Джим Браун
24/7 (25)

25.

Остров Васа

На Бъртън му се стори, че Дана се материализира там, където допреди секунда нямаше никой друг, освен него.

„Удряй силно, бързо и без двоумене.“

Думите на колегата й от бара звъняха в ушите й като припев и я тласкаха напред, помагайки й да преодолее страха и болката. Тя отхвърли панела и изскочи като обезумяла.

„Изненадата е твоят приятел.“

Стискаше отвертката с всичка сила.

„Не са само топките. А също и очите, ушите, коленете…“

Тя нападна.

Бъртън реагира в последната секунда. Отстъпи чак когато синьото на оскъдната светлина острие на отвертката в ръката на Дана се стрелна към него, но не успя да се дръпне достатъчно и то се заби дълбоко в лявата му страна, точно под шийната кост.

Успя да я удари с дясната си ръка по главата и тя падна на пода.

Мигът се проточи; светът застина.

После Бъртън, с разкривено от бяс лице, изрева като ранен хищник.

Дана се изправи и залитна. Обезоръжена, неравностоен противник и сама. Понечи да побегне, но той я сграбчи за рамото и я обърна към себе си. Лицето му беше налято с кръв, подивяло и лишено от човешки чувства. Стисна я с две ръце и пръстите му се впиха в меката плът под тънката й блуза.

Зад гърба му присветна пламък и огън и алкохол се съединиха със свистене.

Той се усмихна — човешко изражение върху изгубило всичко човешко лице.

— Ти ме прободе, кучко!

— Майната ти! — Дана натисна и вкара отвертката още по-дълбоко в рамото му.

Бъртън изпищя и хватката му отслабна. Със сила, родена от ужаса, Дана го ритна в тестисите и се отскубна от него. После го бутна към разгарящите се пламъци.

На вратата я настигна страховит вик, идващ от сгъстяващите се кълба сив пушек.

Пожарният изход се затвори зад нея и заключи звяра в собствената му преизподня. С колко време разполагаше? Вратите щяха да задържат пламъците, но щяха ли да ги спрат? Инстинктът я насочи нагоре. Приземният етаж беше запечатан и нямаше прозорци. Нагоре бе единственият й шанс.

Провери часовника си — 11:38 — оставаха й двайсет и две минути, за да стигне до Кръглия дом. Одеялото си стоеше привързано към леглото. Стъклени люспи се забиха в ръцете й, когато го изтегли от прозореца. Бързо свали одеялата от останалите три легла и ги върза едно за друго. Ръцете й кървяха. Пръстите й бяха подути и неспособни да се свият.

Опитваше се да не мисли за времето и да не гледа към отворената врата на спалнята. Падането от третия етаж едва ли щеше да я убие, но се съмняваше, че след това ще може да ходи, още по-малко — да тича, за да стигне до Кръглия дом.

Провери здравината на импровизираното въже. Наглед се държеше. Хвърли единия му край през прозореца.

Едва стигна до втория етаж. Прекалено, прекалено късо. Тя огледа стаята още веднъж. Нищо подходящо.

Другите спални. На етажа имаше още легла, с още одеяла, които поне щяха да омекотят падането. За секунди събра четири одеяла от другите две спални.

Четиринайсет минути до гласуването.

Умът й беше зает със следващото, което трябваше да свърши, но мисълта й беше прерязана на входа на голямата стая.

Бъртън Ръдиард стоеше до прозореца — единствения й път към свободата.

По лицето му не беше останало абсолютно нищо, което да напомня за принадлежността му към човешкия вид. Косата му беше изгоряла до корен, а вратът му бе покрит с пришки. От ризата му също нямаше и следа и кожата на гърдите му червенееше неестествено. Панталоните му висяха на парцали.

По челото му се стичаше вода и капеше от носа му, подсказвайки как се е спасил да не бъде опечен жив. Вероятно се беше включила противопожарната инсталация и му беше осигурила животоспасяващ душ.

Опърлен, очевидно изпитващ адски болки, но определено жив — и препречил единствения й изход.

Часовникът неумолимо отброяваше минутите.

Звярът, наричащ се по-рано Бъртън Ръдиард, разчете мислите й.

— Остават само няколко минути до гласуването. — Заваляше думите: изглежда, произнасянето им му струваше огромно усилие. — Предостатъчно да опитам от прелестите ти, преди да умреш.

Реалността отново я поставяше на изпитание. Колко много беше прекалено много? Колко много беше във възможностите на човек да понесе? Досега беше отговаряла на всяко предизвикателство. И сега нямаше да се огъне.

Тялото, умът и душата на Дана се събраха ведно за действие.

— Желаеш ли ме, мръснико? Вземи ме тогава!

И се хвърли към него с всичката сила, която й беше останала. Изненадано възклицание, звън на стъкла и после бяха свободни — оплетени във въртящо се кълбо във въздуха — падаха, падаха, падаха…