Джим Браун
24/7 (7)

7.

Сиатъл

Централата на „Глоуб Нюз“

Високата сграда от стъкло и тухли на телевизионната компания „Глоуб“ се намираше на две пресечки от центъра на Сиатъл. На петнайсет етажа се помещаваха развлекателните програми, над тях на шест — новините.

Следвайки примера на Си Ен Ен и „Фокс“, „Глоуб“ беше създала собствен кабелен новинарски канал. „Глоуб Нюз“ беше млад и с характер. Емисиите имаха собствено лице — водени от таланти, отмъкнати от други телевизии, натъпкани с подвижни графики, драматична музика и редактирани в стил, повече подхождащ на Ем Ти Ви, а не за сериозна журналистика.

Понастоящем Тъкър Торн беше на път да стане най-новият й репортер.

Макар и изтощен, той бе радостно възбуден. След като специалният полицейски отряд успешно деактивира динамита, залепен за ръцете му, го закараха в болница и отстраниха остатъците от бомбата и лепилото. Намазаха с гел разранените му китки и длани и му сложиха бели ръкавици, с които заприлича на персонаж от анимационен Филм.

Не му пукаше. Дори и без видеодоказателства, че Елиот Кей Саймън е жив, той разполагаше със страхотна история, постилаща пътя му към репортерското място.

Беше работил и по-рано като репортер, но в малък рекламен канал, където трябваше сам да си снима материалите. Когато „Глоуб“ му предложи работа като фотограф, с три пъти по-висока заплата, той прие с идеята, че стъпва на пътеката към правене на национални репортажи.

Това беше преди четири години, седем месеца и две седмици.

Продължаваше да е фотограф, но не за още дълго.

След като разказа накратко историята, Тъкър очакваше да бъде интервюиран още в спешното отделение. Когато това не се случи, реши, че силите са хвърлени в преследването на Саймън. Но беше сто процента сигурен, че ще излезе на екран като единствен свидетел на чудотворното завръщане на Елиот Кей Саймън.

При влизането му в нюзрума никой не вдигна поглед. Никой не каза „здрасти“, не го потупа по гърба и не го попита как е. Единственото си признание получи от един графичен оператор, който се изхили, когато видя ръкавиците му.

Бързият преглед на материалите в следващата емисия го увери, че не е водещата новина. Всъщност той се появяваше чак в петия новинарски блок, и то само като двайсет и пет секунден текст.

Какво, по дяволите, означаваше това?

Един от най-ужасяващите убийци в историята на страната се беше върнал от мъртвите и на никого не му пукаше.

 

 

Когато Тъкър влезе в кабинета на директора на новините, той нагъваше сандвич багета и грухтеше нещо в телефонната слушалка. Само му направи знак да седне.

С широко лице, гола глава, дълга уста и мънички очички, Рубин Хърт поразително приличаше на акула. Опитваше се да замаже това впечатление с хилава брадица, губеща се по брадичката му като риба прилепало. Обективно погледнато, акулите бяха добряци в сравнение с него.

— Какво си мислиш, мамка му? — изрева той, щом затвори телефона. — Щеше да потрошиш камера за двайсет и пет хиляди долара.

— Един човек загина — каза Тъкър.

— Не ми пали фитилите и за това. Съдилища, съдебна отговорност. Ще е чудо, ако роднините му не съдят компанията и теб.

От объркване Тъкър усети, че му прималява.

— Но Елиот Кей Саймън…

— Е мъртъв. Току-що говорих с ФБР. И те ме увериха, че Саймън е най-безвъзвратно мъртъв.

— Но аз го видях…

— Не си видял Саймън, освен ако не си се спуснал до ада. Ако изобщо си видял някого.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че си заподозрян в разследване по убийство. Освен това от този момент си отстранен от работа, без заплата.

Шокът беше последван от вълна на гняв.

— За полицията не съм заподозрян.

Хърт разтърси глава. Лесно беше да си представиш някой нещастен плувец, размятащ се от челюстите му.

