Чарлс Пърси Сноу
Лустро (4)

IV

— Не е възможно да разбереш критичното положение на друг човек, ако не си пряко засегнат — каза Алек Лурия на Хъмфри. — Или ако неотдавна самият ти не си изпадал в такова положение.

Беше петък следобед същата седмица и двамата вървяха из градината на Площада под същото палещо слънце. Лейди Ашбрук, която не се отказваше от ежедневното си разписание, седеше на една пейка. Двамата си бяха говорили за нея, но последните думи на Лурия бяха предизвикани от гледката, която тя представляваше. Хъмфри махна с ръка, а Лурия свали панамената си шапка и бавно сведе глава. В отговор лейди Ашбрук едва-едва наклони слънчобрана си към тях.

Дори собствената му компания да бе желана, в което с всеки изминат ден все повече се съмняваше, Хъмфри нямаше да отиде при нея заедно с Лурия. Той бе един от хората, към които тя изпитваше силна антипатия. Думите на Хъмфри, че това лято най-известният човек сред тях е Лурия, не й бяха направили никакво впечатление. Хъмфри ги беше запознал; тя бе проявила присъщата си любезност, която всъщност не можеше да се нарече любезност, а след това бе казала на Хъмфри, че не желае да завързва нови запознанства. Това беше всичко.

— Не е възможно да се поставиш в положението на друг човек — продължи да разсъждава Лурия. — Никой няма голям запас от чувства. Може би ставаме все по-безчувствени. Понякога това ме плаши. Предпочитам хората да изпитват лоши чувства, отколкото никакви чувства. Предпочитам да бъдат жестоки, но да имат чувства, отколкото да са лишени напълно от тях. Доказано е, че най-тежките престъпления се извършват от безчувствени хора.

Лурия умееше да превърне откъслечния разговор в истинска проповед. След време Хъмфри щеше да си припомня този разговор. Може би за това умение на Лурия допринасяха сериозната му външност, гласът му — с една октава по-нисък от обикновените английски гласове, лицето му — строго и патриархално със скръбни еврейски очи. В действителност той не беше по-строг, по-скръбен или по-необикновен от младия Пол, но сигурно и като малък бе приличал на патриарх. Нямаше петдесет години, но всички го смятаха за много по-възрастен. Хъмфри се бе запознал с него преди години по време на едно служебно пътуване до Америка и оттогава двамата се бяха сближили повече, отколкото е обичайно за хора на средна възраст. Хъмфри изпитваше уважение към него, чувство, което Лурия честичко предизвикваше у хората; и колкото и да бе изненадващо, той му отвръщаше със същото уважение, макар че рядко се отнасяше така към някого и обикновено прикриваше чувствата си под маската на изискана любезност.

Жизненият път на Лурия се възприемаше като забележителен пример: баща му и майка му бяха родени в Галиция; Алек, най-големият син, беше роден в Бруклин; семейството живеело в крайна, бедност; през деня бащата подвързвал и подшивал книги, а вечер изучавал Талмуда; синът бил интелигентен, за него се правели всякакви жертви; воля и способности се съчетавали с лекота; постигнал най-високи научни успехи. Станал психиатър, но същата онази сила, която го превърнала в патриархална фигура, го накарала да смени професията си. Идеите на психиатрията не били правилни; той трябвало да направи психологията достойна за уважение, за да я възприемат почтените хора — като него. Така от психиатър станал психолог, при това неортодоксален. Репутацията му била достатъчно солидна, за да му осигури много рано професорско място в един от водещите университети. Много рано станал признат капацитет в своята област, но бил обречен на самота заради непоквареното си обективно мислене. Но колкото и обективно и непокварено да бе мисленето му, той — за голямо удоволствие на Хъмфри, заел в случая ролята на страничен наблюдател — не беше чужд на светските съблазни. Беше се женил два пъти, и двата пъти за християнки, и двете — богати. Трупаше пари. Обичаше лукса. Едва ли имаше други учени, макар и големи капацитети, които биха сметнали, че е разумно да прекарат лятната ваканция на площад „Итън“ в нает под наем апартамент на два етажа. Той имаше много по-голяма слабост от Хъмфри към прелестите на beau monde.

Беше любознателен, но в същото време песимистично настроен. Гледаше мрачно на човешката природа. В действителност се тревожеше за собствената си страна и за Англия, към която хранеше сантиментални чувства. Правеше преценки, повечето от които бяха мрачни. Сравнително често тези преценки се оказваха верни, но понякога бяха погрешни. И в единия, и в другия случай те, изглежда, му доставяха еднакво удоволствие и той избухваше в странен крякащ и неприятен смях.

