да откриеш, помисли си Хъмфри, че и той може да се въздържи от нещо.

Последваха дълбокомислени пиянски спорове как да се приберат. Кой е достатъчно трезвен, за да шофира. Явиха се много кандидати, но повечето бяха отхвърлени. Пол, който външно изглеждаше напълно трезвен, каза, че не може да рискува някоя полицейска проверка. Освен това не искаше и Хъмфри да рискува, за да го закара до площад „Ейлстоун“. Дъглас Гимсън, който не бе пил почти нищо, предложи да закара всички. Лузби щеше да преспи у кума си, а не у Дъглас, но въпреки това прие поканата.

Хъмфри не можа да разбере тази негова постъпка проява на безсърдечие ли е или точно обратното. Имаше чувството, че Дъглас обича Лузби, че го обича силно. Може би Дъглас беше истински хомосексуалист — обичаше мъже, които нямат неговите наклонности, и затова страдаше.

Това беше просто предположение, може би неоснователно.

Излязоха от клуба. Офицерите се заклатушкаха по Сейнт Джеймс Стрийт към Пикадили, както бяха правили някога техните предшественици, на които тази стръмна отсечка им изглеждаше като северния склон на връх Игър^[1]. Пол Мейсън отново настоя пред Хъмфри да се приберат с такси и двамата закрачиха по същата улица, но по-уверено от останалите мъже.