Чарлс Пърси Сноу
Лустро (7)

VII

На деветнадесети юли, вторник, около десет часа сутринта телефонът във всекидневната на Хъмфри иззвъня. Хъмфри седеше до прозореца с вестник в ръка и трябваше да направи десетина крачки, за да прекоси дългото помещение. Чу един напрегнат, отривист, но непознат глас да произнася името му. След това същият глас добави:

— Тук е доктор Периман.

— Да?

— Получих позволение от лейди Ашбрук да ви съобщя… — Гласът звучеше все така напрегнато: Хъмфри бе готов да чуе най-лошото.

— Продължавайте — каза той.

— Тя е в безопасност. Не могат да открият нищо. Няма никакви признаци.

— Господи! — В първия момент Хъмфри изпита изненада, нищо друго освен изненада. — Прекрасно — каза той. Почувствува как тялото му облекчено се отпуска. — Трябва да ви призная, че съм учуден. А вие не сте ли учуден?

— Човек никога не знае — чу се гласът на лекаря, равен и безстрастен. Звучеше така, сякаш упорито се опитваше да потисне всякакво вълнение, но Хъмфри би искал да види лицето му в този момент.

Хъмфри го поздрави. Периман отговори, че заслугата не е негова. Хъмфри попита как е лейди Ашбрук, Периман каза, че доколкото му е известно, тя е сама и не вижда защо Хъмфри да не я посети.

Мина известно време, преди Хъмфри да излезе на Площада. Първо се обади на Кейт в болницата. Не, тя не знаела нищо, но реакцията й беше по-спонтанна от неговата.

— Божичко, толкова се радвам. Каква новина!

Хъмфри си помисли, че когато е щастлива, Кейт е щастлива от главата до петите. Може би същото важеше и когато бе нещастна. Каза му, че веднага ще изпрати цветя, поръча му и той да занесе цветя. Хъмфри си помисли също, че когато е щастлива, тя става инициативна. Той отиде на Елизабет Стрийт и както му беше наредено, купи голям букет от божури и лупина, който понесе към дома на лейди Ашбрук.

Този път вратата бе отворена от Мария, приходящата прислужница. Тя беше дребна, яка, светлоока и усмихната. Опитваше се да говори английски, но го знаеше много слабо. Излъчваше задоволство. Хъмфри й заговори бавно на португалски. Той не владееше добре този език, но все пак неговият португалски беше по-добър от нейния английски. Да, госпожата била добре. Нямало нищо лошо. Нищо не я тревожело. Напрежението го нямало, изчезнало било, денят бил красив като слънцето навън. Той беше сигурен, че ако не бе езиковата бариера, Мария щеше да бъде по-разговорлива от обикновено. Лейди Ашбрук нямаше вид на господарка, на която лесно може да се угоди, но Мария, изглежда, я харесваше.

В гостната лейди Ашбрук седеше права като свещ на обичайното си място.

— О, Хъмфри — каза тя. — Не биваше да си правите труд да идвате.

Той отиде и я целуна по бузата.

— Наистина ли мислите, че бих могъл да се сдържа? Такова нещо не се случва всеки ден, не е ли така?

— Вярно, че е така — отговори тя с пълно самообладание, без да показва никакви признаци на радост. Оглеждаше големия букет. — Много ви благодаря, мили. Кажете на Мария да се погрижи за букета. Вече получих доста цветя. — Говореше така, сякаш цветята бяха най-неподходящото нещо, което можеше да получи, сякаш не им се радваше. — Моля ви, седнете, Хъмфри. Извинявайте, че не станах да ви посрещна. Да ви кажа истината… всичко това малко ме умори.

— Всеки на ваше място би се изморил, и то не малко.

— Така ли? — попита тя, показвайки само хладен, безучастен интерес. — Предполагам, че е твърде рано да ви предложа нещо за пиене.

Хъмфри прецени, че думите й изискват утвърдителен отговор. Със същия хладен тон старата дама го помоли за една услуга. Не умеела да се свързва по телефона с чужбина. Искала да го натовари да съобщи новината на Лузби. „Може би това ще го зарадва малко.“ Виждал ли е Хъмфри Пол и Силия? Те сигурно са научили от някого за нея.