— Но и не са снели официално подозренията от теб. А сега се разкарай, преди да престана да бъда мил с теб и просто да те уволня.

 

 

Тъкър не помнеше как е излязъл от кабинета и се е довлякъл до нюзрума. Преди по-малко от две минути беше знаменитост. А сега?

— Тък? Добре ли си? — Чернокожият Кларънс Бикман беше почти двуметров, с обръсната глава и юнашки мустаци и въпреки респектиращата си външност никога не излизаше от кожата си, освен ако някой не го наречеше Кларънс вместо „Тухла“ — прякор, лепнат му още от училище. Също като Тъкър той беше фотограф — и най-близкият му човек сред колегите. — Чух за бомбата.

Тъкър огледа нюзрума; чудеше се дали някога пак ще има тази възможност.

— Не мога да повярвам, Тухла. Акулата тъкмо ме отстрани от работа.

— Я повтори?

Тъкър преразказа разговора си с директора на новините. В края на разказа му Тухлата вече се пенеше от яд:

— Безгръбначна гад! Ако това може да те успокои, ще му резнат главата заради тая криза на остров Васа.

Тъкър погледна стенните екрани. Всеки показваше програмата на различен канал, но всички сцени бяха от тропически остров.

— Какво е това? И защо го показват навсякъде?

— Ама ти май падаш от Луната.

Беше ред на Тъкър да послуша невярващо. Като всеки обикновен зрител, и той беше подложен на манията за „24/7“ — най-скъпото телевизионно шоу в реално време правено някога, гордостта на „Глоуб Телевижън Нетуърк“ — компанията собственик и на новините, за които работеше Тъкър. Но наистина си нямаше представа от последните събития.

— Компанията спря предаването, но не може да спре сигнала. А и Интернет е широко отворена врата. Истински кошмар. Като директор на новините, Хърт е в лайната до гушата.

Тъкър внезапно загря. Как да отразиш най-голямата история на столетието, когато това би било удар в лицето на хората, даващи ти заплата? Особено ако си подмазвач като Хърт?

— Мръсникът му с мръсник направи логистична грешка. Опита се да омаловажи историята. Голяма, голяма грешка. Влезе в ролята на щрауса, който си крие главата в пясъка.

— Тъпак.

— Да, а сега се пъне да компенсира. — Тухлата поклати глава. — Каналът си е наш. Имаме най-големия достъп, а дишаме праха на останалите.

 

 

Сиатъл

Апартаментът на Тъкър Торн

Тъкър Торн влезе в апартамента си, затвори вратата и я заключи. В лявата си ръка беше гушнал кесия с покупки, от която стърчеше пресен чеснов хляб и го подмамваше с аромата си.

Малкият апартамент беше запълнен предимно с кашони — някъде натрупани по три един върху друг и разпръснати из дневната, кухнята и едната спалня. Подредени оставаха само другата спалня, използвана и като работно помещение, и единствената баня.

Кашоните се набиваха на погледа му, дразнеха го непрекъснато. Някой ден щеше да ги изпразни. Но не сега. Не чак толкова скоро.

„Вече осем месеца е така“ — напомни съвестта му.

Скоро. Скоро щеше да се оправи с това. Но не веднага.

Предишната му квартира беше по-голяма и хубава, с гледка към прохладния Пюджет Саунд. Но след година на безсънни нощи и запомнящи се кошмари, той се предаде. Мястото беше обитавано от духове. От спомена за нея.

Остави пакета върху плота в кухнята, служещ му и за маса, и си отчупи парче хляб. Затвори очи, наслаждавайки се на вкуса.

Ароматът на пресен хляб внесе нотка топлина в мрачния апартамент.

Гуен.

Името проряза паметта му като светкавица. Матова кожа, мило лице, огромни очи, изпълнени с очакване. Ръцете и челюстта му се стегнаха. Не. Не сега. Тъкмо се учеше да стъпва на краката си. Можеше да изкара почти цял ден, без да помисли за нея. Трябваше да си възвърне самообладанието. Така просто не можеше да се живее.

