Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24/7, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джим Браун

24/7

 

Американска

Първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Валентина Гълъбова

 

ИК „Бард“, София, 2002

ISBN 954-585-382-4

История

  1. — Добавяне

40.

Остров Васа

Шумът беше смазващ.

Ревът на морето, към който се наслагваше тътенът на хеликоптера, умножен от ехото в пещерата. Когато ударната вълна ги запрати над вълните, Дана беше убедена, че ще потънат. Но Джъстин още веднъж беше укротил машината и ги беше измъкнал. И тогава видяха отворите на пещерите.

— Това акули ли са? — поинтересува се Тъкър, загледан в плискащите се на пет метра под тях вълни.

Въпреки че беше просторна, пещерата изглеждаше клаустрофобично малка за въртящите се перки на хеликоптера. При влизането Дана непрекъснато очакваше да чуе звука от сблъсъка на метал в камък. Сега, докато висяха над бъкащите от акули води, тя пусна стиснатите си ръце — за първи път, откакто се бяха отлепили от земята.

— Колко можем да се задържим така?

— Горивото ще ни стигне за двайсет минути — каза Джъстин. — Но нямаме толкова време.

Дана разтърка врата си. В спомените й пещерата беше прохладна, почти студена, а сега й се струваше, че жегата непрекъснато нараства.

Тик-так, тик-так.

Часовникът й показваше дванайсет и две минути.

— Дана… — Тя разчете името си по устните на Джъстин.

Очите му бяха пълни със сълзи.

Кожата й започна да гори. Точно навреме. Защо не можеше да закъснее само още веднъж?

„Знам къде е лекарството — беше казал Харлан Крест. — Но вие няма да го намерите.“ Подигравката изглеждаше несвойствена върху лице, толкова приличащо на това на Кори. Но пък и той беше не по-малко жесток и замесен в целия план. Нищо чудно, че се беше спасил от токовия удар — нагласен като всичките му думи и постъпки.

Кожата на ръката й започна да се гърчи и да се подува.

— Дана! — Гласът на Джъстин се извиси панически.

И тя извади химикалката от джоба на ризата си. Късметът на Кори — той твърдеше, че си я пазел въпреки че не пишела. Беше я измъкнала от дрехите му в Кръглия дом.

— Спасителната химикалка — каза Дана.

— Какво?

— Така я наричаше. Шегичка. — Тя вдигна химикалката и се намръщи от болка. Вътрешностите й горяха. Едва успя да размърда пръстите си. Натисна капачето. Вместо пълнител от пластмасата се показа игла.

 

 

Самолетоносачът „Джон Ф. Кенеди“

— Сър, имаме визуално потвърждение за хеликоптера — докладва мичманът.

Капитан Уесли Страуд стоеше с ръце зад гърба.

— Значи това е положението. Свалени са. Усилете огъня и опечете тоя камънак.

— Моля за извинение, сър. Те… ъъъ… те са във въздуха.

Доктор Лорик и капитанът се спогледаха объркано.

— Във въздуха? Как, по дяволите? Къде са се крили досега?

Мичманът докосна слушалката си, за да чуе по-добре какво му се казва.

— Никакво обяснение, сър, просто се появиха.

Лорик си помисли за легендарния кораб призрак „Летящия холандец“.

— Четирима на борда, всичките живи.

Капитанът погледна часовника. Дванайсет и четвърт.

— Невъзможно.

— Съобщение, сър. — Мичманът включи микрофона на слушалките си и в кабината се разнесе женски глас:

— Ало? Ало? Говори Дана Кирстен. Търся… ааа… големия кораб. — На фона на гласа й се чуха и други. — Доколкото разбирам, това е „Кенеди“?

Капитанът взе микрофона.

— Говори капитан Уесли Страуд на борда на кораба от американските ВМС „Джон Ф. Кенеди“. Как сте всички?

— Уплашени. Уморени. Но живи. И смятаме да останем живи. Намерихме лекарството. Този път истинското.