Чарлс Пърси Сноу
Лустро (19)

XIX

Два дни по-късно, след като се бе погрижила за вечерята на съпруга си, Кейт тръгна с Хъмфри към дома на семейство Периман. Те живееха на Блумфийлд Терас, а формално това означаваше „Пимлико“. „Пимлико“, разположен непосредствено на юг от „Белгрейвия“, беше най-големият от застроените през деветнадесети век райони, но никога не бе привличал достатъчно богати хора. Благородните викториански дами строго съветвали бъдещите младоженки: никога не се съгласявай да живееш по на юг от площад „Екълстън“. А в действителност къщите на Блумфийлд Терас не се различаваха по нищо от къщите в квартала на Хъмфри.

Хъмфри и Кейт бавно крачеха и се радваха, че са сами. Вечерта беше душна и макар че вече седмици наред времето оставаше непроменено, те и на това се наслаждаваха. Кейт каза:

— Вече няколко месеца не съм излизала вечер. А е толкова хубаво.

В буквалния смисъл това не бе беше вярно, тъй като преди по-малко от седмица Кейт бе ходила на вечери у Том Търкил. Но може би тя влагаше друго съдържание на думите си и Хъмфри не ги възприе буквално. Вървяха под ръка по една тъмна улица покрай църквата „Св. Барнабас“.

— Така е. Да те поканя ли някой ден на вечеря?

— Ще чакам поканата.

Тя го попита какво смята да каже на Периман. Какъв съвет иска Периман, попита на свой ред Хъмфри. Може би как да се държи с полицията? Кейт вече знаеше какво му е разказал Брайърс.

— Дребна работа, без сериозни последици — рече Хъмфри. — Но ако човек не познава полицейските методи, може да се разтревожи.

Кейт се намръщи.

— Държал се е глупаво, нали? Ралф Периман де.

— Доста глупаво.

— Знаеш ли, мислех си, че той е над тези работи.

— Такива като него има много.

— А не би трябвало.

— Ти самата не би постъпила така — нежно й се усмихна Хъмфри.

— Нито ти.

Колкото нея ли съм честен, запита се Хъмфри. По отношение на парите — може би. А за друго? Можеше да разчита на нейната дума дори и в най-критични моменти. А беше изпадал в положение, когато не можеше да разчита и на собствената си дума.

В гостната на семейство Периман съпругата се държеше по-непринудено, отколкото съпругът. Тя седеше спокойно под лампиона, устните й бяха извити в кротка усмивка, която издаваше пълната й увереност, че е способна да разбира и да утешава. А през това време доктор Периман, загубил своя авторитет, се суетеше около една масичка, отрупана с бутилки. Какво биха желали да пият Кейт и Хъмфри? Хъмфри забеляза, че липсват обичайните лондонски напитки — нямаше уиски, джин или коняк. Имаше италиански ликьор „Стрега“, сливова ракия, ром. И други бутилки. Кампари, ликьори, плодови сокове, вермут. Периман каза, че с удоволствие ще им направи по един старомоден коктейл, какъвто вече рядко се пие. Хъмфри не обичаше сложни напитки и когато домакините се обърнаха с гръб към тях, Кейт присмехулно му намигна.

Отчаян, Хъмфри попита Периман какво ще пие самият той.

— Водка. — В гласа му прозвучаха авторитетни нотки. — Никога не е изключено да ме извикат при някой пациент.

Кейт разсъждаваше гласно върху отговора му.

— Защото мирише по-малко ли? Защото не е хубаво, ако разберат, че сте пили?

— Не е хубаво — твърдо отговори Периман. — Миризмата на алкохола не им действува добре. Забелязал съм, че ги прави нервни.

Той, изглежда, стигаше до крайности в своята професия или бе крайно добросъвестен, или и двете. Кейт и Хъмфри решиха да пият водка. И двамата чакаха да се повдигне въпросът, заради който бяха дошли. Алис Периман поддържаше разговора, като бърбореше за времето. Не, не се оплаквала, просто се опитвала да се отпусне. Била твърде млада, за да помни лятото на 1947 година; разправяли са й, че и тогава е била такава жега. И така безгрижно се усмихна, сякаш самият факт, че тя не си спомня онази година, би трябвало да подействува успокояващо на другите.

Хъмфри каза, че си спомнял, и то много добре. Имал особена причина за това — през онова лято се родил синът му.

Доктор Периман се размърда в креслото си, очите му бяха широко отворени, но мускулите на лицето му бяха застинали като на човек, който страда от болестта на Паркинсон. Това беше странна особеност на неговото необикновено лице, която не винаги се проявяваше и не се дължеше на болестно състояние.