Въпреки мрачния реализъм на Лурия, а може би тъкмо заради него, на Хъмфри му беше приятна неговата компания през тези горещи дни. Хъмфри очакваше с нетърпение техните редовни срещи в събота вечер. Жалко, че лейди Ашбрук се бе настроила срещу Лурия. Той би изпитал духовна наслада от такава среща с миналото. С патриархалния си вид, характер и начин на изразяване Лурия си оставаше уязвим и се огорчаваше от нейното отношение, което не само изглеждаше презрително, но си беше точно такова.

На другия ден следобед, в събота, 10 юли, Хъмфри се разхождаше сам пред градината. Когато махна с ръка и се усмихна на лейди Ашбрук, поздравът му беше приет по друг начин. До пейката стоеше прав нейният внук. Хъмфри вече беше разбрал от Кейт, че той е пристигнал и че Сузан го е видяла. Като забеляза Хъмфри, Лузби се запъти към него по тревата с лека спортна походка.

— Елате — каза той със сияещо от радост лице, сякаш този ден се беше случило нещо особено хубаво. — Настояват за вашето присъствие.

Беше младеж с приятна външност, за която чужденците смятат, че е типично английска, макар че в Англия рядко се среща. Имаше мека, лъскава руса коса, която обаче на двадесет и девет години — младежът беше връстник на Пол Мейсън — започваше да оредява. Имаше красиви очи, много големи, тъмносини, а не воднисти. Имаше хубава кожа със здрав тен. Хората разправяха, че си имал всичко. Както беше отбелязала Кейт, той бе обграден с много любов. И мъже, и жени търсеха неговата компания. Приемаше всичко това с добродушие, а може би и с удоволствие. Обичаше да проявява грижи към другите и да прави дребни услуги. Като тръгнаха към баба му, той заговори:

— Тя се държи твърдо.

— Какво мислите за душевното й състояние?

— А вие какво мислите? — Лузби веднага усети, че има нещо неизречено.

— Малко хора имат такова самообладание. Но колко ли й струва това?

— Има една стара немска военна поговорка — каза тихо Лузби. — Не е важно какво изпитваш; важно е как се държиш.

Лузби беше военен, капитан в стрелковия полк, където служеха мъжете от неговото семейство. Беше изпратен в Западна Германия със специална задача; може би там беше научил тази жестока мъдрост.

— Предполагам, че сте дошли специално заради нея? — Хъмфри също говореше тихо, защото наближаваха пейката.

— Нали трябваше да я видя.

Като стигнаха при лейди Ашбрук, лицето му стана безоблачно и лъчезарно, гласът му — жизнерадостен.

— Плених го и го доведох — обяви той.

— О, Хъмфри, много хубаво, че дойдохте — каза лейди Ашбрук със същия тон, с който го бе посрещнала във вторник вечерта.

— Сигурно ви е много по-приятно, когато Лузби е тук.

— Драго ми е, когато съм в компанията на сравнително цивилизовани хора. — Въпреки саркастичната усмивка, тонът й беше гальовен. Но за да не се покаже прекалено любвеобилна, тя рязко попита: — Кажете ми, на мен ли така ми се струва или наистина е много горещо?

— Бабо! Много горещо е меко казано. Мисля, че трябва да ви заведа вкъщи…

— Миличък, може би искаш да кажеш, че ти трябва да се прибереш вкъщи. А аз мисля, че можем да потърпим още малко. Нали знаеш, че и без това не виждам много слънце.

Думите бяха изречени съвсем небрежно. Но може би тя намекваше, че не й остава още много време да се радва на слънцето. Думите на Лузби прозвучаха също така небрежно:

— Имайте милост, бабо. Не мисля за вас, а за себе си. В края на краищата не съм толкова издръжлив, колкото сте вие.

И наистина нежната бяла кожа на челото и на бузите му пламтеше. Беше само по риза и памучни панталони; сигурно щеше да се наложи някое момиче — може би Сузан — да го маже с крем тази вечер.