— Ако попитате Мария, ще разберете, че и те са ми изпратили цветя. — Тя произнесе последната дума така, сякаш искаше силно да наблегне на нея. — Трябва да ви кажа, че е много мило от тяхна страна, много добронамерено.

Настъпи мълчание. Лейди Ашбрук изглеждаше унесена в мислите си. После се усмихна дръзко, иронично, но доверчиво.

— Хъмфри, струва ми се, че това е доста неочакван обрат — каза тя.

В нейните уста това му прозвуча странно, но при тези обстоятелства то сигурно пак щеше да му прозвучи така, който и да го беше казал. Това бе най-силният израз на чувства, на който лейди Ашбрук бе способна: тези думи предаваха изживяното от нея — и изтощителната умора, и облекчението, почти граничещо с апатия, а също и голямата радост, която се преструваше, че не изпитва, за да не би да предизвика съдбата срещу себе си. След като успя да потисне чувствата си, тя заяви:

— Кажете на всички, че не искам никой повече да се занимава с мен. Нека се върнат към обичайните си занимания.

За нея самата обичайните занимания се изразяваха в разговори за посещението на Лузби.

— Той е добро момче — каза тя. — И не е толкова мекушав, колкото изглежда. — После се обърна към Хъмфри със студен въпросителен поглед. — Не сте ли съгласен с мен, че е добро момче?

— Много е забавен — отговори Хъмфри.

— Не само това. Той има ум в главата си.

— Да, вярно е.

— Разбира се, че е вярно. Той знае доста неща. Знае например кога трябва да приключи с някой флирт.

Тази дума от нейната младост беше излязла от употреба още когато Хъмфри беше момче.

— Той е врял и кипял — продължи тя. — Намекна ми много дискретно, че е разкарал оная госпойца Търкил.

При тези думи лейди Ашбрук си спомни, че е помолила Хъмфри да се свърже с Лузби.

— Имате ли нещо против да му се обадите веднага? Няма причина да държим момчето в неизвестност. Ако той изобщо се вълнува, искам да кажа.

— Много е привързан към вас — каза Хъмфри.

— Привързаността не се среща често в нашето семейство — отговори тя и се засмя дрезгаво, но не неприятно. След това й хрумна нещо друго. Ще има ли Хъмфри нещо против, ако позвъни на още едно място? Искала да види адвоката си. Смятала, че моментът е подходящ да направи ново завещание. — Ако знаеше какво се готвя да правя, семейството ми щеше да прояви интерес — отбеляза тя. — Не че имам много пари, заради които да се проявява интерес, мили мой. Когато си отида, всички ще се изненадат с колко малко съм разполагала. — Тя отново се засмя.

— Истината ли говорите?

— А вие как мислите, мили мой?

Тези загадъчни думи сякаш прозвучаха тържествуващо.

Някои от познатите й с лекота „се върнаха към обичайните си занимания“. Просто дойде краят на едно не особено голямо вълнение. Хората претръпнаха, емоционалната им температура спадна и те се отдадоха на преките си грижи — колко ще се понижат цените на борсата и курсът на лирата, колко е хубаво отново да те развълнува някой мъж, на колко адвокатски дела може да се разчита през следващия съдебен сезон. Няколко души обаче отказаха да се съобразят с желанието на лейди Ашбрук да не се занимават повече с нея. Бяха решили да направят каквото са си наумили, независимо дали тя иска, или не; и не се съобразяваха с никакви подобни разпореждания, за което бяха прави.

Същия ден вечерта те обсъдиха плановете си в дома на Пол Мейсън. Междувременно лейди Ашбрук бе изпълнила редовната си програма, от която не се бе отклонила нито веднъж и през най-напрегнатите дни. Беше направила следобедната си разходка в градината, поздравявайки със слънчобрана си Хъмфри, който бе тръгнал да си купи вестник, както и други минувачи. Този път тя повървя по-дълго и поседя по-кратко на пейката, отколкото напоследък, като държеше слънчобрана по-здраво над главата си. Всичко друго оставаше непроменено, макар че рано вечерта се появи адвокатът й, извикан, както му беше наредено, от Хъмфри.

