Чарлс Пърси Сноу
Лустро (20)

XX

След гостуването у семейство Периман Хъмфри не покани Кейт на вечеря. Тя искаше да остане сама за известно време, макар че никой от двамата не бе споменавал за това. Когато я срещнеше — случайно, а не нарочно, — забързана по улицата, тя беше весела и нежна, сякаш не му позволяваше да забрави изказаната от него банална мисъл: животът продължава да тече.

Нямаше как да не забележат, че животът продължава да тече както за другите, така и за полицията. Хъмфри често срещаше полицейски инспектори, които познаваше по лице — ходеха по ризи и с памучни панталони, а някои от тях имаха съвсем момчешки вид с дългите си неподстригани коси. Една съботна вечер двама от тях влязоха в кварталната кръчма и той ги покани да пийнат нещо с него и с Алек Лурия. Те с готовност взеха да разказват за разпитите, които водеха. Приятно им беше да говорят за службата си. Хъмфри си помисли, че са по-приказливи в сравнение с неговите подчинени едно време, но всъщност те не казаха нищо съществено.

Лурия започна една от своите любезни, търпеливи професионални беседи. Проявяваше дискретност — въпроси, свързани със следствието бяха недопустими, — но го подтикваше професионално любопитство, искаше да научи нещо за живота на полицейските инспектори: защо са избрали тази работа, кое ги привлича в нея. Те красноречиво се оплакваха, че трябва да бъдат дежурни в събота вечер. И двамата живеели в крайни квартали, на километри далеч. Щяло да стане много късно, докато се върнат у дома. Щели да се приберат уморени. А това се отразявало зле на семейния им живот. Полицейски несгоди. Но още по-зле били униформените служители. Оплакаха се от ниските заплати. Но за работата си говореха с увлечение. Лурия продължи настоятелно да ги разпитва къде се крие истинското професионално удовлетворение.

След като си отидоха, той каза на Хъмфри, че тези хора сигурно получават някакво удовлетворение, защото в сравнение с другите изглеждат по-доволни или поне по-жизнени. Хъмфри отговори, че много хора, които надничат в личния живот на околните, получават някакво удовлетворение. Като кимна с едрата си внушителна глава, Лурия отговори много по-сериозно и нравоучително, отколкото бе необходимо: както казвали французите, хората обичат да им мирише на човек.

— Забелязахте ли, че не казаха нищо за шефа си? — продължи Лурия. — А всички знаят, че се познавате. — И добави: — Но не знаят, че аз го познавам. Веднъж или два пъти чух някои от тях да приказват за него. Повечето го одобряват. Съсипва ги от работа, но на тях им е приятно, че ги ръководи здрава ръка.

— Повечето ли?

— Чух и приказки зад гърба му. От някой, който сигурно се е издигнал по-високо от другите. Съвсем млад. Мургав. Много изискан и шлифован за полицай.

Не му разбрах името.

В първия момент Хъмфри помисли, че става дума за Фламсън и го описа. Лурия поклати глава.

— Не, не е той.

Лурия не можеше много добре да различава английските говори, но според него човекът бил кореняк-лондончанин.

Сигурно е Шинглър, не се сдържа Хъмфри. Шинглър беше любимият избраник на Брайърс, човекът, който се издигаше в отдела.

— Този любим избраник няма много добро мнение за шефа си. Той е неблагодарен, коварен и потаен. Каза, че Брайърс не бил истински полицай. Но умеел да се докарва. Издигнал се благодарение на работата на другите и след това обрал лаврите.

Хъмфри изруга.

— Вие знаете ли, че този негодник е издигнат от Франк Брайърс? Цялата си кариера дължи на Франк Брайърс. — Хъмфри продължи гневно да говори: — А Брайърс действително цени таланта, таланта на подчинените си и на всички останали. Навремето сам, без ничия подкрепа, ходеше да чука от врата на врата, а след това помагаше на такива неудачници като него.

— Ако бях на неговото място, не бих изпускал от очи този млад човек. Може да направи някоя беля.

— Негодник.

Лурия се усмихна меланхолично и подигравателно.