Съсредоточи се върху кариерата си. „Ще ставаш репортер. Телевизионен журналист. Можеш да го направиш. Ще го направиш. Тя би искала да го постигнеш.“

Гуен.

Пак споменът и болката.

Тъкър се загледа в мазилката на тавана. Паяк беше оплел мрежата си между кръглия лампион и тавана и нишките й потрепваха от движението на въздуха. Молец, отдавнашна жертва на паяка, висеше сред копринено тънките нишки. Мъртъв. Заседнал между рая и ада. Точно като Тъкър.

Докато спагетите от консерва се затоплят, апетитът му беше изчезнал. Чесновият хляб не излъчваше вече никаква притегателна сила. Той все пак се насили да яде — натъпка храната в стомаха си, а спомените по-надълбоко в паметта си с бира. След като свърши с яденето, сложи чиниите в мивката и се просна на дивана с втора бира, която се стопли в ръката му. На масичката за кафе лежеше „Сиатъл Таймс“ с недопопълнена кръстословица. До нея имаше и други.

Гуен.

Понякога, затваряйки очи късно през нощта, можеше да я почувства, да усети миризмата й, тежестта й до него върху леглото. Тогава душата му болеше като открита рана. Досега вече щяха да са се оженили. Вместо първата годишнина от сватбата им сега Тъкър беше оставен сам да си спомня годишнината от смъртта й.

Върна се в кухнята и взе пакет чипс. Ризата му почти се пукаше по шевовете — напомняше му за натрупаните през последните две години килограми. В къщата нямаше и да се чува за чипс, ако тя беше в нея. Той затвори пакета и го прибра в долапа.

„Най-добрият начин да кажеш не на некачествената храна е да не я виждат очите ти“ — би казала тя.

Спомените бяха топли и успокояващи. Тя никога не се беше съмнявала в него, никога не престана да вярва в него.

„Ти беше страхотен репортер и пак ще бъдеш — скоро.“

Беше се надявал, че има право, но след днешния ден не беше толкова сигурен. Саймън беше най-добрият — и вероятно последният му шанс.

Прекалено уморен, за да заспи, той отиде пред компютъра в спалнята. За по-малко от минута намери форум, посветен на „24/7“, а за по-малко от десет зареди нелегално копие на програма, позволяваща достъп до камерите на острова.

Загледа се с отвращение, като превключваше от кадър на кадър. Имаше само пясък, прибой и говорещи хора.

„Скуууууууука!“

Две жени изскочиха от боядисана в бежово сграда, като непрекъснато се удряха по ръцете и краката и издаваха неистови писъци. Тъкър увеличи звука и тутакси в ушите го удари поток ругатни.

„Какво става бе, майка му стара?“

Един от мъжете се просна на пясъка и се завъргаля, сякаш тялото му гореше. Невероятна блондинка с коса до раменете и лице на модел започна да разкъсва дрехите си.

Камерата приближи кадъра.

„По дяволите! Започва да става интересно.“

 

 

Остров Васа

Джъстин Рурк се събуди ненадейно, задъхан като маратонец. Утрото беше още далеч — не повече от яркочервена ивица на черния хоризонт. Въпреки хладния и влажен въздух тялото му беше покрито с пот.

Отново кошмарът. Никога не оставяше у него повече от усещането за ужас, нищо конкретно. Затвори очи в опит да успокои дишането си и да спре бясното биене на сърцето.

„Състояние на стрес, проявило се със забавяне и причинено от излагането на сурови условия по време на войната в Залива“ — беше диагнозата на назначения му психоаналитик.

Пълни глупости!

Джъстин беше видял много ужасяващи неща през операция „Пустинна буря“, взел беше участие в много от тях, но там нямаше какво да бъде причина за чувството на непоносим срам, оставено му от неговия невидим кошмар.

