Чарлс Пърси Сноу
Лустро (43)

XLIII

Освен най-близките сътрудници на Брайърс никой друг не знаеше какво точно е станало с Периман. В печата се появи само едно официално съобщение: доктор Периман, домашният лекар на лейди Ашбрук, който известно време е оказвал съдействие на полицията във връзка с воденото в момента разследване, се е върнал към служебните си задължения. Сред повечето хора, включително и сред онези, които бяха разпитвани, това съобщение предизвика недоумение. Изглежда, полицията бе направила поредния си гаф. Пациентите на Периман взеха да се питат дали да не изпратят протестно писмо до началника на лондонската полиция.

Но Хъмфри откри повече смисъл в тези редове. Нещо се бе объркало, това бе пределно ясно. Жалко за Франк Брайърс, бегло си помисли Хъмфри, все пак сигурно е запазил хладнокръвие. Щом не е успял да сломи Периман, значи не е имал друг избор, освен да го пусне. Хъмфри изпита разочарование и досадно съжаление. Периман се измъкваше. Това беше нечестно, беше предизвикателно, човек оставаше с чувство за неудовлетвореност; след такъв развой на нещата не можеш да въздъхнеш с облекчение. Няма справедливост на тоя свят, нито блаженото успокоение, че някой е получил възмездието, което заслужава. Хъмфри не прикриваше чувствата си. Не ги прикриваше и Кейт. Тя си имаше свое библейско чувство за справедливост, но изпитваше и някакво вътрешно облекчение.

Сега Хъмфри разбра и нещо друго. Бяха му съобщили на коя дата е бил последният разпит. Бе очаквал Брайърс да му се обади. Но той не му се обади. Дните минаваха, без Хъмфри да види или да чуе Брайърс. Сякаш се бе скрил. Хъмфри разбираше. И с него се бе случвало така: продължаваш да изпълняваш задълженията си, правиш се, че работиш както винаги, вършиш всичко делово и компетентно, но се стремиш да избягваш онези, които знаят, че имаш неприятности, особено онези, които добре те познават.

Една седмица след първото съобщение във вестниците се появи още едно. В него се казваше, че документите, които имат отношение към имуществото на покойната лейди Ашбрук, са изпратени на главния прокурор и на данъчните власти.

Тази вечер, още щом Кейт влезе в гостната и запремигва на ярката светлина след тъмнината на улицата, Хъмфри веднага й показа вестника.

— Тази история започна с пари и май ще свърши с пари — каза той и добави: — Франк, изглежда, все пак се опитва да спаси нещичко.

Кейт бе посветена във всичко. И проявяваше много по-малка снизходителност към финансовите машинации, отколкото към всяко друго прегрешение. Сега тя направи гримаса и каза:

— Много жалко, нали?

Но въпреки цялата й вярност и преданост паметта й се оказа къса. Чувствуваше се виновна заради това, но понякога й се струваше, че лейди Ашбрук е била убита преди много години; и други хора бяха споделили същото. Една вечер тя призна това пред Алек Лурия, който се бе върнал в Лондон за коледните празници.

— Не се оплаквайте. Това ви се отрази много добре — каза Лурия с тон, който Хъмфри бе чувал и преди, когато приятелят му говореше с привлекателна жена; Лурия възприемаше строг, бащински тон, но с това нямаше за цел да измами събеседницата си. Кейт хвърли таен поглед на Хъмфри. Но на Лурия му хрумна друга мисъл. — Вие всички сте забравили какви бяхте през лятото.

— Какво сме забравили?

— Нямам предвид точно вас. Нямам предвид горката стара лейди Ашбрук. Тук цареше униние, каквото другаде не съм наблюдавал. Повечето хора, с които разговарях, смятаха, че всичко пропада. Парите нямаха никаква стойност. Всичко вървеше към провал, макар че, изглежда, никой не знаеше какво точно може да означава това.

Хората май наистина се тревожат сериозно за обществените дела, за онова, което не ги засяга пряко, замисли се Хъмфри. Дори и по време на война. Разбира се, Алек Лурия се движеше сред богатите, които може би са се страхували, че няма да останат дълго богати. Да, през лятото можеха да се видят разтревожени хора.