— Вие обикновено не се дразните от човешките слабости. Защо сега така се подразнихте? Има една стара приказка: „Защо ме мрази толкова много? Никога не съм му направил нищо добро.“ — Лурия се замисли. — Когато за първи път чух това, то ми прозвуча невероятно цинично. Мислех, че животът не може да бъде толкова жесток. Но в народните умотворения понякога има мъдрост. Тази приказка сигурно се е родила сред старите руски евреи. Сигурно моят народ я е създал, не мислите ли така? Не може да е руска.

Колкото повече остаряваше, толкова по-често Лурия говореше за „своя народ“, сякаш бе поел отговорността за него.

Хъмфри си мислеше дали един ден ще може да попита Брайърс смята ли, че Шинглър е образец на лоялност. Да зададеш такъв въпрос е деликатна работа; сега той не можеше да стори подобно нещо. Тяхната взаимна откровеност можеше да се приеме само с известни уговорки. Хъмфри не се изненада, като чу, че полицията продължава методично да разпитва негови познати. Полицейските групи не бяха преустановили обиколките си из покрайнините на „Пимлико“; освен това посещаваха многократно и много други по-високопоставени хора. Пол Мейсън отново бе разпитан, Кейт бе извикана да уточни някои свои сведения, отнасящи се до Сузан и Лузби. Колкото и странно да изглеждаше, Монти Лефрой също бе посетен, но той считаше, че това е в реда на нещата. Мисис Бърбридж бе повикана да потвърди алибито на Хъмфри. Същото трябваше да направи и Стела Армстронг за Томас Търкил. А Сузан Търкил, както съобщи Кейт по телефона, била неофициално разпитвана от инспектор Бейл в дома й, и то не веднъж, а два пъти, всеки път в продължение на около пет часа. За самия Брайърс се говореше, че прекарал дълго време с Лузби и няколко негови колеги — офицери.

Полицията усилено действуваше, но Брайърс няколко пъти се отби при Хъмфри — говореше приятелски и откровено, осведомяваше го за болестта на жена си, гледаше го открито с прекрасните си очи и не отваряше дума за разпитите. Такова поведение не можеше да се обясни дори с професионална предпазливост. Той положително знаеше, че Хъмфри е чул за всичко това. Най-сетне Брайърс намекна нещо, и то по много особен начин. Една сутрин покани Хъмфри в полицейския участък да присъствува на заседание на отдела.

Заседанието приличаше на много други, на които Хъмфри бе присъствувал още в армията, а след това и в старата си служба. Формално погледнато, то не беше по-интересно. От сандъчетата с цветя по прозорците се носеше миризма на мокра пръст. В коридора стоеше един съвсем млад сержант, скроен по модела на съвършения адютант като много други негови колеги, с които Хъмфри бе имал работа: лични секретари на министри и високопоставени държавни служители, щабни капитани — всички те бяха любезни, но по-самоуверени от седналите наоколо генерали, защото не генералите, а адютантите се ползуват с доверието на командуващия. Този млад човек, получил изискано образование, подражаваше като други свои колеги на шефа си, чиито маниери съвсем не му подхождаха. Той въведе Хъмфри в Кабинета, който ухаеше на свежо в тази ранна утрин, макар че броят на шкафовете за папки, на черните дъски и на купчините изписани листове се бе увеличил.

Хъмфри се надяваше, че Брайърс ще каже нещо съществено. Той действително каза нещо, но за Хъмфри то не бе ново. Брайърс умееше да се представя много добре пред публика, знаеше как да повдигне духа на сътрудниците си, които вече бяха изпълнили кабинета му. Размениха се весели закачки. И тук Брайърс не остана назад. Те не бяха в неговия стил, но той умееше да се приспособява към всякакви форми на общуване с колегите си, особено когато това му помагаше да прикрие нещо, което не искаше да каже. Така че Хъмфри не научи нищо ново. Едва към края той произнесе кратка реч, която не се различаваше от ежедневните му напътствия. Не беше нужно да повишава глас, за да го чуят всички в Кабинета.

