Чарлс Пърси Сноу
Лустро (35)

XXXV

Хъмфри седеше в кабинета на Франк Брайърс в Скотланд Ярд и го чакаше да се върне. Това беше най-новото здание на Скотланд Ярд — административна сграда на Виктория Стрийт. По нищо не се различава от останалите административни сгради, нищо особено живописно, помисли си Хъмфри, навлязъл вече в онази възраст, когато всяка промяна предизвиква недоволство; няма нищо общо с хубавото старо здание на Ембанкмънт, което все още наричаха съвсем в английски стил Ню Скотланд Ярд. Хъмфри застана до прозореца. Кабинетът беше на последния (четиринадесетия) етаж; в жилищна кооперация щеше да се смята за евтина надстройка. Долу осветената Виктория Стрийт се виеше като змия. Хъмфри, който отново изпита недоволство, си помисли, че и улицата не се отличава по нищо от всяка друга улица в който и да е голям град по света. От прозореца успя да зърне Биг Бен — тази гледка изглеждаше доста по-привлекателна. Наближаваше девет часът вечерта, но Брайърс и колегите му работеха до късно. Отвъд реката сред облаците трепкаха като рояци огненочервеникавите светлини на Лондон. Всички градове си имат нощно осветление, но на Хъмфри му се струваше, че лондонските светлини са все в червения край на спектъра.

Отвън се чуха бързи стъпки. Брайърс влезе с думите:

— Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Добре ли мина?

Брайърс бе обяснил на началниците си какво смята да прави. Той владееше изкуството на тактиката. Искаше да се застрахова, в случай че се провали; а ако успееше, началниците му щяха да си мислят, че и те имат дял в успеха.

— Много добре. — Брайърс беше категоричен, весел, готов за действие.

Хъмфри не искаше пръв да заговори. Брайърс вероятно го бе повикал, за да му съобщи програмата за действие. А след разговора предишната седмица Хъмфри всъщност знаеше каква е тя. Сега, когато целият план бе разработен, той не можеше да бъде полезен повече, макар че и преди това не беше особено полезен.

Като любезен гостенин Хъмфри каза:

— Имате великолепен кабинет!

Той виждаше за първи път този кабинет. Според официалния лондонски стандарт беше разкошен и бе предназначен за служител с висок ранг — килим, канапе и кресла, удобни за неофициални срещи, дълга маса със столове с твърди облегалки, удобни за официални срещи, бар за напитки, отделна тоалетна.

— Не отговаря на ранга ми — каза Брайърс, като издаде напред долната си устна. — Май ви казах, че моят предшественик е на гости у Нейно Величество. — Черен хумор на професионална тема; ставаше въпрос за затвора. — Въпреки всичко може би скоро ще се изкача едно стъпало по-високо. Поне така подразбрах. Освен ако не си лепна някое петно.

Брайърс гледаше спокойно и трезво на кариерата си. И също така спокойно и трезво заговори за следствието. Имал съвещание с момчетата. Време било да се покажат уравновесени, без да изпадат в прекален оптимизъм или песимизъм. Недоволството сред обществеността не стихвало. Някои вестници изобщо не ги оставяли на мира. Също и някои членове на парламента. Една шепа консерватори, които говорели за ред и законност, и няколко души от левите крила на разни партии, които твърдели, че полицията се застъпвала за висшите класи (намек за Лузби, без да се споменава името му).

— Господ да ни е на помощ — рече Брайърс. Тази вечер той за първи път се показа озлобен към тези политици. Но бързо се овладя и добави: — Това няма значение. И понеже в други отношения сме квит, може би няма да е зле да открием част от картите си.

— Наистина ли сме квит? — Хъмфри си помисли, че старата му работа с всичките й възможни неудобства имаше едно преимущество — никой не знаеше с какво точно се занимават той и колегите му. Докато ходеше на работа, името му нито веднъж не бе споменато в печата или в камарата на общините.

Брайърс каза, че уликите, с които разполагат, не са достатъчни, за да се докаже обвинението срещу доктора. Всичките му сътрудници били съгласни с това. А също и началниците на долния етаж. Той посочи към пода така, сякаш бе сбъркал посоката, тъй като говореше за високопоставени лица. Освен това всички били съгласни, че няма сериозна надежда да открият нови улики. Възможно било да научат допълнителни подробности за сметката на лейди Ашбрук в Ню Йорк. Но от това нямало да има никаква полза. Можело и случайно да се натъкнат на нещо. Понякога се случвало, но нямало смисъл да се разчита на това. Оставал един-единствен начин. Трябвало направо да атакуват Периман.

Не можели да го обвинят, но той можел да им помогне в разследването, без да иска. Брайърс използува този лицемерен израз с усмивка. Като млад често бе чувал Хъмфри да разправя, че в съвременния английски език думите не трябва да се приемат в техния буквален смисъл.

— Както знаете, понякога ни оказват голямо съдействие — продължи той с язвителна усмивка. И добави: — Нали разбирате, че това е единственият начин?

— Така изглежда.

— Сега ние знаем много повече, отколкото той предполага. Можем хубавичко да го притиснем. Вероятно това ще отнеме известно време. Но друг начин няма.

— Сигурно.