— След малко. След малко ще тръгнем, миличък. — Лейди Ашбрук нямаше да отстъпи. Държеше се като разглезена и капризна красавица. Хъмфри забеляза, че между двамата — старата дама, свикнала да бъде ухажвана, и галения младеж — съществува нещо, което много напомня за флирт. Лузби умееше да се оправя с нея много по-добре от всеки друг. От разговора се разбра, че той й е донесъл цветя и каса шампанско. На другия ден рано вечерта щеше да покани гости на бридж. Хъмфри бе сред поканените. Шампанското щеше да влезе в работа. А тази вечер, преди да си легне, тя трябваше непременно да изпие половин бутилка.

Лузби излъчваше искрена обич като безгрижно дете. Хъмфри не се съмняваше, че обичта му е искрена. Но дали не изпитваше и любов към баба си? Може би в тази любов имаше и елемент на корист. Той беше единственият роднина, на когото тя държеше. Иначе на кого щеше да остави парите си? Лузби може би искаше да се подсигури. Лекомислените хора често умеят да се грижат по-добре за себе си, отколкото пресметливите. Но все пак е много трудно човек да се преструва до такава степен.

С едно нещо обаче той не се съгласи. Тази вечер тя искаше внукът й да остане при нея, докато си легне.

— Ще остана до седем часа. След това наистина трябва да изляза.

— Толкова рано?

— Много съжалявам, мила бабо. Ако можех, все щях да се измъкна някак.

— Измъкни се. Ти умееш да намираш извинения. Бива си те.

Лузби се засмя весело и без свян.

— Страхувам се, че този път не може. Имам среща. Уговорена преди седмици.

— Предполагам, че става дума за рандеву — каза тя.

— Човек може всичко да предполага — отговори той. — А през вашата бурна младост за рандевута ли говорехте?

— Не говорехме толкова, колкото твоите приятели — каза лейди Ашбрук. — Смятахме, че така нещата се обезценяват.

— А ние си говорим за това, че спим заедно. На висок глас. Тайни нямаме. Но ако някой намисли да се жени, започваме да шепнем. Защото е срамно. И затова се пази в най-дълбока тайна.

— Ти да не си намислил да се жениш? — Гласът й прозвуча укорително, уплашено, може би ревниво.

— Мила бабо, щом се случи, веднага ще ви кажа.

Размяната на реплики продължи. Въпреки цялото си желание да й угоди, той беше упорит като нея и колкото и да го дразнеше, принуждаваше и придумваше, тя не можа да го накара да остане с нея цялата вечер. Лейди Ашбрук не приложи само едно средство, което според Хъмфри щеше да подействува — обезоръжаващата сила на съчувствието. Нито веднъж не го използува. Дори не намекна, че докато е в такова състояние, й се иска някой, когото обича, да бъде при нея.

По-късно същия ден Хъмфри тръгна за обичайната съботна среща с Алек Лурия. Срещаха се в една кръчма, която жителите на тази част от „Белгрейвия“ считаха за свое квартално заведение. В кръчмата, разположена на улицата, която водеше от площад „Итън“ към Бъкингам Палас Роуд, нямаше нищо особено. Лурия харесваше това място и обичаше да обяснява как англичаните умеят да си създават удобства: в нито една страна, където бил живял, нямало кръчма, равна на тази. Тя представляваше голяма тиха зала с три уютни сепарета; столовете и канапетата бяха тапицирани с кожа; атмосферата предразполагаше към отмора и спокойствие. В шест часа тази вечер в кръчмата се бяха разположили около двадесет души, а, може би и повече; почти всички живееха наблизо и се бяха отбили да пийнат нещо преди вечеря.

Беше най-спокойният час. Както обикновено в събота вечер, Хъмфри и Лурия се настаниха в най-отдалечения ъгъл и протегнаха крака под масата, върху която стояха халби с бира. Макар че имаше слабост към английските кръчми, Лурия нямаше слабост към английската бира, но се примиряваше с нея като част от обичайния ритуал.

Разговаряха тихо, но в същото време оживено. Хъмфри искаше да получи някаква точна информация за Том Търкил. Загрижеността на Кейт за дъщерята на Търкил свързваше Кейт и Хъмфри по някакъв начин, даваше им възможност да общуват и в същото време да запазят мълчание по отношение на собствените си чувства. Затова Хъмфри бе прибягнал към помощта на Лурия, който имаше повече познати в Лондон, отколкото самите англичани, и освен това, за разлика от Хъмфри, имаше опит във финансовите сделки. Лурия беше направил старателни проучвания и не криеше, че това му е доставило удоволствие. Имаше много добра способност да тълкува нещата и сега точно това правеше. Смяташе, че във всички покупки и продажби на компаниите, във всички игри на борсата има нещо тъмно и неясно. Допускаше, че Търкил е действувал законно и вероятно почтено. Може би не е проявил достатъчно дискретност, особено като се има предвид лицемерното недоверие, с което англичаните се отнасят към всеки, който трупа пари. Освен към самите себе си, когато забогатяват от масови уволнения и стачки, каза Лурия с меланхоличен и язвителен поглед. Търкил очевидно си е спечелил много политически врагове както сред консерваторите, което е съвсем естествено, така и в лявото крило на собствената си партия, което също така е съвсем естествено. Освен това той, изглежда, си е спечелил и необикновено голям брой лични врагове.