— Искам да се направи още една светкавична проверка кой е бил наоколо през онази съботна вечер. Знам, че от проверки вече изнемогваме. Но някой все пак е бил навън. Не сме изяснили единствената попаднала ни следа, която ни интересува. А все някой трябва да е видял тази млада жена. Доникъде не сме стигнали още. Искам пълна информация за всички, които са били забелязани между осем вечерта и един сутринта в района на Площада, особено в малките улички и на Екълстън Стрийт. До този момент няма достатъчно сведения. Сякаш се намираме в пустиня. Искам допълнителни сведения. Повечето от тях ще бъдат безполезни. Но ви казах и пак повтарям — те са ми нужни. Не ме интересува дали ще се отнасят до местния свещеник, до Хъмфри Лий, който е пред очите ви (весел смях), или до лорд-канцлера, или до трима бивши министър-председатели, или до… — той изброи имената на двама киноактьори, на един американски дипломат и на един висш духовник, които живееха на площад „Итън“ — или до пожарната команда. Тези сведения са ми нужни. Разполагаме с някакви жалки факти, но може би точно те ще ни изведат на правия път. Сега искам нова мълниеносна проверка. Ще я ръководи инспектор Шинглър. Няма да пропуснем нито един човек, който живее на Площада и около него. Някой все трябва да е видял нещо. Знам, че вече сте били при тези хора и сте им досаждали. Много от тях са стари. Ще се държите учтиво, ако можете (всички послушно се засмяха). Ако не можете, аз ще се застъпя за вас, но при положение че ми донесете мъничко информация.

Хъмфри остана с убеждението, че произнесената реч не се различава от ежедневните тиради на Брайърс. Инспекторите сигурно бяха слушали всичко това седмици наред. Те знаеха за младата жена, за която той спомена. Не бе нужно да им казва нищо повече за нея. Но думите му по странно заобиколен начин бяха предназначени за Хъмфри.

Брайърс освободи сътрудниците си. Когато остана насаме с Хъмфри и със сержанта, той каза:

— Ето това е положението. Как ви се струва?

— Интересно. Много интересно — безизразно отговори Хъмфри.

— А сега и аз трябва да се захващам за работа. До скоро виждане, Хъмфри.

Младият сержант любезно съпроводи Хъмфри до улицата. Странен спектакъл, но чрез него Брайърс ясно показа какво цели, помисли си Хъмфри.

Докато приказваха за проведените полицейски разпити, Хъмфри не чу нито веднъж да се споменава едно име. Пол Мейсън, който остроумно бе описал как поискали от него да изясни някакво противоречие в показанията си (а такова нямало, неговата памет била малко по-точна от техните протоколи, каза той с неприсъщо самохвалство), не бе споменал нито дума за Силия.

Би било абсурдно да се предположи, че някой я подозира в нещо. Никой никога не бе я подозирал в нищо, нито тогава, нито по-късно — не я подозираха и най-заслепените хора, за които дори очевидната истина не е достатъчно правдоподобна. След вечерята у Том Търкил никой от приятелите на Хъмфри не я беше виждал. Както отбеляза Кейт, тя сякаш бе излязла от обращение.

Всъщност Силия се появяваше почти всяка вечер в една малка градинка с изглед към реката срещу площад „Св. Джордж“. Вечер около шест часа излизаше от дома си на Чейн Роу и тръгваше по крайречната улица, а малкият й син подскачаше до нея. Силия направи същото и тази петъчна вечер в деня, в който Хъмфри посети полицейския участък. Хората може би бяха забелязали как една хубава, нежна и стройна млада жена, облечена просто и елегантно в бяло, стиснала в едната си ръка слънчобран, а в другата — ръчичката на малко момченце, търпеливо изчаква да пресече улицата. Имаше голямо движение, потокът от коли, които се изтегляха от града, не секваше. Най-сетне тя преведе момченцето през платното. В градинката то беше в безопасност.