Той се облече, взе консерва праскови и излезе да изследва тайните на острова.

След войната в Залива Джъстин отвори собствена фирма за чартърни полети в Хонолулу. Страхотно време, лека работа, плюс бонус — привлекателни летовнички, търсещи островна романтика. Богати клиенти, нисък стрес, много купон. Но кошмарът не изчезна.

Проблем с финансите също имаше, т.е. с тяхната недостатъчност. Поддържането на самолета погълна както собствените му средства, така и приходите, защото пилотските му качества се допълваха от липсата на бизнесменски. Но Джъстин не държеше прекалено на парите. Пари винаги се намираха отнякъде.

В случая този източник се явяваше шоуто. Парите щяха да му дадат свобода на земята и във въздуха. Съкровеното му желание беше един „Локхийд Р-38 Лайтнинг“, модел от Втората световна война, истинско небесно чудо.

Умът му се отнесе в мечти, докато обикаляше острова. Три часа по-късно, ожаднял и уморен, се отправи обратно към спалното помещение.

Сградата вече се виждаше, когато чу писъците. Веднага след тях се появиха тичащи хора — някои се спъваха и падаха, други разкъсваха дрехите си.

 

 

Дана подскочи. Рибарят изрева от болка и изскочи през вратата, следван от Бъртън и Рене.

Опряла гръб в стената и тресяща се от страх, на пода седеше ветеринарката Нерин Келеман. Дана никога не беше виждала такъв страх, дори и когато хората от телевизионния екип умираха в ужасни болки. Това беше различно. Първичен страх. Страхът на дете, само че проявяващ се у възрастен.

Бяха само петима в стаята, когато прокънтя гласът на Контрола.

— Нерин Келеман, твоето лично предизвикателство е да се сдобиеш с пет спасителни камъка, като влезеш в схватка с тъмните неща, които обитават пространството под леглото ти. Разполагаш с петнайсет минути. Времето ти започва да тече сега.

— Най-големият ти страх е от нещо под леглото ти? — Рене се изсмя.

Нерин не й обърна внимание, а отиде до койката си, сгъна се и погледна под нея.

— Не виждам нищо. — Цялата й ръка се пъхна отдолу, в търсене на животоспасяващите камъни. Извади я празна. — Нищо.

— Той каза „леглото ти“ — сети се Дана. — Ние си ги разменихме. Може би има предвид това.

— Правилно. — Нерин повтори същата процедура под леглото, на което бе спала Дана. — Пак нищо. — Започна да изважда ръката си и изведнъж спря.

— Какво има? — попита Дана.

— Аз… не съм сигурна. — Гласът й изведнъж зазвуча пискливо. — Прилича ми на… — Тя изпищя, рязко издърпа ръката си, притисна я към гърдите си и отстъпи назад.

— Нерин?

Почти двайсетсантиметров скорпион изпълзя бързо и зае бойна стойка с вдигнато жило.

— Паяк! — Гласът на Нерин беше изтънял от уплаха.

— Не е паяк, по-лошо е — каза Бъртън и закрачи по пътеката между леглата с широки бързи крачки. Погледна Дана и се усмихна. Нещо тъмно проблесна зад кафявите му очи. — Мъртъв скорпион — добави той и размаза членестоногото с грамадния си ботуш. После погледна Нерин, която се бе покатерила на леглото срещу това на Дана. — Ще провериш ли още веднъж за камъните? — И добави, без да дочака отговор: — Така си и мислех.

Бъртън първо надникна, за да се увери, че не го дебнат приятелчета на размазаната гадина, после ръката му изчезна под леглото. Всички го гледаха с очакване.

— Усещам нещо — каза Бъртън. — Докосвам го с върха на пръстите си. Не мога да го хвана добре.

Измъкна ръката си, погледна Дана и й намигна. После се пъхна целият под леглото. Напрегнатото очакване придоби плътността на лондонска мъгла. Като първо предизвикателство, това беше показателно за характера на изпитанията, които можеха да очакват. Играта ставаше на живот и смърт и не се знаеше доколко спасителните камъни ще са от полза, но си струваше да се опита добиването им.