Лурия продължаваше да говори. Негови познати от Уайтхол му признали, че са прекарвали безсънни нощи.

— А и времето не бе никак подходящо — каза Лурия. — Вие в Лондон не бива да имате такова време. Такива горещи нощи и ясни дни. По тези места, когато слънцето се появи, все едно че светлината разкъсва всевечния мрак. И всички започват да се тревожат като побъркани. — Лурия ги изгледа и двамата. — А сега времето е ужасно. Дори според вашите представи. Това са най-мрачните зимни дни, които съм виждал. А всички са много весели. Сигурно в предстоящите две или три години никакво бедствие не ви заплашва. А във вашия свят две-три години са дълъг период.

С весело-тържествен тон Лурия разкри мрачното бъдеще, пред което е изправено западното общество като цяло и по-специално родната му страна. След това премина към по-прозаични теми. Започна да ги занимава с клюки.

Той беше в Лондон от три дни. Разказа им последните новини за някои техни общи познати. Както обикновено, всичко, което им съобщи, по-късно се оказа истина. О, да, Том Търкил щял да си получи възнаграждението — през новата година щял да влезе в правителството. Успял да се наложи. Специални пълномощия, пълна независимост от министерството на финансите. За сметка на това обаче е трябвало да се откаже от нещо. От онази своя симпатична приятелка…

— Стела — каза Кейт.

— Точно така. Тя трябва да се откаже да се занимава с политика.

— Боже мой — избухна Кейт, — та тя го издигна. Пожертвувала е толкова години заради него.

— Мила Кейт, нали знаете какво нещо е политиката — каза Лурия.

— Не искам да имам нищо общо с политиката. Обзалагам се, че онзи подлец изобщо не се е поколебал.

Според Лурия Търкил направил тази отстъпка в полза на лейбъристките депутати — те не се дразнели от това, че двамата със Стела живеели заедно, но не можели да търпят една жена да има толкова голямо влияние.

— Значи този мръсник изобщо не я е защитил — разгневи се Кейт. — Дано това сега й отвори очите. Но сигурно няма. Тя ще му намери оправдание. И ще се остави пак да я използува.

И двамата мъже (Алек Лурия знаеше за брачния живот на Кейт) прецениха, че е най-добре да замълчат. По време на тридневния си престой в Лондон Лурия не само бе ходил по гости, но бе посещавал и кафенетата в камарата на общините и в камарата на лордовете. Това бе станало точно преди разпускането на парламента за коледните празници. В камарата на лордовете Лурия бе срещнал Лузби с няколко негови приятели. Бе дочул, че скоро Лузби ще стане пълноправен член на камарата. Баща му бил в алкохолна кома. Освен това Лурия чул, че Лузби щял да бъде съден за укриване на данъци.

— Ами — поклати глава Хъмфри.

Може би данъчните власти ще му наложат някоя по-големичка глоба; в най-лошия случай това ще бъде всичко. Ако стане така, глобите бързо ще бъдат изплатени от тъста му. Никой няма да научи за финансовото положение на Лузби. Търкил ще се погрижи за това. Някой казал, някой от камарата на лордовете, уточни Лурия, че Лузби точно затова се е оженил за дъщерята на Търкил. Той се изсмя гръмогласно, но този път не се присмиваше на себе си. После рече:

— Във всеки случай сърцето ми няма да трепне от жалост към този младеж. Той ще се измъкне безнаказано. Така разправяше и на приятелите си. Между другото те са симпатични, интелигентни хора. Лузби им обясняваше, че имал някаква дребна неприятност. Така се изрази. Но винаги успявал да се измъкне от дребните неприятности. Или някой друг успявал да го измъкне.

— Не мога да го понасям. Никога не съм могла. Изглежда толкова неуязвим, като че ли не е жив човек. Как се държеше? — попита Кейт.