Седнала на една пейка, Силия наблюдаваше с безпощадния поглед на професионален художник статуята на Уилям Хъскисън. Скулпторът беше облечен като римски сенатор — едното му рамо бе голо. Навярно според викторианския вкус или според някой друг вкус това облекло се е считало за най-подходящо. Скулпторът бе загинал под колелата на един от най-старите локомотиви, движещ се с петнадесет километра в час. Точно в неговия стил, безучастно си помисли Силия. Отвори слънчобрана, но не за да се предпази от жегата, а от лъчите на залязващото слънце. Не искаше да подражава на лейди Ашбрук. Старата дама може би щеше да одобри нейния вкус, но Силия не желаеше да прилича на нея. Носеше чадъра, защото той й вършеше работа и си го харесваше. Сама си беше господарка. Даваше си сметка, че сега вече не зависи от никого.

Даваше си сметка за това, но беше тъжна. Не изпитваше огорчение, нито омраза, само тъга. Бе загубила Пол. Не го обвиняваше. Не обвиняваше и себе си. Причината за това бе обективна. Или по-точно причината бе в самата нея. Тя беше човек, който губи. Хората си мислеха, че има всичко. Например красота. Тя не беше красавица, но знаеше, че е с доста приятна външност. И бе сравнително интелигентна. Можеше да бъде забавна в подходяща компания. Още от малка знаеше, че привлича мъжете. Някои от тях й харесваха. И що се отнася до секса, те получаваха от нея всичко, каквото поискаха. Доколкото можеше да прецени, в това отношение тя не беше взискателна — не влагаше страст, нито чувства. Такова отношение имаше и към съпруга си. Обичаше го. Но той я бе оставил. Обичаше Пол. Сега и той я остави.

Тя се загледа в малкия си син, който, коленичил на тревата, внимателно галеше една чайка. Силия обичаше и него, по-силно или по-всеотдайно, отколкото бе обичала някой мъж. И това дете ли щеше да я остави? Разбира се. Иначе би било неестествено. Докато е още дете, ще бъде неин. Но като пораснат, синовете не бива да остават при майките си. Тя не би желала подобно нещо. Във всеки случай беше се примирила, че няма да може да го задържи. Всички я изоставяха — с лекота, почти приятелски; беше неизбежно.

Силия не мислеше за нищо друго освен за себе си. Случилото се с лейди Ашбрук или с познатите й от площад „Ейлстоун“ й изглеждаше незначително, сякаш бе станало много отдавна. Не изпитваше никаква носталгия, не й се натрапваха никакви спомени. Спомняше си само за Пол. Но не с омрази или със страстен копнеж; мислеше за него като за човек, който трябва да е при нея, но го няма. Да, когато я дразнеше, очите му ставаха бляскави, напрегнати, съсредоточени; когато го обземеше любовно желание, носът му побеляваше. В леглото (някак несъответно на характера му) той никога не спираше да говори — пламенно, настоятелно, чак до края.

Пол я бе оставил. Когато Сузан се завъртя около него, на Силия й стана неприятно; но скоро разбра, че Сузан не е постигнала нищо.

Ако не е Сузан, ще е някоя друга, примирително си помисли Силия. Защо не задържах Пол? Защо винаги губя?

Когато всички празнуваха в чест на лейди Ашбрук (никой не бе забравил тази вечер, а някои хора продължаваха да изпитват чувство на вина), тя се опита да сподели нещичко с Хъмфри. Вече знаеше, че Пол й се изплъзва. Не се самосъжаляваше. Не изпитваше съжаление нито към себе си, нито към другите. За нея бе облекчение да поговори с Хъмфри, защото той също не бе способен да съжалява, нито да обвинява. Тя се опита да бъде честна. Но въпреки всичко, когато губи, дори и най-честният човек намира някакво оправдание — за себе си и за другите. С присъщата си трезвост Силия бе казала, че Пол има нужда от любовница. Това бе просто и лесно. Но освен това той искаше и стопанка на дома си, а тя не беше подходяща за тази роля и затова рано или късно щяха да се разделят.

Бе ровила в душата си и бе открила една празнота, която скриваше друга, още по-дълбока празнота. Би могла да се хареса на всички, които Пол щеше да доведе в дома си. На някои може би щеше да се стори странна или разсеяна, но въпреки това щяха да я харесат, защото още от детските си години се харесваше на хората много повече, отколкото сама допускаше това. Вярваше, че някои мъже са влюбени в нея, но вглъбена в себе си, тя не можеше да допусне, че хората я харесват. Въпросът обаче не беше в това, че тя не можеше да се държи с другите така, както Пол искаше. Бедата беше, че не можеше да се отнася така и към самия Пол, а мисълта за това бе като ирония на съдбата.