Приглушеният глас на Бъртън долетя изпод леглото:

— Намерих нещо. Кутия. Не мога да я помръдна.

Всички затаиха дъх. Нерин изскимтя.

— Чакайте, отворих я! Това е… това е… Боже мили! Божичко, измъкнете ме оттук, измъкнете ме веднага! — развика се Бъртън. Краката му заритаха по пода, дюшекът бясно заподскача от ударите на главата му в него.

Фостър, рибарят, стисна глезените му и задърпа.

Виковете на заварчика ставаха по-ясно доловими, колкото повече се измъкваше изпод леглото. Главата, вратът, ръцете и гърбът му бяха покрити от скорпиони.

Бъртън се изправи. Скорпиони плъзнаха по лицето му. Той ги махна оттам, докато Фостър чистеше гърба му от гадините. После и Фостър се разкрещя, когато осмоногите полазиха ръцете му.

През това време изпод леглото извираха вълни от гънеща се кафява маса. Разярени, с потракващи щипци, с навирени опашки и готови за атака жила.

Извираха в непрекъсната маса.

Десетките станаха стотици и покриха пода. Плъзнаха по пътеката между леглата със скорост, която изглеждаше невероятна за огромния им брой, затичаха и след Рене и Бренда, които побягнаха към вратата.

Започнаха да се катерят по леглото на Нерин. Тя беше пребледняла като платно — очите й бяха изхвръкнали от ужас. Притискаше гръб в стената с такава сила, сякаш се надяваше да я пробие и да се изтърколи в безопасност навън. Дана си помисли, че ако скорпионите стигнат до Нерин и само се докоснат до нея, тя ще умре от разрив на сърцето.

Дана бе само по шорти, тениска и блуза с къси ръкави. Обувките й бяха нейде под пълзящата маса.

Скорпиони.

Обикновено единично ужилване не беше фатално. Но орди като тази бяха в състояние да повалят и най-големия здравеняк.

— Нерин, Нерин, махни се оттам! — До леглото на Нерин беше един от осемте големи кашона с припаси, пръснати из спалното. — Кашонът, Нерин — качи се върху кашона!

Младата жена не се помръдна. Очите й бяха изпълнени с паника.

Дана хвърли одеялото си между леглата и скочи отгоре. Отдолу се разнесе хрущене от размазаните гадини. Други техни събратя веднага плъзнаха по одеялото и оттам — по голите й крака.

Болката беше ужасна. Остро убождане, което бързо се умножи по десет. Все едно дузина сеячи се опитваха да засеят плътта й.

Дана скочи на леглото до Нерин, сграбчи нейното одеяло и го хвърли до своето на пода, като по този начин за кратко отстрани най-непосредствената опасност. За части от секундата почувства изкушение да смачка колкото успее от гадините, но ужасеният израз на Нерин й напомни, че не разполагат с никакво време.

— Нерин, трябва да бягаме.

Никаква реакция. Младата жена изглеждаше притеснително близо до припадък.

Дана я блъсна към големия кашон и й помогна да се изкатери. Тя го направи някак си, макар движенията й да бяха съвсем тромави. Дана я последва.

Скорпионите бързо покриха леглото. Нерин простена. Бяха в безопасност. Но съвсем за кратко.

Отвън долетяха още писъци. После към тях се примеси заповеднически нов глас — на Джъстин. Той трябваше да знае как да се оправи в ситуацията.

— О, не! — изпелтечи Нерин.

Скорпионите се катереха по кашона.

 

 

С едно плавно движение Джъстин Рурк изтръгна пожарогасителя, смъкна предпазителя му и насочи мощната струя бяла пяна в коридора, с което спря скорпионската атака.

Рене Белакур, останала само по бельо, закрещя от болка. Ръцете и краката й бяха покрити с червени петна.