— Доколкото можах да преценя, блестящо, както винаги. Впусна се да анализира собствената си личност. Каза, че ако паметта му не го лъже, на петнадесет години не бил абсолютно честен. А щом не си абсолютно честен на петнадесет години, няма основание да се очаква, че ще станеш честен на тридесет. И това според него обяснявало всичко.

Хъмфри се видя отново с Алек едва на Коледа. Двамата, останали свободни в пустия град, както едно време през студентските години, отидоха да вечерят. Така се случи, че ден или два преди Коледа Кейт, виновна и почти разплакана, което рядко й се случваше, ядосана на съдбата, на себе си и на Хъмфри, бе казала, че не може да прекара празника с него. За съпруга й този ден бил най-големият празник в годината. Опитала се да го убеди да отиде на гости у приятели, но той я погледнал като дете със сълзи на очите. На връх Коледа Хъмфри нямаше какво да прави, къде да отиде. И тогава по телефона се обади Лурия. С басовия си глас той попита дали Хъмфри случайно няма малко свободно време. Като разбра в какво положение е изпаднал приятелят му, предложи да вечерят заедно в най-хубавия китайски ресторант. Добави, че китайските ресторанти са подходящи за прекарване на коледната вечер.

— Ако бяхте член на моето семейство, нямаше да имате много приятни спомени от коледните празници — каза Лурия.

И така, като двама ексцентрични, самотни ергени, те се заеха с вечерята в китайския ресторант. Независимо дали се чувствуваше самотен, или не, независимо от мъчителните спомени от детството Лурия беше в същото благоприятно разположение на духа, както и преди две седмици в дома на Хъмфри. Той бе донесъл една голяма бутилка с любимото червено вино на Хъмфри. Беше щастлив и искаше Хъмфри също да е щастлив. Без съмнение в живота му настъпваше някаква промяна. Може би му предстоеше да сключи нов брак, но не издаваше тайната си. Навярно бе решил да не споделя нищо, но не можеше да се сдържи да не прави намеци. На Хъмфри не му бе трудно да се досети, че след като нищо не бе излязло със Силия, Лурия бе намерил друго момиче, много по-младо от него, от висшето английско общество. Момичето нямаше пари — Лурия вече беше изпробвал бракове с богати наследнички. Но може би беше от старо благородническо семейство. Вероятно от някоя аристократична фамилия. Може би много хора се отнасят презрително към потеклото, но за Алек Лурия то бе свързано с нещо древно, с един свят, за който той бе мечтал. Хъмфри обичаше приятеля си, но един подигравателен глас му казваше, че Лурия лесно се задоволява в любовта, стига всичко останало да е наред.

— Радвам се, че ми хрумна да дойдем тук — каза Лурия, действувайки сръчно с пръчиците. — На нашата възраст човек няма с кого да разговаря. — Това изказване, направено от човек, който проповядваше философията си в два континента, прозвуча странно; но Лурия говореше така, сякаш срамежливо се изповядваше. След малко, уж случайно, той каза: — Ненавиждах Коледата. Но това не беше най-лошото. Най-лошото беше разпети петък. Когато сте били малък, сигурно никакви съседски деца не са ви преследвали безпричинно…

— Не — отговори Хъмфри.

Щастлив и благоразположен, Лурия ядеше с апетит.

— Християнството, драги, е съвсем друго нещо, когато го погледнеш от този ъгъл.

Изведнъж Лурия изостави еврейската тема и каза:

— Отношенията с Кейт се развиват добре, нали? Няма защо да питам. Видях онази вечер.

— Прекрасни са.

Този път Хъмфри изостави ироничния тон, а Лурия — наставническия. Ако техни познати ги бяха видели, щяха да се изненадат, че двамата не само разговарят, но дори изглеждат подмладени.

— Спомням си, че ръководен от най-добри намерения, се опитах да ви разубедя. Не допусках, че тя ще съумее да се отскубне от онзи лицемер. — Алек Лурия се разсмя весело, както винаги, когато сбъркаше нещо. — Стопроцентова грешка от моя страна.

— Не е стопроцентова. — Хъмфри се усмихна открито и доверчиво. — Тя продължава да се грижи за него. Ако не беше така, тази вечер нямаше да съм тук с вас.