Срещата се състоя във всекидневната на Пол в шест и половина, след като Кейт се върна от болницата, Пол — от службата си, а Силия — от разходката с малкия си син. Както в къщата на Кейт, и тук всекидневната беше отделена от съседната стая, както е било едно време; тази стая Пол използуваше за кабинет. Мебелировката беше оскъдна, по мъжки аскетична, а може би издаваше оскъдните потребности на един мъж, който няма нито вкус, нито особено желание за уют. Едно скъпо на вид бюро може би беше купено по настояване на някоя жена. Хъмфри се присъедини към останалите трима в стаята; вниманието му бе привлечено от няколко картини, нарисувани в стил, който смътно напомняше за неоекспресионизма. Който и да ги беше нарисувал, имаше талант, макар да бе аматьор. Хъмфри попита Пол кой е художникът. Силия. Хъмфри погледна Силия и изказа надеждата, че тя ще продължи да рисува.

— Защо не? — отговори тя невъзмутимо. И попита със същия спокоен глас: — Разбирате ли от картини?

— Виждал съм доста картини през живота си — отвърна Хъмфри.

Това изказване беше толкова сдържано, че очите на Кейт светнаха със съучастническа насмешка. Веднъж тя му бе казала, че той се прикрива зад общи фрази. Хъмфри не възразяваше. Нямаше намерение да променя стила си, а и щом заговориха за лейди Ашбрук, се увлече и разгорещи от атмосферата, царяща в стаята. Всички бяха здрави хора и, с изключение на него, млади, активни, в разцвета на силите си. Здравите хора изпитват физическо удоволствие, когато някой подобри здравословното си състояние. Често трябва да се примиряват с гледката, която представляват боледуващите, но оздравее ли някой, те се чувствуват приобщени към човешкото братство. И щом някой излезе от сянката на смъртта, ликуват като при победа. Хъмфри не вярваше, че хората, здрави или болни, страдат, когато научат за нечия смърт; но понякога те действително изпитват сдържана, искрена радост при новината, че някой ще оздравее. Това обаче не беше всичко, което се долавяше тази вечер във всекидневната на Пол. Радостта не беше само искрена и сдържана, всички се отнасяха към старата дама така, сякаш тя им беше много близка — тяхна роднина, която бяха обичали в детството си.

Странно, мислеше си Хъмфри. Те изпитваха повече обич и уважение към старата дама от него. А може би не беше толкова странно. Често студените и неотзивчиви хора се радват на най-голяма преданост. Лейди Ашбрук излъчваше някаква особена хладина, пред която хората благоговееха и изпитваха страх, която в разрез със здравия разум ги караше да издигат притежателката й на пиедестал. Хъмфри смяташе, че в нравствено отношение, ако това изобщо значи нещо, Кейт стои сто пъти по-високо от лейди Ашбрук; беше сигурен, че ако Кейт изпадне в беда, няма да получи и частица от вниманието, което се отделяше сега на тази себелюбива стара жена. Това бе една нелепа ирония на съдбата; но съдбата в края на краищата има склонност да се проявява нелепо. А Кейт като всички присъствуващи тази вечер беше радостна и ентусиазирана от плановете им и се държеше най-непринудено.

Какво биха могли да направят? Лейди Ашбрук беше твърде стара, за да издържи на голямо празненство. Не беше достатъчно здрава, за да я заведат на ресторант. А освен това Хъмфри каза, никак не е сигурен дали тя ще се съгласи на такова нещо. Тогава няколко души да се съберат у нея?

— Само да не стане като онази неделя, когато сте се събрали на бридж — каза Кейт. — Разбрах, че е било ужасно. — Тя се усмихна на Хъмфри, който беше единственият източник на тази информация.

— Онова събиране не стана в подходящ момент — добави Пол. — Ланселот Лузби, изглежда, смяташе, че хората имат железни нерви.