— Но вие нали го познавате?

— Съвсем бегло — отговори Хъмфри.

— Все пак би трябвало интуитивно да усещате някои неща. — Лурия сякаш обсъждаше този въпрос с някакво сдържано задоволство.

— Има здравомислещи хора, които са склонни да подозират този човек — отбеляза Хъмфри. Но не спомена името на Кейт. Лурия му беше приятел, и то доверен; но Хъмфри не обичаше да споделя с никого нищо, докато не осигури шансовете си за успех. Беше суеверен човек.

Търкил им осигуряваше хубава, безопасна, приятелска тема за разговор. И двамата се бяха отпуснали. Лурия галантно отказа да пие повече, но Хъмфри си поръча втора халба бира. Скоро след това покоят им бе нарушен.

През вратата, която се намираше в другия край на кръчмата, се чуха възбудени викове и врява, примесени с шумно пеене. В кръчмата нахлу тълпа. Крясъците и пеенето се усилиха толкова много, че Хъмфри се обърна. Помещението се изпълни с хора и шум. Трудно се различаваха отделни лица. Може би вътре имаше тридесет или четиридесет души, а от вратата напираха други. Доколкото Хъмфри успя да види, докато се опитваше да избърше очите си, всички бяха млади. Един-двама изглеждаха двадесетгодишни. Други бяха още по-млади — шестнайсет-, седемнадесетгодишни. С бради, с дълги рошави коси, придружени от момичета, увиснали на раменете им. Пеенето звучеше монотонно, сякаш нямаше нищо общо с човешка реч. Хъмфри не можа да разбере нито дума.

След това изведнъж разбра. Пеенето му напомни за безсмисленото скандиране на тълпа футболни запалянковци. Беше в разгара на лятото. Младежите вероятно бяха дошли от спирката на метро „Виктория“, отдалечено на около един километър оттук. Някои от тях носеха якета е надпис „Ние сме шампионите“. Тълпата се връщаше от еднодневен крикет-мач, състоял се точно днес. Много от младежите се бяха напили от яд. Събориха чаши от бара. Двама се втурнаха, изкрещяха на бармана, удариха го по лицето, сграбчиха бутилки с уиски и започнаха да им чупят гърлата. Други се спуснаха към масите, взеха да псуват всички наоколо и да пресушават чашите. Някакъв възрастен мъж оказа съпротива. Чуха се груби викове: „Разкарай се“, „Така му се пада“, „Виж му сметката“. Шапката му беше на стола до него. Един от тълпата, малко по-възрастен от останалите, я сграбчи, нахлупи я на главата си и заподскача. Възрастният мъж се изправи. Блъснаха го обратно на мястото му и изляха бира върху главата и раменете му.

Другите посетители стояха вцепенени, зашеметени, неподвижни. Сякаш не забелязваха какво става около тях.

Най-сетне Хъмфри се опомни и извика на бармана:

— Джералд Роуд, бързо.

На Джералд Роуд се намираше най-близкият полицейски участък. Макар че не знаеше какво означават тези думи, тълпата изпадаше в ярост при всеки опит за намеса, дори при най-малкия признак на живот. Барманът, с разкървавено лице, се измъкна назад. Около половин дузина разбеснели се младежи се скупчиха около масата на Хъмфри. Двамата с Алек Лурия бяха здрави мъже, но при това разпределение на силите нямаше смисъл да се опитват да се бият. На времето Хъмфри се беше разправял с войници, но сега случаят беше съвсем различен. Той се опита да изкрещи по военному:

— Разпръснете се. Всички ще загазите. Сядайте.

Последваха яростни викове: „Виж му сметката!“, „Ще ви видим сметката“.

И Лурия беше скочил на крака.

— Всички ще имате неприятности — извика той с мощен бас. — Съветвам ви да се усмирите.