— Няма значение. И на това бъдете благодарен. Голям късмет имате.

— Да не мислите, че не знам?

— Аз доникъде не стигнах със Силия, както може би сте се досетили — нехайно каза Лурия. — Мислех, че ще бъда подходящ за нея. Предполагам, че в даден момент и тя си е помислила същото. След това се оттегли. Може би така е по-добре и за двама ни. Изглежда, най-после е разбрала какво иска всъщност. Така че аз нямам от какво да се оплаквам.

В този миг той сякаш бе готов да разкрие тайната си, но се усмихна — засрамено? виновно? победоносно? — и продължи да говори за Силия.

— Да, хванала се е с един учител. Каза ми, че смятат да живеят съвсем скромно. Няма дори да се занимават с най-обикновена обществена дейност. Ще живеят в Уокинг. А там, както се казва, е място за дребната буржоазия, нали?

— За вас не е подходящо — усмихна се Хъмфри.

— Много е странно. Тя си има всичко. Красота. Ум, доброта. Силна воля. Родена и възпитана в най-богато семейство, ако това има значение. Но единственото, което иска, е да не й обръщат внимание. Иска само да се грижи за малкия си син и евентуално да роди още един син. И да се посвети на най-близките си. Всичко това е много хубаво и самоотвержено, но когато хора като нея се отказват да водят каквато и да е борба, започвам да изпитвам ужасното чувство, че обществото, към което тя принадлежи, има много малки шансове да оцелее. То е като предсказание, че това общество ще се провали.

— На мен обаче Силия ми е много симпатична — каза Хъмфри. — Щом това иска, по-добре е да го получи.

— Добро момиче е — потвърди сериозно Лурия, като някоя старомодна дама, която приема поздравления за красотата на дъщеря си. — Освен това каза нещо, което може би ще ви заинтересува. — Лурия отново се отклони от темата, разсея се — или беше превъзбуден, или бе пил повече от обикновено, а може би и едното, и другото. След малко той каза: — Полицията смята, че докторът е ликвидирал старата дама, нали? Това, изглежда, е известно на всички. Не могат да го докажат, но знаят, че е така. Вие сте близък с онзи полицейски инспектор. И вие ли сте на същото мнение?

— Разбира се.

— А Силия не мисли така.

— Тя не може да знае фактите.

— И Пол не ги знае. Видяхме се с него във Вашингтон и пихме по чашка. Те двамата със Силия имат собствена теория. Смятат, че двама души…

— Кои двама души?

— Сузан и баща й. Тя е извършила убийството, а той е отишъл да заличи следите.

— Пол беше сигурен, че Сузан дори, не е знаела за убийството на старата дама…

— Сигурно е размислил.

За миг пред очите на Хъмфри се завъртя цял калейдоскоп от подозрения. На Том Търкил сигурно му е стигнало времето да заличи следите — защо този странен израз вместо да се каже ограбване на стая или инсцениран грабеж. Може да е използувал и чука. Би направил всичко, за да прикрие дъщеря си. В следващия момент мислите на Хъмфри се проясниха.

— Това са глупости — каза той. — Изненадан съм от Пол. Но интелигентните хора вярват в какво ли не.

— Точно това си помислих и аз — каза Лурия и на устните му грейна хитра, закачлива усмивка, странно подходяща за изсеченото му като от мрамор лице. — Дори го казах на Силия. Вероятно това бяха последните мъжествени слова, които отправих към тази прекрасна млада дама.

И двамата продължиха да се наслаждават на дългата, спокойна вечер. Но предположението на Силия събуди глождещото чувство на безсилие. Хъмфри не бе участвувал в разследването, но въпреки това бе огорчен. По-късно, когато остана сам, неясното, тревожно чувство се засили. Все не можеше да забрави Силия. Убийството щеше да бъде причислено към загадъчните престъпления, за които хората с удоволствие си говорят. Те щяха да вярват, че са по-умни от онези, които са водили следствието. Каква прекрасна теза за упражнение по съобразителност. А онова, на което той бе станал свидетел, щеше да си остане недовършено.