— Влизайте във водата! — изкомандва той. — Всички.

Групата се устреми към прибоя, а Джъстин тръгна към спалното. Бялата пяна си вършеше работата — разсичаше на две отровното гъмжило.

„Какво става, по дяволите?“

— Има ли някой? — раздаде се вик. — В капан сме.

Дана.

Той изстреля нова порция пяна към скорпионите, отваряйки пътека в стаята.

— Дана?

— Тук сме. — Двете с Нерин се бяха качили върху един от кашоните. Ветеринарката се беше подпряла на стената и устата й беше зейнала, а тялото й се тресеше неконтролируемо. — Тя има някакъв пристъп. Сигурно е алергична. Някое от следващите ужилвания може да я убие.

Джъстин ускори крачка.

— Стойте там, идвам.

— И скорпионите също — извика Дана. Беше свалила блузата си и отблъскваше с нея настъпващите нагоре по кашона гадини. — Побързай!

На по-малко от два метра от кутията пожарогасителят изхрачи последните остатъци от пяната и пресъхна.

— По дяволите! — Той можеше да издържи да стигне до двете жени и да изнесе Нерин, но не беше по силите му да ги носи едновременно.

Сякаш разчела мислите му, Дана извика:

— Не се притеснявай за мен! Само разкарай Нерин оттук.

Джъстин се втурна напред и усети първото убождане. „Мамка му, бързи са, а и са раздразнени.“

Нямаше време да се чисти от скорпионите. Дана блъсна Нерин към него, той я вдигна на рамо, обърна се и затича.

Докторът се грижеше за потърсилите спасение във вълните. Един от мъжете изглеждаше особено зле — заварчикът. Джъстин не успя да си спомни името му.

Сложи Нерин на пясъка и изкрещя на доктора да дойде. Очите на Нерин се завъртяха в орбитите, бялото изглеждаше нереално голямо.

По краката му продължаваха да лазят скорпиони. Той отмахна колкото успя и пак извика на доктора:

— Трябва да се връщам.

— Недей, прекалено много си нажилен — опита се да го спре докторът, но Джъстин вече тичаше към сградата. Мозъкът му отчаяно се опитваше да намери изход.

 

 

Ударите с блузата не помагаха. Напиращите скорпиони бяха твърде много.

Нещо прободе крака й отзад. Атаката ставаше неудържима.

— Дана!

— Не се приближавай — предупреди го тя. — Прекалено много са.

— Дръж се още мъничко, ще те измъкна.

— Прекалено късно. — Дана се приготви да скочи и да се опита да изтича към вратата. — Също като в гимназията — промърмори си тя и приклекна.

Хрррррсс.

Звукът беше едва доловим, но достатъчно необичаен, за да привлече вниманието й. Звук от нещо механично, което се отваря.

— Дана, стената, стената! — извика Джъстин.

Двайсетина сантиметра от дъската до леглото й се бяха отпорили. Оттам в стаята нахлуха свежи скорпионски подкрепления.

„Твърде много, твърде много!“ Нямаше да успее.

Дана вдигна поглед към тавана в търсене на възможен изход. Конструкцията на спалното беше яка, гредите на тавана бяха открити. Без да се замисля, Дана скочи и се улови за най-близката.

Залюля се като живо махало над морето от щипци и жила, после се запремества по гредата. „Вратата… много е далече…“ Болката в мускулите стана нетърпима. Струваше й се, че всеки момент костите на ръцете й ще се измъкнат от ставите.

„Не спирай, не спирай!“

Едната й ръка се изплъзна от гредата.

Дана падна.

Разстоянието беше метър-два, но на нея й се стори, че пада цяла вечност. Стегна се, предчувствайки удара в пода и последващата вълна от скорпиони. Вместо това почувства силните ръце на Джъстин. Погледна първо лицето му, а после пода. Дюшеците на най-близките до вратата легла бяха създали мост над отровните нашественици.