— Копеле гадно. — Тези думи бяха изречени от кореняк-лондончанин. Повечето от бандата бяха северняци, но по пътя си бяха привлекли и местни хора.

Хъмфри призова посетителите на кръчмата за помощ, но никой не направи нищо. В този момент пред вратата настъпи оживление. „Гадни свини.“ Влязоха двама полицаи в летни униформи. Не бяха дошли заради обаждането на бармана. Както стана известно по-късно, някакъв минувач видял бандата, която крещяла и се носела по улицата, и предупредил една полицейска кола.

Някои от младежите започнаха да се измъкват, но страстите все още бяха разгорещени. Нахвърлиха се върху полицаите. Едро момче заплаши единия от тях със счупена бутилка. Пристигнаха още полицейски коли. Бандата се опита да се разпръсне. Като преобръщаха маси, чупеха чаши и разбиваха с крака стъклата, младежите изчезнаха в елегантните улици. Полицейските коли потеглиха след тях. Когато се върнаха на тихата си маса, Хъмфри отбеляза, че не се случва често полицията да преследва някого по площад „Итън“.

— Аз бях потресен — каза Алек Лурия.

— Много неочаквано за тази част на Лондон. — Хъмфри даде знак на бармана да почисти масата. Чашата му беше счупена и той поиска нова бира.

— Мисля, че можем да си вървим.

— Не, още не — отговори Хъмфри, сякаш случилото се подтикваше към невъзмутимо спокойствие. — Много неочаквано, и то след един крикет-мач. Не ми се вярва друг път такова нещо да се е случвало тук.

— Много се изплаших. — За разлика от обикновено, сега Лурия беше по-откровен от приятеля си.

— Аз също. — Хъмфри бе видял, че Лурия не е страхливец: по-добре беше и той да говори откровено.

— Не бива да се заблуждаваме — започна да разсъждава Лурия.

Хъмфри каза:

— Странно беше това чувство на пълно безсилие. Поне за мен. Много по-силно, отколкото когато се хвърляш в атака (той имаше предвид военна атака). Тогава поне знаеш какво се изисква от теб.

— Страшното беше — продължи да разсъждава Лурия, — че никой не се помръдна — всички тези мъже просто си седяха. Това е страшното. В нашия град, в „Ривърсайд Драйв“ — напълно приличен квартал, се подвизаваше една банда, която насече на парчета едно момиче на тротоара, докато почтените граждани гледаха през прозорците. И никой не си мръдна пръста. И тук стана нещо подобно. Пак ви повтарям, хората са загубили способността си да чувствуват.

— Не искат да се замесват, страхуват се — каза Хъмфри.

— Когато се страхуват, хората престават да чувствуват, нали? Не е ли така по време на война?

Въпреки достопочтената си външност, Лурия беше твърде млад и не бе участвувал във войната срещу Хитлер. Смяташе, че това е много сериозен пропуск за един психолог; бе склонен да мисли, че то се отнася за всяка човешка дейност, която не е изпробвал. Но Хъмфри обичаше да обяснява, че ако си вътре в нещата, всяка дейност вълнува много по-малко, отколкото може да си представи страничният наблюдател.

— Грозно се получи тази вечер. — Лурия беше сериозно загрижен. Понякога думите му звучаха наставнически, но сега не беше така. — Навярно често сте си мислили — сигурен съм в това, защото и аз съм си мислил същото, — че между нас и тази сган няма кой знае каква разлика. — Той се огледа, сякаш бандата беше все още там. — Ние продължаваме да се заблуждаваме, това исках да ви кажа преди малко. Особено когато живеем в хубав, красив, закътан свят. Знаете ли, цивилизацията е страхотно неустойчива. Какво ни дели от ужасите? Само едно лустро, не мислите ли така?

Хъмфри кимна.

— Това се отнася и за двама ни. И за всички като нас. По какво се различаваме от животните? Хората не са прекрасни, нали?

Хъмфри отново кимна. Според нормите на съвременния живот случилото се беше най-обикновен инцидент, но думите на Лурия се разпространиха по някакъв начин сред техния приятелски кръг и се възприеха отчасти като модни фрази, отчасти като шега, зад която се криеше сериозно отношение.

Бяха стояли достатъчно дълго в кръчмата, за да се убедят, че всичко е нормално. Тръгнаха по площад „Итън“ към апартамента на Лурия. И за да си докажат, че всичко е нормално, Лурия даде допълнителни сведения на Хъмфри за финансовите сделки на Том Търкил.