— Той си имаше лични причини — каза Силия с присъщия си безстрастен и поучителен тон на човек, напълно неподатлив към чара на Лузби.

Сега нервите на всички се отпуснаха. И всички решиха, че няма нужда вече да чукат на дърво. Може би тя ще остане доволна, като види, че и други хора са доволни. Но къде да се съберат? В нейната къща? Не, това няма да стане, тя няма да иска.

— Може да се съберем у нас — каза Кейт колебливо. — Или ще й бъде много далеч?

Не, тя почти всеки ден се разхожда до края на градината, точно срещу къщата на Кейт, а някой може и да я докара с кола.

— Разбира се — заяви Кейт този път без колебание, но все пак обясни причината за първоначалната си нерешителност, — аз не съм нейна любимка.

— Това едва ли ще я смути. — Хъмфри смяташе, че излишно се безпокоят да не би да засегнат с нещо лейди Ашбрук. — Тя никога не е проявявала тактичност. Имам предвид тактичност на чувствата. Сигурна сте забелязали.

— Мене, изглежда, ме понася — каза Силия. Та не изглеждаше поласкана от това, по-скоро леко изненадана. — Не мога да си обясня защо.

Хъмфри се обърна към Кейт:

— Това ще означава допълнителна работа за вас. А вие си имате достатъчно.

— Глупости. Такава работа мога да свърша и със затворени очи.

Започнаха да спорят, но както къщата на Пол, така и на Хъмфри бяха обзаведени по ергенски, а Силия живееше твърде далеч.

— Това ще струва пари. Вие не бива да се охарчвате. — Този път Хъмфри заговори на Кейт наставнически.

— О, мога да се оправя.

Но такава възможност не й беше предоставена. Пол заяви, че ще плати. Всички знаеха, че той разполага с повече пари от останалите — получаваше голяма заплата от банката, имаше и други доходи.

Кога да се съберат? След уикенда? В началото на другата седмица, може би в понеделник. Кого да поканят? Кейт беше решителна, категорична, весела. Неувереността й беше изчезнала. Не бива да претоварват старата дама: ще присъствуват те самите и някои други познати, които тя обикновено можеше да търпи. А също и лекарят, който се грижи за нея. Няма да канят онези допотопни знаменитости от 20-те години, които живеят в квартала — макар че, както си помисли Хъмфри, тя може би с удоволствие щеше да позлорадствува, като ги види колко са разочаровани от това, че все още е жива. И тогава Кейт каза:

— Ще поканя Сузан Търкил. И гадния й баща.

— Сузан ли? — Хъмфри не беше очаквал такова нещо. — Не мисля, че…

Той не можеше да повтори онова, което бе чул тази сутрин, но Пол и Силия бяха достатъчно проницателни, за да се досетят как се е държал Лузби. И тримата смятаха, че Кейт прекалява, но тя държеше на своето.

— Може и да й е от полза — заяви тя.

— Не съм сигурен, че трябва да превръщаме този случай в назидателен урок по нравственост — ядоса се Хъмфри.

— Не, но тя трябва да си отвори очите за някои истини. Никога не се знае как ще се обърнат нещата.

За разлика от обикновено Кейт не прояви практичност; или хранеше някаква отчаяна надежда, или беше замислила нещо. След това заяви, че ще покани Алек Лурия.

— Лейди А. го ненавижда — възмути се Пол.

— Няма значение, може да й бъде от полза — усмихна се тя предизвикателно на Хъмфри. — На него ще му бъде приятно, пък и така всичко ще изглежда по-изискано. На мен ми е симпатичен и ще го поканя. Не бива винаги да се съобразяваме с лейди А., тя ще трябва да свикне да се съобразява с нас.

С това енергично изказване Кейт приключи разговора. Всъщност всички се чувствуваха спокойни и едновременно с това въодушевени. Макар че бяха постигнали само дребно, почти семейно споразумение, прозаично и несъществено, те споделяха едно общо настроение, бяха стоплени от едно и също чувство, сякаш работеха за постигането на много по-важна цел.