— Много съм ви задължен, че дойдохте, Лий. — Той за първи път се обръщаше така към Хъмфри, само на фамилно име.

— Аз много се радвам, че съм тук — отговори Хъмфри и със скрито удоволствие добави: — Много се радвам, че ни поканихте. — Понякога простите местоимения ние или ни придобиват особено значение.

— Имам малка неприятност, Лий — каза Периман. — Нали разбирате, вършех една много дребна лична услуга на старата лейди Ашбрук.

— О, така ли?

— Съгласих се да ми плаща в брой. Тя така предпочиташе.

— А знаете ли защо?

— О, взимах й по-малко за всеки преглед. На нея това й харесваше. Правех й услуга по този начин. — При тези думи докторът дискретно се засмя. — Да ви кажа истината, вършех услуга и на себе си. Нали разбирате, не трябваше да обявявам тези пари пред данъчните власти. — Той продължи сериозно и все така дискретно: — Това се случва от време на време с някои от нас. На никого не вреди. И всички са доволни.

Хъмфри наклони глава.

— Нали знаете, че полицията прави разследване. Търси бог знае какво. — Периман продължи да говори монотонно, безизразно. — Намерили са няколко банкноти, с които старата дама ми беше платила. Преди месеци. Тя никога не закъсняваше с плащането на дълговете си. Мисля, че ако можеше да ми плаща след всеки преглед, щеше да бъде много щастлива. Както са правели едно време. Така или иначе полицията поиска обяснение. И аз, разбира се, им казах всичко.

— Постъпили сте разумно — отговори Хъмфри. И по стар навик добави предпазливо: — Всъщност аз вече чух за това.

— От кого, от кого?

— О, нали знаете, че в подобни случаи винаги се носят слухове. — Тези думи също бяха изречени по силата на стар навик. Правило номер едно беше да не се споменават имена. — Както и да е, докторе, сигурен съм, че сте постъпили съвсем разумно. Няма за какво да се тревожите.

— Въпросът не е там — високо и напрегнато заговори Периман.

Хъмфри бе озадачен. Искрено озадачен.

— Не ви разбирам…

— Въпросът не е там. Съвсем не е там. Изобщо не се тревожа за полицията. Те нямат работа с мен. Но исках да попитам — и затова казах на Кейт, че ми е нужен съвет — има ли някаква вероятност те да съобщят това на данъчните власти?

Ето това се казва истинска изненада. Хъмфри не успя да прикрие усмивката си. Доктор Периман обаче не усмихна.

— Мисля, че няма. Полицията си има по-важни проблеми.

— Не съобщават ли такива сведения на данъчните власти?

— Нямам никаква представа. Те трябва да открият убиеца.

— Ако изобщо го открият.

— Ако изобщо го открият — повтори Хъмфри, — мисля, че едва ли ще се занимават с някой, който не е декларирал някаква си малка сума. А тя сигурно доста малка, нали?

— Не е голяма — отговори докторът.

— Добре тогава. Мисля, че вие преувеличавате. Струва ми се, че няма да чуете нищо повече по този въпрос. Готов съм да се обзаложа. Но в най-лошия случай, ако съобщят на вашия данъчен инспектор, от тази работа няма да излезе нищо сериозно.

— И аз това му повтарям. — Алис Периман погледна съпруга си със снизходителна майчинска обич. — Не е толкова сериозно. След една седмица ще забравим напълно за това.

— А аз ти повтарям, че клюките ще плъзнат. — Когато говореше с нея, обикновено гласът му беше ласкав, но сега прозвуча гневно и рязко. — Хубаво ли ще ти бъде вестниците да пишат за теб заради такава дреболия? Направо е глупаво — изсъска той. — Укрил си някой доходите и помислил, че ще се отърве от данъци. — Говореше с такова възмущение, сякаш друг бе извършил нарушението. След това утихна, но скоро отново се разтревожи и напрегна. — Освен това тези данъци не са шега работа — обърна се той към съпругата си. — Могат да ми наложат да ги платя в троен размер. Просто за назидание. В троен размер, разбираш ли.

Той се обърна към Кейт, която слушаше с напрегнато, удвоено внимание.

— Помислете си само. В троен размер. Това не е дребна работа. Аз никога не съм изкарвал толкова пари, колкото бих могъл. И това е проблем.

— Казвали са ми, че бихте могли да печелите много — намеси се Хъмфри.

— Да, така е — отговори доктор Периман.

— Защо не го правите?