Той бе способен, търпелив към нея, уверен в себе си. Но колкото и уверен да беше, понякога изпитваше нужда тя да откликне, съвсем простичко, малко да го окуражи, за да почувствува той, че цялото й същество е с него. От време на време, не много често, той имаше нужда от такова нещо, но тя можеше да му предложи само трохички.

Ето къде беше бедата. Така беше и с родителите й: тя се съобразяваше с тях, умееше да се държи добре, но когато те имаха нужда от обикновена любов, получаваха по някоя от нейните трохички. Тя някак си не можеше да повярва или да се престори, че е наясно със себе си. Никога не бе могла да каже, дори и на себе си, какво иска да прави. Още когато беше съвсем млада, щастлива, ухажвана, търсена, приятелите я питаха какво смята да прави. И най-смисленият отговор, който им даваше с тъничък, треперлив глас, бе, че вероятно ще се омъжи за някого. И направи точно това. Съпругът й беше нежен, грижовен и много мил. По-мил от Пол, макар и далеч не толкова деликатен. Тя се опита да му отвърне с нежност и грижовност. Оказа се, че не е достатъчно. Той не се оплака. Просто я остави.

Понякога Силия си мислеше, че ако всички се женеха веднъж за цял живот, тя нямаше да се чувствува толкова несигурна — щеше да си каже: на каквото си постелеш, на това ще легнеш. Нямаше да се ядосва, ако съпругът й ходеше с други жени, защото сама щеше да си бъде виновна за това. И щеше да го понесе. Нямаше да се ядосва, ако Пол ходеше с други жени. И това щеше да понесе.

Но способността й да се самоанализира стигаше дотук. Дори и Пол би се изненадал: макар и на пръв поглед да не бе в характера й, Силия беше ревнива. Тя изпита необикновено силна ревност, когато младата Сузан се опита да й отнеме Пол. Но единствената й реакция беше да се пошегува на дребно. И нищо повече. Не можеше да допусне Пол да види или да чуе какво изпитва тя в действителност. Ако можеше да направи това, нещата вероятно щяха да се обърнат в нейна полза.

Все едно. Нямаше да се отдава на самосъжаление. Човек все някак устоява на всичко. Животът може би носи разочарования, но друг избор няма. Тя загледа сина си, чието внимание бе погълнато от един влекач сред маслено-гладката река. Ето, това поне е някакво успокоение. Силия отново обърна очи към статуята на Хъскисън. Какво нелепо творение. На лицето й сякаш бе изваяна красива, сдържана усмивка, която на много мъже изглеждаше загадъчна. Поне сега в нея нямаше нищо загадъчно. Силия се усмихна на замисъла на скулптора.

Слънцето залязваше. Детето трябваше вече да си ляга. Време бе за вечеря. Тя излезе с момченцето на тротоара. Изминаха няколко крачки. То весело говореше. Силия спря. Трябваше да пресекат и да стъпят на пешеходния остров по средата на платното. Момченцето се затича през улицата. Една кола излезе с голяма скорост иззад спрял до бордюра камион. Силия изпищя. Детето може би не я чу, но видя устремената срещу него кола. То бързо реагира, закова се на място и гуменките му сякаш залепнаха за асфалта. Колата мина край него на една крачка разстояние. Шофьорът заканително размаха юмрук и изкрещя.

На Силия й прилоша. Лицето й пребледня, докато стоеше на пешеходното островче, хванала детето за ръка. Чака дълго и едва когато платното напълно се опразни, пресече.

Като тръгнаха към къщи, момченцето попита:

— Какво има, мамо?

— Нищо особено. Трябва да бъдеш много внимателен, когато пресичаш. Движението е толкова голямо. Главните улици трябва да пресичаш само с мен. Моля те.

Това беше всичко, което каза. Момченцето се усмихна извинително, с разбиране. Това бе всичко. Тя не каза нищо повече.