Брайърс говореше като криминален инспектор, отдаден изцяло на работата си, но в същото време проявяваше разбиране към приятеля си. Знаеше, че Хъмфри все още има известни възражения. Брайърс не искаше да настоява за категоричното му мнение. По-добре беше да изчака. Хъмфри разбираше. Но също така започваше да разбира защо Брайърс бе пожелал да се види с него тази вечер.

— Един въпрос остава неизяснен — каза Брайърс. — Кога? Кога да започнем? Не е нужно да ви казвам — продължи той с нападателна заядлива усмивка, — че по този въпрос има различни мнения. Искам да кажа, сред момчетата. Сега или по-късно: ето къде е въпросът. Някои от тях искат да изчакаме, докато изскочи нещо. Казват, че шансът е минимален, но си струвало да се изчака. Старият Лен Бейл мълчаливо ги подкрепя. Понякога се държи като стара госпожица. Не винаги, разбира се. — Брайърс като че ли тайно се забавляваше, но Хъмфри не разбра защо. — Други обаче са готови да действуват направо. Изтъкват аргумента, че ще го хванем неподготвен. Той сигурно си мисли, че се е измъкнал здрав и читав и че ние изобщо не се сещаме за него. Няма как да знае какво сме открили. Дори не знае, че сме се занимавали с Лузби и с онова момиче. А ние знаем, че Лузби не е поддържал връзка с Периман. Смятаме, че никога не са били свързани. Но независимо от всичко Лузби и жена му сега мислят само за собствената си безценна кожа. А жена му и без това за друго не може да мисли.

Брайърс каза какво впечатление му е направила Сузан. След това продължи да развива тезата си.

— Доводът против, против това да действуваме веднага, е ясен. Ако направим нещо необмислено и прибързано, той ще бъде нащрек за следващия път. Сега, като имаме предимство, би следвало да знаем как да го притиснем. Ако оплескаме работата, губим предимството.

В атмосферата не се чувствуваше никакво напрежение. Това бе доказателство, че приятелството, старото приятелство е напълно възстановено. Но Хъмфри, който сякаш се забавляваше като страничен наблюдател, знаеше, че това означава и нещо друго. На него му бе възложена определена роля. Брайърс имаше нужда от човек извън служебната машина, който няма какво да печели и пред когото може да изказва доводите и съмненията си. Навремето Хъмфри бе виждал мъже, изправени пред необходимостта да действуват. За да вземат решение им беше нужен слушател, който няма да ги увещава или разколебава. Точно такава роля изпълняват тайнствените фаворити, на които някои министър-председатели разчитат. По правило те са неизвестни личности. В държавните учреждения ги наричат висшестоящи резонатори.

— Е, вие на чия страна сте? — безизразно попита Хъмфри.

— Нужно ли е да питате?

Хъмфри леко се усмихна.

— Мисля, че не. Ще действуваме направо. Разбира се, риск има. Но доводите са по-силни. И това решава нещата.

Брайърс заговори като човек, който обмисля решението си, макар че то бе взето още преди няколко дни. Но зададе един въпрос:

— Впрочем какви са според вас шансовете? Искам да кажа, смятате ли, че той ще се поддаде?

Хъмфри бе сигурен, че отговорът му няма да промени нищо. Затова можеше да си позволи да направи някои отвлечени разсъждения. Според него и двамата знаели от опит, че някои човешки реакции могат да се предвидят. Но има две, които не могат — Хъмфри поне не познаваше човек, който е способен да ги предскаже. Първо, това е вродената смелост. Никой не е в състояние да я предугади. Второто, което няма нищо общо с първото, е съпротивата срещу натиск. За нищо на света не би се обзаложил, че може да предскаже какви ще бъдат реакциите в тези два случая. Може да се каже, че човек като младата Сузан например, външно отстъпчив и податлив, но вътрешно гъвкав и устойчив, ще издържи на всякакви разпити. А твърдите, но по-крехки натури, няма да устоят. Може би докторът е такъв.

— Както ви казах, не бих се обзаложил за такова нещо. Но все пак мисля, че шанс има.

— Това ми стига. — Брайърс го бе изслушал с приятелско внимание и нищо повече. След това поднови спокойните си трезви разсъждения.

— Казах на момчетата, разбира се, че трябва да са готови за неуспех. Нямаме кой знае за какво да се хванем. Може и да се провалим. Припомних им колко пъти сме били сигурни в успеха, а човекът ще ни се присмее и ще си отиде свободен като птичка.

Брайърс продължи да разказва как е предупредил хората си да не хранят излишни надежди. Хъмфри не се съмняваше, че тези предупреждения са прозвучали като заповед. Брайърс мислеше трезво. И той беше преживял провали. Но въпреки това сега предупреждаваше преди всичко себе си, а не другите. Хъмфри, който се бе замислил за привичките на министър-председателите, сега си припомни още нещо. Припомни си как преди военните операции в пустинята Чърчил тържествено бе предупреждавал народа, че в една война няма нищо сигурно и че никой не може да обещае победа. Бедата бе, че никой не повярва в това, защото той самият не си вярваше. Сами по себе си думите му бяха разумни, но тонът му не беше такъв. Брайърс вероятно бе предупредил колегите си какви професионални предпазни мерки трябва да вземат, но те сигурно са усетили неговата увереност; и са били прави.