Лицето на Периман се преобрази. Гневът и възмущението изчезнаха. Сега то излъчваше някакво сияние, изглеждаше едновременно спокойно и възторжено; той заговори замислено и сдържано.

— Исках да направя нещо друго. В края на краищата човек има само един живот. Всеки опитен лекар може да постигне успех като специалист. Всеки лекар, който е с една класа по-добър от другите, може да постигне успех в така наречената научна дейност. Без да се преструвам на скромен, трябва да ви кажа, че за мен това щеше да бъде по-лесно. Но аз исках нещо повече. Исках да получа удовлетворение. Само това има смисъл. Да, в края на краищата само това има смисъл. Може да ви прозвучи смешно — той огледа стаята с невиждащ поглед, — но аз не исках да правя медицината още по-научна. Стотици хора се занимават с това всеки ден. Не знам дали ме разбирате правилно, но това, което исках, бе да направя медицината по-малко научна. И след това да започна от самото начало.

Той заговори така, както бе заговорил на Хъмфри в градинката на Площада онази сутрин, когато лейди Ашбрук се бе върнала от болницата. Беше красноречив, разпален, увлечен от собствените си думи. Връзката между духа и тялото (той се повтаряше). Какво имаме предвид, когато говорим за волята? (Или за духа, или дори за съзнанието?) Съпругата му го прекъсна кротко само веднъж: този въпрос не е толкова труден, ако човек има вяра. Жалко, че той още не се е убедил в това. Двамата се погледнаха с разбиране. Той продължи.

— Ние знаем толкова малко. Как въздействува духът на тялото и обратно? Докато не разберем това, няма да знаем нищо. Струва си човек да посвети целия си живот, за да научи поне малко в това отношение.

— А вие научили ли сте нещо? — Хъмфри зададе този въпрос не от учтивост, в гласа му прозвуча скептицизъм, интерес.

Отговорът на лекаря бе съвсем разумен — нито екзалтиран, нито мрачен.

— Не съм сигурен дали изобщо ще мога да разбера това. Човек има само един живот, както вече ви казах. И той може да не му стигне.

— Разбира се, съществуват въпроси, на които няма отговори — каза Хъмфри. — И никога няма да има.

— Разбира се. Но не е хубаво, ако не си задаваме тези въпроси.

— Той цял живот е мислил за тези неща. Каза ми, още когато се запознахме — намеси се покровителствено Алис Периман.

Периман не поиска повече съвети и не повдигна отново въпроса за банкнотите. Но когато Хъмфри и Кейт се сбогуваха с домакините и излязоха на улицата, Кейт заговори точно по този въпрос.

— Странно, че е толкова чувствителен на тема пари. Много е чувствителен, нали? — разсъждаваше тя бодро и трезво. — Той и лейди Ашбрук трябва да са били прекрасна двойка. Като двама френски селяни. И нищо чудно, че всеки се е опитвал да измами другия.

— Не си ли много жестока?

— Веднага мога да позная кой трепери за всяко пени. Имам опит в това отношение. Познавам признаците. — Тя го погледна и му се усмихна със своята крива, чаровна усмивка. Когато беше насаме с него, обичаше да се държи дръзко.

След малко й хрумна друга мисъл:

— Но все пак изглежда странно, нали? Мога да разбера лейди Ашбрук. Тя си беше стисната по рождение. Такива като нея колкото по-голямо внимание им обръщаш, толкова по-проклети стават. Но от негова страна това наистина изглежда странно.

Двамата заговориха за познатите си (това беше нещо, което им доставяше удоволствие). Кой е щедър, кой е стиснат и защо. Да, сърдечните хора, с широки интереси могат да бъдат невероятно стиснати. И на двамата Алек Лурия им беше симпатичен: той беше богат, но никой не можеше да го нарече щедър. Пол Мейсън, един от свестните млади хора, понякога канеше на ресторант по десетина приятели, но иначе винаги държеше строга сметка на парите си.

— Но за Ралф Периман това някак си не върви. — Кейт се върна към първоначалната си мисъл и разпалено заговори.

— А може би той не смята така. — Тонът на Хъмфри беше пренебрежителен, саркастичен. Той не желаеше да разговаря на тази тема.

— Не — настоя Кейт. — Той струва много повече.

— Възможно е.

— Той е идеалист, нали?

— Много е вероятно. Не го познавам достатъчно добре, за да мога да преценя. — Двамата вървяха бавно по Юбъри Стрийт; прозорците на хотелите и на жилищата на таванските етажи светеха. Хъмфри бе отговорил снизходително, но в тона му прозвуча нотка на нетърпение.

— Забелязал ли си очите му? Може и да е забъркал някаква каша, но е идеалист, нали разбираш. Чу какво каза за кариерата си. Звучи глупаво, но въпреки това…

— Мило момиче — каза Хъмфри, — не са много хората, които се радват на твоето покровителство, но най-много от него се ползуват самолюбивите, не е ли така? Ако искаш, можеш да ги наречеш идеалисти.

Ръката й, която беше отпусната до неговата ръка, се напрегна.

— Не трябваше да казваш това. — Гласът й прозвуча строго и неестествено.

— Защо не?

— Знаеш защо.

Доколкото познаваше себе си, Хъмфри смяташе, че е говорил без умисъл. Можеше съвсем честно да увери Кейт, че не е имал предвид брака й или съпруга й. Но, изглежда, езикът му беше по-откровен от съзнанието.

— Ако продължаваш така, ще си причиним болка — каза Кейт. Вървяха в напрегнато мълчание. Чак след около една минута тя го наруши. А една минута не е малко. — Казаното е казано. Не бива да говорим повече, отколкото трябва. — Тя беше отпуснала вече ръка, но докато крачеха по тротоара, гледаше в краката си. — Няма защо да ми натякваш. Хванала съм се в капана. Да не мислиш, че не знам? От малки грешки успявам да се предпазя. Правя само големи.

Той усети, че тялото й потръпна, но не от плач; за негова изненада се оказа, че тя се смее високо, без да се ядосва, като човек примирен, че е изпаднал в смешно положение.

— Много неща не мога да ти кажа сега — обясни тя. — Но когато мога, ще ти ги кажа. Обещавам.

— Да.

— Още не ми е ясно какво ще правя. Докато не разбера, не бива да говорим повече, отколкото трябва. Иначе наистина ще се обвържем. Но мога да ти кажа нещо, което вече знаеш. Имам нужда от теб. И мисля, че тази нужда е взаимна.

— Е, това вече е върхът на прозрението, нали? — Думите му прозвучаха насмешливо, сякаш искаше да омаловажи казаното от Кейт, но бяха изречени с любов.

Тя се усмихна, макар че продължи да говори със същата сериозност, която той се бе опитал да прикрие.

— Съвсем сигурна съм, че двамата бихме могли да постигнем нещо хубаво — каза тя и побърза да уточни: — Знам, че звучи самонадеяно. Но независимо от това, убедена съм, че с мен може да ти бъде по-хубаво, отколкото ти е сега. Макар че за такова нещо от моя страна не се изискват кой знае какви усилия, нали? А това вече не звучи самонадеяно.

Хъмфри се трогна, и то не за първи път, от това необикновено съчетание на здрав разум и неувереност. Може би точно то го бе пленило от самото начало? А може би причината бе по-дълбока.

— Ако можех и аз да ти обещая същото — простичко каза той.

И докато вървяха по Екълстън Стрийт, отново настъпи мълчание, напрегнатото, тежко мълчание на любовта, която още не е осъществена.

— Трябва да ти кажа и нещо друго. Може би не го знаеш. Всичко, което ти казах досега, е вярно. Нали ще го имаш предвид? Аз също ще го имам. И това е вярно. Отдавна знам, че си разбрал какъв е моят брак. Ето ти още един връх на прозрението. — Тя вяло се усмихна. — Но не знаеш всичко. Щом мога, ще ти кажа. Макар че може би когато човек направи грешка, никога не я осъзнава изцяло. Във всеки случай онова, което е било някога, вече го няма. Всичко е празно, пусто и празно. Но вчера той получи писмо от един философ от Полша, който се възхищава от неговата работа. Той не е получавал такова писмо от години; беше толкова щастлив, че за малко не се разплаках. Аз също бях щастлива. Това е част от капана. Единственото, което е останало. Трябваше да ти го кажа.

И двамата отново замълчаха. Като наближиха Площада, Кейт попита:

— Натъжих ли те?

— Да. Но може би е по-добре да знам.

В страничната уличка той я прегърна през раменете и я целуна като любовник. Тя също го целуна страстно.

— Така може винаги, когато поискаш — прошепна тя.

Хъмфри се поколеба и отново я целуна. Имаше нужда от нея.

— Или всичко, или нищо — каза той. — Не разбираш ли?

— Ти мислиш за себе си.

— И двамата трябва така да мислим, нали? Искам да разбера какво ще правиш.

Тя прошепна името му и добави:

— Тогава ще трябва да чакаш.

— Не ме карай да чакам много дълго.

— Аз също ще чакам — каза тя.

И като му пожела лаконично лека нощ, Кейт закрачи бързо към Площада.